Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Непубликуван спомен от Любомир Далчев за Христо Далчев

Макар и не твърде често, в световната културна история се натъкваме на случаи, когато всепризнатата слава на бащата неизбежно помрачава известността на сина, или обратното – бащата попада в плътната сянка на популярността на сина си. Красноречив пример за втория казус в българската културна история представлява случаят с Христо Атанасов Далчев, чието име е силно затъмнено от славата на талантливите му синове Любомир, Атанас и Борис, придобили заслужена национална и световна известност съответно в изобразителното изкуство (скулптура), литературата (поезия) и архитектурата. Веднага обаче трябва да се отчете, че този парадокс произтича и от едно друго обстоятелство – българската историография продължава да се отнася с необяснимо безразличие към живота и делото на Христо Далчев.

Белязана с резки обрати, с възвисявания и спадове, житейската крива на Христо Далчев се чертае нелеко; почти половината от отредените му години преминават в условията на многонационалната Османска империя, а другата – в Царство България и Народна република България. Обществената дейност на тази твърде интересна личност може да бъде обособена в няколко поприща: правно-юридическо, просветно-културно и политическо. Отлично подготвен за времето си юрист и адвокат, в продължение на 12 години той преподава с усърдие османотурски език на български ученици в края на по-миналия и началото на миналия век, а след Младотурската революция (1908) като народен представител от Серски санджак участва градивно в дейността на Меджлис-и мебусан (1908–1912).

В хода на работата си над книгата „Атанас Далчев в Солун и Истанбул“ („Жанет 45“, 2021) се убедих колко оскъдно е знанието в публичното пространство за Христо Далчев, което ме принуди да обособя две глави за Бащата, както обикновено го наричали помежду си тримата братя, а именно: „Не(с)поделеният баща, или какво е да си едновременно учител по османотурски език в българско училище, секретар на църковна община и адвокат на свободна практика в Солун в началото на миналия век“ и „Реквием за една къща, турско кафе с бяло сладко, липов чай и коне“. Наративът ми беше конструиран основно върху архивни материали от фонда на Българската екзархия в Централния държавен архив, като охотно се осланях и на съхранили се в родовата памет откъслечни спомени на внуци и правнуци.

Ето че сега чрез спомена на първородния му син, големия скулптор Любомир Далчев, имаме възможност да разширим знанието и познанието, както и да уплътним представата за несправедливо неглижираната от историческата наука личност, да надникнем в характера на този „скромен, честен, без самомнение и без претенции“ човек. Споменът е „отприщен“ през 1992 г. във връзка със 120 години от рождението на Бащата, но струва ми се, че това е само формален повод; по всичко проличава, че той е оформен много по-рано в съзнанието на сина, носен е дълго време в душата му.

Тези няколко споменно поднесени от 90-годишния син страници дават възможност да се проследи не само изпълненият с много упорит труд и усилия (като че тази дума е най-често срещаната в текста) земен път на Христо Далчев и на семейство Далчеви, принудено да кръстосва по балканските друмища между Солун и Цариград, Дедеагач и София, но и бежанската участ на цялото българско население от Солунска Македония.

Споменът на първородния син, оказал се след 1979 г. „от другата страна на Земята“, е емоционално наситен, с директно афиширана интимност. Отделно от възкресяването на житейския път и душевния свят на „миличкия и нежен татко“, връщането в миналото се превръща в дълбока синовна изповед, в изразяване на признателност за нравственото устояване в трудните времена, не на последно място, то е своеобразно искане на прошка за ненавреме споделената обич; желание за единение и сливане с духа на бащата. (Точно с тази своя страна споменът на Любомир Далчев отпреди 30 и повече години днес като че неволно кореспондира с художествени произведения, предизвикани от неотвратимата загуба на бащата (тук бих изтъкнал „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов и „Татко“ от Антон Баев.).

Изказвам своята сърдечна благодарност на Виктория Далчева – дъщеря на Атанас Далчев и племенница на Любомир Далчев, която любезно ми предостави възможността да работя с ръкописа на спомена на чичо ѝ.

*

Моят татко, 120 години от раждането му

Любомир Далчев

Моят татко Христо Далчев е роден в 1872 г. в Кукуш[1], Македония, от родители българи, Атанас и Катерина. Той беше скромен и честен човек, без самомнение и без претенции и все пак неговите заслуги към отечеството и народа ни не са малки и безлични. Той не обичаше да се хвали, нито да разказва случки от живота си. А той е бил сложен, изпълнен с борби, лишения, рискове, горчилки и страдания. Ние, неговите деца, останахме безучастни, не го разпитвахме, не записвахме, залисани в живота, в нерадостните условия на съществуването у нас, в България.

Това не може да бъде извинение.

Сега неговият най-възрастен син Любомир ще се старае да си припомни нещичко. Активната дейност на моя баща обхваща живота му до идването в отечеството като бежанец. А тогава бях малък, дори много малък и спомените са оредели и избледнели, пък и спомени на дете.

