Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Васил Захариев. 130 години от рождението на художника“, СГХГ, 24 септември–23 ноември 2025 г., куратор Любен Домозетски

Васил Захариев – художник, преподавател, общественик, учен, изследовател на старините, на възрожденските паметници и зографи, силно привързан към родния Самоков и към планината, в чието подножие се е появил на бял свят и е израснал – е от онези личности в модерното българско изкуство, които оставят своя значим принос в художественото развитие у нас от първата половина на миналия век не само чрез творчество си, а с цялостната си енциклопедична дейност. И може би времето, в което живее, предопределя формирането на точно този тип творци, за които художеството само за себе си не е достатъчно. Необходимо е нещо повече, което отива отвъд видимото. Необходим е по-широк хоризонт, нова чувствителност, нова творческа концепция и нови изобразителни принципи, за да излезе нашето изкуство от романтичното етнографско „битописание“ и да се модернизира. Васил Захариев работи и твори в динамичните години между двете световни войни. Негови съвременници са Сирак Скитник, Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Николай Райнов, Иван Лазаров, Иван Милев, Александър Божинов, Иван Пенков, Райко Алексиев, но също и Кирил Цонев, Бенчо Обрешков, Любомир Далчев, Иван Ненов, Васка Емануилова. Почти всеки от българските художници, въпреки всички трудности на епохата, се стреми поне към специализация в чужбина и контактът с чуждия опит довежда до приобщаване на нашите автори към модерните европейски течения. Чрез тези престои, пътувания и обучение в чуждестранни центрове нови влияния и нови творчески посоки навлизат в младото, модерно българско изкуство. А то само преди няколко десетилетия е излязло от лоното на Българското възраждане и е прекъснало традицията на късносредновековните и възрожденските форми на православно изкуство. Заради особената историческа ситуация на България първата половина на ХХ век е период, в който има специфично сгъстяване на художествените процеси у нас. Различни тенденции се преплитат и наслояват в локални варианти, докато противоборството между родно и чуждо се засилва. Търсене на родни образи, модернизъм, национална идея, градски теми, стремеж за изравняване с постиженията на други държави, бягство от видимата действителност и периодично завръщане към нея: ето основните сили, които оформят облика на българското изкуство от 20-те, 30-те и началото 40-те години на ХХ век и същевременно му придават изявена нееднородност през отделните десетилетия. Установената в България след Втората световна война политика от съветски тип значително променя хода на това развитие. В условията на авторитарен политически режим и идеологически натиск художниците са принудени да адаптират възгледите си към новата нормативна естетика. Това е трудна промяна, в която някои автори успяват да се приспособят, а други предпочитат да се оттеглят от художествената дейност, ориентирайки се към други занимания. Съдбата е отредила дълъг живот за Васил Захариев. След средата на ХХ век той насочва своите интереси и работа към задълбочено и системно изследване на българското старо изкуство и има важен принос за българското изкуствознание. Днес, 130 години след рождението на проф. Васил Захариев, разглеждайки запазените произведения, преподавателската му дейност, научните съчинения и богатия му архив, представата ни за мястото на автора в художествения живот у нас постепенно се изяснява, приносът на този художник и изкуствовед придобива по-плътни очертания и можем да осмислим значението на неговото дело.

Щастливо стечение на обстоятелствата е, че архивът на художника и основната част от неговите произведения се съхраняват в две институции – Историческия музей в Самоков и Централния държавен архив. Архивът на проф. Захариев се отличава със своята внушителна пълнота и старателна подреденост, напълно присъщи на личността му. Този архив представлява особено интересен „срез“ на своето време и макар някои материали да са безспорно вторично аранжирани след 1945 г., все пак той ни помага да добием ясна представа за стремежите, нагласите и културния „климат“ на периода. Запазените художествени произведения, грижливо съхранени в ИМ-Самоков, демонстрират интереса на автора в различни посоки, разнообразните технически и идейно-пластически търсения и експерименти, вниманието му към определени теми и мотиви, които периодично се повтарят в творчеството му.

Макар творбите на Захариев почти винаги да са включвани в изложбите с историографски характер за десетилетията от първата половина на ХХ век, а творчеството му да е споменавано и коментирано във всички изследвания, разглеждащи художественото развитие в годините между двете световни войни, все пак липсва пълно и съвременно проучване на изкуството на автора. Неговото име се свързва напълно разбираемо с графиката в България, за чието развитие той действително работи целенасочено, но трябва да се изтъкне, че Захариев завършва декоративния отдел на Художествената академия, а негови преподаватели са художниците декоратори Харалампи Тачев и Стефан Баджов. Вече като преподавател в Академията, той продължава делото на своите учители и освен графичното ателие води и стилизация на общия курс в Ателието по обща декорация[1], развивайки както своите умения в стилизацията, така и възпитавайки в студентите отношение към орнамента и декоративните принципи. Същевременно художникът преподавател развива в себе си и специален интерес към българското предакадемично изкуство и към неговите художествени принципи. В десетилетията след Втората световна война още по-активно и с неизменната си прецизност и последователност Захариев проучва биографиите и творчеството на възрожденските зографи, събира информация и материали за развитието на българската предосвобожденска графика и дърворезба и с многостранната си компетентност активно сътрудничи на Института за изобразителни изкуства към БАН (днес Институт за изследване на изкуствата). Малко известно е активното участие на Захариев в планинарското дело в България. Със своята популяризаторска дейност, чрез изкуството си и причастността към различни туристически организации и инициативи, художникът помага за развитието у нас на една напълно непозната култура на туризъм и ново отношение към планината, възприемана дотогава със страх и почитание като сурова пустиня в смисъла на безлюдно и труднодостъпно място, а не като предизвикателство към човешкия дух и място за вдъхновение.

Настоящата изложба, осъществена в партньорство между СГХГ, ИМ-Самоков и ЦДА, е преди всичко израз на признателност към делото на Васил Захариев. Освен това тя е опит за съвременно представяне на един класически художник и за актуализиране на познанията за неговото творчество и за мястото му в художествения живот от първата половина на ХХ век. Това се състои в проучване и представяне на биографията и произведенията на художника, ситуирайки ги в контекста на неговото време. Отделни теми, предизвикали явно по-трайния интерес на автора, са разгледани с желание за задълбочаване в проблематиката, изтъквайки нюансите, стремежите и настроенията, които характеризират епохата. Немислимо е цялостното представяне на творчеството на Васил Захариев, ако то е отделено от неговата преподавателска или научна, дори и от обществената му дейност, а също и от историческата ситуация, в която той живее и работи. Придържайки се към тази изследователска и кураторска концепция, която проследява изкуството и неговия контекст, е реализирана настоящата изложба със стремеж за уточнения, за разкриване на нови факти и посоки, но най-вече за припомняне на дейността на този забележителен художник.