Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Разговор с Васил Захариев във в. „Народна култура“, брой 42, 19 октомври 1968 г.

Своята работна стая проф. Васил Захариев нарича „лаборатория за илюзии“, но това ми се струва несправедливо към всичко, което ни заобикаля – графики, книги, сувенири от далечни страни, каталози, тия съвсем реални знаци за постиженията и осмисленото в неговия 73-годишен живот, на неговото графично изкуство, прехвърлило мост между две епохи в един дял от нашата най-нова културна история.

Попитах проф. Захариев за родната му къща в Самоков – неговия любим Самоков! – за чиято някогашна възрожденска хубост той милее с цялата сложност от детски спомени, естетически афинитет и интелектуална проникновеност.

– Родната ми къща е вече развалина – отговори той. – Ето това е всичко, което ми остана.

В ръцете ми постави една стара, много стара празна кесия за пари, везана с мъниста, бащината му, и едно томче жития, калиграфски преписани и украсени с винетки и миниатюри от неговия вуйчо – един изящен ръкопис със съразмерно нанизани редове, малък ръкописен шедьовър. Тези скромни вещи, символ на отдавна отлитналото детство, отключиха света на спомените. Из този свят изплуваха скъпи за художника образи – майката, която тъче и пее старинни песни; бащата, свирещ на саз и кларнет.

– Той беше човек едва грамотен, но душата му трептеше при всеки досег с хубавото, красивото. Веднъж донесе вкъщи бронзираните гипсови бюстове на Ботев и Левски – купил ги от някакви амбулантни италиански скулптури. Това беше първото ми съприкосновение със скулптурата – усмихна се художникът. После си спомни обаятелния св. Панталеймон от къщния иконостас и митрополитската църква, в която го е водил баща му; белотата на зимния Самоков, сгушен в нозете на девствената величествена Рила. С огромна емоционалност прозвуча разказът за първото поклонничество в Рилския манастир – пътуването през планината сред пъстрото множество от поклонници селяни и самоковци; пренощуването в планината под тъмния покров на боровете, над които блести звездният рой…

– Когато стигнахме манастира, слънцето клонеше на запад и сноп лъчи, пронизали един облак, падаха косо връз близкия хребет – както Св. Дух в светогорските щампи. За моето детско въображение това беше грандиозно. По-късно го пресъздадох в гравюрата си „Рилският манастир“.

Оригиналът на толкова известната гравюра висеше на стената. Стилизацията на архитектурните и природните форми бе изчистила всичко излишно, за да остане монументалността на българската светиня, сгрята от българско светоусещане, което никой творец не може да предаде в творбите си, ако не го носи в кръвта си.

– Как се избистри у вас толкова категорично становището, че българската графика трябва да следва възрожденското ни изкуство? Доколкото зная, вие сте възпитаник на Лайпцигската академия за графични изкуства?

– По времето, когато учех там, експресионизмът беше на гребена на вълната. Но вместо да ме привлече, той ме отблъсна. Усетих, че ако му се поддам, ще загубя индивидуалността си като творец. Не исках да правя епигонско изкуство, а наше, българско – с наши изразни средства, с наши сюжети… У мене бяха твърде живи първите естетически вълнения, а те всички бяха свързани със старинната българска архитектура, иконопис, резба, литографии, щампи.

И ето, още в ония ранни години резецът на Васил Захариев твърдо и сигурно следва завещаната традиция. Явяват се образи на наши свидни места – църкви, манастири, стари улици, къщи. Той иска да улови техния дух, духа на предците, които са ги създали и обитавали, на времето, което ги е покрило с патина или ги е рушило – „Из стария Самоков“, „Оброчище“, църквите в Погановския и Земенския манастир, „Света София“. Опростената завършеност, така характерна за старите щампи, в творбите на Васил Захариев въздейства и е в други измерения – запазвайки старинната им същина, придава на обектите съвременна емоционална вибрация.

– Какво ви подтикна да създадете толкова въздействащия „Маринчо Бинбелов-Страшния“ (1935)? Той „препуска“ на своя кон в много световни галерии.