Моят татко беше много добър и много нежен татко. Той се жертваше за нас, рожбите си, положи всички усилия да ни изучи. Ние, неговите деца, сме му безкрайно благодарни и признателни.

Не ще се спирам на голямата му обич към нас, неговите мънички синове, Любомир и Атанас, която винаги беше топла и нежна. Ще спомена една далечна незначителна случка. Бяхме изхвърлили през прозореца всичките му книги от библиотеката на улицата, майка ни и моята баба ходеха да ги събират и вечерта, когато се завърна и научи случилото се, татко се засмя, без да ни набие.

Едновременно с голямата си обич към нас, децата, и семейството си сърцето му бе изпълнено и с обич към отечеството, която живо трептеше. Той пишеше до късно вечер неуморно, тревожеше се, измъчваше се и полагаше усилия да помага, да спасява. Той беше адвокат, завършил Хукука, Университета по правото в Цариград.[2] Неговият труд не преставаше, той се бореше смело и страдаше със страданието на поробената рая за понесените загуби, за жертвите в борбата, за злочестината на пострадалите. Рисковете и опасностите не го стряскаха, нито преследванията на озлобените гърци, които търсеха възможност да го погубят. Помня един млад и силен турчин идваше и татко излизаше с него и вечер пак се връщаха заедно. Този турчин е бил от Крит и силно е мразел гърците. Той пазеше моя татко и вървеше постоянно с него. Къде са ходили? Сигурно по турските съдилища, пък и другаде. Татко е бил учител по турски език в Солунската българска образцова гимназия.[3] Кога е било това, не зная.[4] Зная, че отсъстваше понякога с по няколко дни, пък и повече, и виждах майка ми да плаче. Той биваше също арестуван и задържан в затвора. А това не беше много рядко явление. Нека отбележа един случай: татко не беше се завърнал повече от една седмица. Майка ми решила да отиде да го търси. Застанала пред турския кадия, тя е защитила своя мъж: той не е бунтовник, а адвокат и има правото по закон да защитава своите клиенти. Старият кадия обещал да провери: „И ако е така, както твърдиш, Далчев ще бъде пуснат“. И татко се завърна на другия ден. Изживявахме неспокойни дни, пълни с неприятности и изненади, със страхове и сълзи.

Нашият дом, където живеехме под наем, беше до морето. На мен изглеждаше много голям. Това бе най-горният етаж, стаите бяха широки, но гостната беше най-голямата. Имахме и гости, повечето мъже. Те ни посещаваха много често, стояха по няколко дни и си отиваха, за да дойдат други. Помня семейство Спространови и техния син Митко.[5] Те се застояха дълго и ние с Митко играехме по двора, който опираше до самото море.

Трябваше да напуснем град Солун и да отидем в Цариград – столицата. Татко е бил избран от българското население в Македония за народен представител в турския парламент. Ако не се лъжа, това беше [1]908 г., още не ходех на училище.

В Цариград се настанихме в къща под наем. Там живееха и две семейства българи. Животът на българите в столицата беше топъл, отзивчив и дружелюбен. В парламента татко е защитавал българите и се е противопоставял на вършените престъпления и издевателства на турци и гърци. Негов колега в парламента беше Димитър Влахов[6], също българин. Помня, често идваха селяни от Тракия, за да осведомяват и описват случки от живота на българите там. Има запазени документи – записки на изказвания и защита на моя татко. Аз лично притежавам една случка, взета от българския архив.

По-късно татко беше мирски съветник в Българската екзархия със седалище в Цариград. Дейността на Екзархията бе да издейства и подпомага откриването на български черкви и училища в Македония и Тракия. И това беше правилният път. Набезите на четите бяха една сериозна спънка за успехите на Екзархията. Тези набези утежняваха положението на българите в Македония и Тракия. Моят татко виждаше ясно последиците и не можеше да се съгласи с политиката на българските правителства. С революционната активност те улесняваха и подкрепяха намеренията на Царска Русия в ущърб на българското население в Турция, което страдаше от това, понасяше жертви, изтребления и нищета. Българските правителства трябваше да поддържат добри отношения с Турция и така да постигнат запазването и дори увеличаването на българското население в Македония и Тракия, тяхното образование и икономическо подобрение. С тия си идеи моят татко не допадаше на революционерите като професия, и все пак ги подкрепяше и защитаваше.

Освободителната война [през] 1912 г. и после войната между съюзниците, намесата на Румъния и Турция, ограбеното отечество бяха дело на зловещата политика на „големия брат“. Цялото българско население в Турция беше пожертвано, едни поробени от по-жесток потисник, други бежанци, немили и недраги, и немалко избити.

С поражението на турците [в Балканската война] повечето българи, между тях и нашето семейство, бяха изгонени от Цариград. И това трябваше да се изпълни за няколко дена. Оставихме покъщнина и каквото можем, взехме, и хайде в Солун. Междусъюзническата война свари татко в София, беше отишъл по някаква работа. Имахме щастие, щеше да бъде отвлечен и убит от гърците, съдба на културните българи от Солун. Гръцките андарти идваха всеки ден да го търсят. Те идваха и нощем. Майка ми отиде да се оплаче на сръбския консул, нали е родена в Прилеп – града на Крали Марко[7]. Консулът спря посещенията на андартите и посъветва да останем в Солун, за да запазим имота. Татко не прие предложението: „Ние сме българи и ще живеем в България!“.

