Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Не могат втори път

Бронзовият мъж стои близо до ъгъла, който свързва двата булеварда. Пред погледа му лъщи оснежената Витоша. В краката му куфар, под левия лакът – книга.

– Какво носиш в куфара? – пита брадясалият, възправен пред бронзовия мъж.

Бронзовият мъж мълчи. Не откъсва взор от планината. Минувачите го подминават с присвити очи от бодящото слънце. Някои спират за снимка, но мнозина не знаят кой е той и защо се е възвисил тук с книга под лакътя.

– Тая книга ще я продаваш ли? – не мирясва брадясалият, вторачен в багажа на бронзовия мъж.

Няма отговор. Все същата стойка и изражение.

– Куфара го взимам, да знаеш – протяга ръце брадясалият. – Ще ми свърши работа.

Дърпа. Куфарът не помръдва, както и бронзовият мъж.

– Не даваш, а! – гневи се брадясалият. – Скръндза си. Дай поне книгата. Долу на „Солунска“ има един, дето купува книги. Ще ми даде левче, кой ти го дава.

Книгата не помръдва. Бронзова е и се държи здраво под лакътя на бронзовия мъж.

– Нищо няма да ти даде – намесва се вторият брадясал, който се е приближил откъм ъгъла. – Много е як. Пробвах се и аз вчера. Не пуска.

– Че кой е тоя, бе! – крещи първият брадясал. – Стои тука като паметник и само гледа. Ей сега ще види той!

Първият брадясал вдига от земята празна бутилка, прицелва се и я хвърля в сърцето на бронзовия мъж.

Бутилката се строшава, стъклата се разхвърчават.

– Ще го убиеш, бе! – провиква се вторият брадясал. – Ще те опандизят и има да лежиш.

Бронзовият мъж проговаря:

– Вече са ме убили. Не могат втори път.

Животът е прекрасен?

Неделен предобед в края на септември. Оскъдно слънце и почти безлюдие по „Витошка“. Един срещу друг, тя и той стоят досами паметника на бронзовия мъж. Тя – окръгленка, с очилца, бебешко лице. Той – изпит, с брадица а ла Балмонт, на гърба му раница.

Поднася му устните си. Целувка, втора целувка, звучни като детска пищялка. Замижават, устните безшумно и задълго се впиват, искат да се изконсумират.

Бронзовият мъж, той е писател, рее поглед към планината, забравил в краката си пътническия куфар.

За един възрастен човек (визирам себе си) да гледа всичко това е неприлично, въпреки че и той има брада, по-дълга от тази на Балмонт.

Крача с издадени напред устни и опитвам да възпроизведа звука, който току-що чух. Получава ми се, ала зрялата дама пред мен се обръща възмутено. Знам за какъв ме мисли.

По-надолу спретнат дядо свири на дудук. Мелодията е „Мила родино, ти си земен рай“. Спирам, за да почета химна и да пусна стотинки в паничката на музиканта. Той благодари с фолклорна извивка на инструмента.

Ето я и белокосата, подвила крак връз жълтите плочки. Подава треперяща ръка за милостиня. Намират се минувачи, които ѝ дават.

Идва синът на белокосата, грижовно поставя цигара в устата ѝ. Пръстите спират тремола си, тя вдъхва жадно дима. Той, в разцвета на силите си, постоява на съседната пейка в компанията на майка си. Преброява спечеленото, прибира го. Старицата се настанява на плочките и ободрено подновява труда си. С ръце в джобовете, синът се стопява в близкото бистро.

На връщане пак срещам бронзовия писател. Не е сам. Млад мъж, измършавял, по-обрасъл и от мен, е прегърнал раменете му. Вкопчил го е здраво, ридае, говори му, убеждава го нещо.

Не долавям думите, вървя срещу слънцето, което ме насълзява, слухът ми е отслабнал поради остаряване.