Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Проектът в две части на турската художничка Есра Ерсен бе представен в галерия „Алма Матер“ на Софийския университет и в Swimming Pool, куратор Виктория Драганова

За първи път бях в Истанбул през 1992 г. Бях във възторг от този огромен, жив, пълен с енергия град, с пластове културна история, с ориенталска красота и контрасти на живеене, със светлините на града, отразени във водата на Златния рог нощем... Скоро след това четох дневниците на граф Дьо Бурбулон. И попаднах на моите впечатления от Истанбул. Направо със същите думи даже. Възможно ли е, мислех си, двама души сто години един след друг да видят Истанбул по един и същи начин. И да опишат със същите думи възторга си от него.

Граф Дьо Бурбулон е бил секретар на Фердинанд. Официалното посещение на княза и свитата му в Истанбул е в края на XIX век, доколкото си спомням – книгата отдавна не е при мен, за да проверя. А аз бях там за III международно биенале за съвременно изкуство, в което за първи път участваха български художници. И направиха забележителен пробив на международната арт сцена. Питах се какво общо имам аз с граф Дьо Бурбулон, за да имаме толкова близки впечатления от този град. Не е възможно самият град да не се е променил за това време. А може би просто и двамата сме насложили върху Истанбул очакванията и представите си – според това, което сме знаели за него.

Проектът „Какво знаем“ на турската художничка, живееща в Берлин, Есра Ерсен предизвика у мен тези спомени. Става дума за артистични проучвания, свързани с историята и модернизацията на България и Турция в началото на ХХ век. Резултатите от тези проучвания са две половинчасови видеа – филми, съчетаващи документалния разказ (чрез архиви, книги, впечатления на пътешественици, стари снимки) с личния артистичен поглед към него (вплитащ рисунки, детски спомени, причудливи тълкувания, внушени в училище митове, клишета от популярната култура и т.н.). Те бяха представени в галерия „Алма Матер“ на СУ (до 8 март) и в Swimming Pool (продължава до 31 март). А като част от проекта в Националната библиотека са показани няколко книги и документи от отдела „Ориенталски сбирки“. Куратор на събитието е Виктория Драганова.

При представянето на изложбата в „Алма Матер“ бе поставен въпросът каква е отговорността на изследователя при научното и на художника при артистичното проучване. Да, несъмнено и в двете има отговорност, може би в различна степен; може би при артистичното тя е по-свободна или по-малко ограничена, да кажем. Но голямото предимство на художествената форма е, че довежда знанието до зрителя по личен и емоционален път, като съучастие в търсенето и откриването, което минава през фантазии и приказни обрати, през ирония и самоирония, предизвикващи и разобличаващи устойчивите клишета, формирани у всеки от нас. Това не е строго научно знание, разбира се, но със сигурност може да подтикне и към него – включително и да даде на учените нова перспектива за проучване на историята.

Изследването на Есра Ерсен е много деликатно и в двете си части. Самата художничка се отстранява максимално от себе си и от собствената си идентичност сякаш, въплъщавайки се в съвременен пътешественик на име „Е“, от чието име се води разказът и в двата филма. Първият, създаден през 2013 за Zentrum Moderner Orient в Берлин и представен сега в галерия „Алма Матер“, е посветен на София. Заглавието му е „Възможна история I: Докато мислят, някои си играят с мустака, други кръстосват ръце“. В него „Е“ посещава българската столица, вървейки по дирите на османски пътешественици от края на XIX и началото на XX век. Те самите са просветени хора, с европейско образование, издатели, изследователи, дипломати. Те отчитат модернизацията на София – тя вече не е ориенталски град, но все още не е и европейски. А какво значи „европейски“, се пита сякаш „Е“, при положение че в продължение на 500 години Османската империя все пак е била в Европа. Как българската историческа наука интерпретира днес тази част от историята ни – „Е“ разговаря с преподаватели в Софийския университет. Как стои въпросът с „робствата“ – и византийското, и турското?... В Националната библиотека в София по стечение на обстоятелствата е една от най-богатите сбирки на ориенталски книги и документи. Там „Е“ открива османски документи, природонаучни издания, литература и поети – но само като красиви изображения, защото не може да ги чете...