Къщата и каквото имахме, останаха в Солун и ето ни бежанци в Дедеагач и после в София. Животът на бежанците е много тежък и нерадостен, придружен с крайни усилия и нищета. Татко получаваше като чиновник заплата 110 лева, а наемът на къщата, в която живеехме, беше 95 лева. Трябваше да се изхранват 5 деца, жена и майка. Неговото право да бъде адвокат бе отнето от българското правителство. Това влошаваше нашия живот. Помагаше всеки, както може. Помагаше майка ми, помагахме и ние, аз и моят брат Атанас. Ние бяхме ученици в прогимназията и после в гимназията. През Европейската война и намесата на България [в нея през] 1915 г. татко беше мобилизиран.

Полаганият труд и усилия продължиха години. През цялото това време татко страдаше от нищетата, в която попаднахме, за пропилените безрезултатни усилия на миналото, от безумията на българските управници, за страданията на бежанците. Той се вълнуваше и тревожеше от борбите между македонските революционни фракции, които взаимно се изтребваха, убийствата, които ставаха всеки ден. Каква беше тая безсмислена вакханалия, подклаждана и инсценирана от комунистите, а българското правителство беше безсилно да ги спре?! Татко ни съветваше да не участваме в македонските борби и организации. Той беше крайно огорчен и покрусен.

Едва към [1]926 г., когато гърците заплатиха обсебените имоти, макар и трохи, положението се облекчи. С получените средства и взетите в заем построихме къща[8]. Голяма къща, която донася доход. Това даде възможност да следваме в чужбина, макар и поединично.

По-късно, когато следвах в Париж, срещнах Митко Спространов, вече мъж. Той е бил представител на македонските организации във Франция. Оплака се: журналистите го разпитвали за враждата между македонските революционери и техните екзекуции и никакъв интерес към поробена Македония. А това беше самата реалност, жестока и несправедлива. Никакви илюзии, никакви надежди.

[…] Бомбардировките над София бяха една жестока несправедливост, а те бяха чести и безмилостни. Нашата къща беше полуразрушена и по-късно опожарена.[9] В пламъците загина и моята стара баба.[10] Помня, татко стоеше блед пред скелета на изгорелия дом. Устните му бяха сухи и той можа да промълви тихичко: „Всичко пропадна, загубих моята майка, но нали децата ми са живи!“.

Комунистите парализираха живота и дейността на гражданите. Това засегна дълбоко и нашето семейство.

В края на 1949 г. нашият любим татко си отиде завинаги. Той не ще изпитва вече тежестта на живота и безправието на поробителя. Не ще се радва повече на успехите на своите рожби, нито ще страда от трудностите и огорченията, които те срещат всеки ден.

Отмина един честен и доблестен човек, един достоен българин.

Ние, неговите деца, никога не ще го забравим.

Миличък и нежен мой татко, сега съм на 43 години далече от теб, от твоята смърт. Погинаха и двамата ти сина, мои по-малки братя – Атанас[11] и Борис[12]. Те не спят до теб, ти си сам, а твоят първороден син е от другата страна на Земята. Аз искам и горещо желая да се завърна, да коленича пред твоя гроб, да легна до моя скъп татко, да отпусна кости, да заклопя очи и да заспя завинаги, обгърнат от твоята велика бащина обич.

1992 г.

(допълнение)

Миличък мой нежен татко! Ти изпълваш и сега моето съзнание и моето сърце. Спомените прехвърчат около мен като гладни птици, а аз съм безсилен да ги нахраня, да притуря нещо в тях, да изявя по-ярко своята обич, да те зарадвам. Аз виждам твоите огромни усилия да изхраниш семейството си, своите деца. Виждам твоите страхове и тревоги. Виждам твоята гореща обич. Не мога да забравя, когато дойде да видиш своя син със счупен крак. Лицето ти беше съвсем бледо и ръцете ти трепереха. А преди това моята жестока нехайност: да ме търсите три месеца, без да научите нещо за мен. Не бях ви писал. Какво си изпитвал ти, миличък татко... Каква страшна болка бях ти причинил тогава и друг път, без да съзнавам, без да разбирам. Не мога да си простя слепотата да видя жертвата, която правиш, и опасността, на която се излагаш, като се нареждаш и чакаш с часове по опашките, за да донесеш продукти на своите деца.

И сега виждам твоите пълни с обич уморени очи, които аз трябваше да заклопя завинаги при твоята кончина. Затварях ги, а чувствах, че ме молят, чувствах, че искат още да ме гледат и да ми се радват.

Страшен спомен, който моят любим син не бива да изпита...

Прости ми, тате, аз съм те обичал безкрайно, без да съзнавам, без да разбирам това.