– Моят приятел, археологът Иван Велков, някога ми разказа за чудното странджанско село Факия, за големия род на Бинбеловците, потомци на Момчил юнак, и ми донесе оттам един естампаж – образ на конник от един надгробен паметник. Прочетох и увлекателното факийско предание, издадено някога от проф. Теодоров-Балан в „Периодическо списание“. Сплетоха се легенда и действителност, народостна гордост и възхищение от силата и човешкото достойнство на тия някогашни българи…

До „Маринчо Страшния“ в галерията от образи на бележити българи, създадена от Васил Захариев, се нареждат Иван Рилски, Софроний Врачански, Йован Николов Образописеца. Художникът не само показва техните черти, той и повествува за тях – включва в полето зад образа миниатюрни композиции, представляващи характерни моменти от живота и делото им, надписи, емблеми.

И отново се връщаме из Самоков. Две селянки из самоковските села, жени немлади, с пребрадени, прорязани от бръчки лица, здраво стъпили на земята, влизат в съкровищницата на нашата графика. Това са „Малинарки“-те, които Васил Захариев създава през 1932 г. В тая творба етнографията и битовизмът са само материали за пластическо обобщение на образа на българската селянка. После до „Малинарки“ застават „Рилски овчари“. Селото, планината, работните люде е свят, който е около художника и неговата душа и който се преселва и в изкуството му, както и оживял и в създадените от иконописци, резбари, строители, краснописци къщи, църкви, иконостаси, книги.

– Мене ми е особено скъпо това наследство от художествени ценности, от стилова чистота, от благородни душевни пориви – споделя той и това не са само думи. Със свещен трепет Васил Захариев поема дъха на това наследство, за да го продължи с четката и резеца си. Да оформи една книга (да си припомним „Черни рози“ на Елин Пелин или „Христо Смирненски“ – изд. „Хемус“ 1928 г.), да напише някоя концовка и да създаде титулни букви – това ще рече да влее нов живот в ония прекрасни жанрове на миниатюрата, които от изконни времена са свойствени на нашата книга. Орнаменталните мотиви в проектите за пощенски марки или банкноти Захариев постига с класическата бистрота на щриха. Той е един от малцината у нас, които познават изкуството на екслибриса, тая изтънчена, своеобразна изява на най-благородното може би пристрастие – това към книгата.

– Един график – продължава разговора ни художникът – е длъжен да бъде добър познавач на материала, върху който работи – дървото, линолеума, кожата, пергамента – да умее да разделя плоскостите, да свързва и хармонира декоративните елементи, да ги стилизира така, че запазвайки битовия им характер, да се изявява в съвременен дух…

Тази взискателност към графиците той е отнесъл преди всичко към себе си и я е потвърдил с цялото свое богато творчество. Нека припомним и факта, че в продължение на 20 години Васил Захариев е преподавал декоративно и графично изкуство в Художествената академия (през известен период е бил и ректор) и че мнозина майстори на българската графика са негови ученици: Александър Жендов, Веселин Стайков, Георги Богданов, Стефан Куцаров, Евтим Томов… Така към мащабите на неговата личност се добавят и други достойнства – педагог, общественик, изкуствовед (над 300 статии, много от които монографични). Но да се изчерпят фактите от биографията на Васил Захариев е наистина невъзможно. Неговото дело тепърва ще се оценява. Може би не е без значение, че името му стои редом с имената на най-видните графици в една английска книга за гравюрата на дърво с примери от световната графика или че в поредицата „Цвингер-бюхер“, излизаща в Дрезден, от незападните художници са застъпени само Владимир Фаворски (Русия) и Васил Захариев.

Той седи срещу мен – все още младолик човек, деликатен, внимателен. В погледа зад очилата, в тихия глас се таи някаква тъга и аз си мисля, че това е може би тъгата по необятните хоризонти на духа, които винаги остават недостъпни.

Васил Захариев (1895–1971) е един от основоположниците на българската графика. Завършва Художествено-индустриалното училище (днес НХА) в София при проф. Цено Тодоров, проф. Харалампи Тачев и проф. Стефан Баджов през 1919 г. Между 1922–1924 г. специализира графика в Лайпциг. От 1924 г. преподава графика и декорация в Художествената академия, където е професор между 1929 и 1945 г. и ректор между 1934 и 1943 г. Автор на книгите: „Българското изкуство в следосвободителната епоха“ (1929), „Ктиторни образи на българи в светогорските манастири“ (1941), „Стара българска живопис“ (съавтор Кирил Кръстев, 1960), „Захарий Зограф“ (1957), „Станислав Доспевски“ (1971) и др.