И ето тук зрителят (поне в мое лице определено) си дава наистина сметка колко радикален е бил европейският проект за турската нация на Мустафа Кемал, по-късно наречен Ататюрк. Проект, вдъхновен до голяма степен според „Е“ от пребиваването му в София като военен аташе в началото на ХХ век. Ето той не е скептичен към модернизацията на българската столица. Напротив даже. Във филма виждаме снимки на синеокия красавец, виждаме го и в специално донесената еничарска униформа на новогодишния бал в двореца, когато пламва любовта му с българката Димитрина – но бракът им е осуетен от възраженията на баща ѝ. Разказът невинно и забавно минава през модата, прическите, показва се стара снимка от площада пред Народното събрание – и всички мъже са с бомбета. Веднага след нея идват стари групови снимки на турци, всички с меки шапки, включително и Ататюрк. Защото това е турската „революция на шапките“ – не знаех за нея, но явно е част от реформите му в турската република. И през още безброй други наглед дребни и забавни детайли в този филм си дадох сметка какво радикално и травматично скъсване на Турция с традицията ѝ е бил този политически проект на Ататюрк. Сравнимо ли е това скъсване с българското отхвърляне и отричане на ориенталското културно наследство?...

Филмът на Есра Ерсен в Swimming Pool, създаден през 2015 г. за 14-ото истанбулско биенале, чийто куратор бе Каролин Кристов-Бакърджиев, е озаглавен „Възможна история II: Турски герои, китайски дрънкулки“. В известен смисъл е продължение на първия, но съсредоточен вече върху турската история. Създаването на турската република, а съответно и на нови митове, легенди, образи, които да изградят (възстановят, измислят?) собствената ѝ история. От една страна е прокламираната модерност – с новите сгради, фабрики, производства, болници; с подчертан акцент върху еманципираната жена в обществото, включително и с облеклото: девойки по шорти манифестират на национални празници; те завършват с марш от операта „Кармен“ на Бизе – да бих знаела защо.... От друга страна е търсенето на корени, произход, героично минало. Разпадането на Османската империя и отделянето на националните държави от нея поставя пред турците въпроса – кои сме ние? В поредицата от легендарни образи се явява сърничка, която после се заменя с вълк, а вълкът – с Ататюрк, който сочи пътя... Периодично възниква въпросът за мястото на османската традиция в турската история – тя е ту приемана, ту отхвърляна след всеки военен преврат. И в музеите, сред безброй оръжия, знамена, униформи и забавни истории около тях, „Е“ се пита: а защо не направят история на турските военни преврати...

„Какво знаем“ е наистина точното название на изложбите на Есра Ерсен в София. Гледах ги тъкмо когато български сайт за фалшиви новини за пореден път съобщи: „Махат Вазов и Левски от учебниците...“. Прави го поне от пет години с една и съща статия, като варират само имената, които предстои да отпаднат. Този път обаче в заглавието имаше добавка: „Децата ще учат Орхан Памук, Ататюрк и други турци“. Близко до ума е, че Вазов и Левски няма как да отпаднат от българските учебници. Но пък никак не е зле, мисля, децата да учат повече за Османската империя и турската история. Дори само за да погледнем като общество отвъд клишето за „турското робство“. И да разберем травмите на другите общества, а чрез тях и своите собствени.

По този повод си мисля, че произведенията на Есра Ерсен спокойно могат да бъдат показани по телевизията. Само субтитри на български им трябват. Е, и съгласието на художничката, разбира се. Но по-важно ми се струва инициативата и съгласието на обществената БНТ в случая.