Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

За Михайловски всеки политически въпрос е социален въпрос, всеки социален въпрос е морален въпрос, всеки морален въпрос е религиозен въпрос

Изразът „от дистанцията на времето...“ е едно удобно и често използвано клише за връщане на колективната памет към нечие творческо дело; недвусмислена заявка за потребността от неговото преосмисляне. Тази дистанция вече обема почти век от кончината на поета, сатирика, баснописеца, публициста, метаполитика Стоян Михайловски (1856–1927). Разбира се, делото му се помни, макар огромна част от неговото творчество да остава непозната за съвременния български читател. Само химна на надеждата „Върви, народе възродени“, който оглася всяко българско школо в деня на Солунските братя, да ни беше оставил, той пак би имал място в културната ни история. Ако прибавим към него басните („Орел и охлюв“, „Свиня и лъвица“, „Бухал и светулка“, „Секира и търнокоп“ и пр.), а също и дузина остро сатирични афоризми, често с публично избледняла следа за авторството им, то изброеното вероятно би изчерпало присъствието на именития еленчанин в литературното ни ежедневие; присъствие, твърде скромно с оглед обема на завещаното ни от него творчество.

Поетът Михайловски

Най-грубо пресметнато, творчеството на Стоян Михайловски включва поне дванадесет брошури и над хиляда публикации в периодичния печат. Сходно по обем е само Вазовото творчество. Но с това сякаш се изчерпват приликите между тях. Творчеството на Иван Вазов е своевременно. То е оптимистичен отглас, макар и на места с горчив привкус, на подема в общественото ни развитие по време и след националноосвободителните борби. Неоспорим факт е, че Иван Вазов литературно канонизира тази преломна епоха и я влага в самосъзнанието на българина като ценно културно-историческо градиво на националната ни идентичност. Избраната от него стратегия за въздействие върху „народната свяст“ е да акумулира моралния капитал на Възраждането и да го вмени като себестроителна сила на сънародниците си. Тази стратегия прави творбите му съзвучни с народните стремления. За собствените си поетични опити Стоян Михайловски избира посока, различна от вече доминиращата в литературния процес у нас. И още с първата масово отбелязана от критиката негова творба (Suspiria de Profundis) той е обявен за несвоевременен автор. В случая, както е известно, темата за смъртта не е нова за българската литература, но тя я познава и приема „по ботевски“ като смърт героична. Несвоевременно е третирането ѝ от Стоян Михайловски в духа на „прокълнатите“ френски поети посред следосвобожденската приповдигнато-оптимистична атмосфера в страната. По сходен начин отпосле често ще бъдат оценявани библейските сюжети, религиозните и философски теми в творчеството му. В отделни случаи мълчанието на оперативната критика също е знак за несвоевременността на обнародвания текст.

Друг фактор, пряко повлиял литературното възприятие на Михайловски от четящия българин, е неговата дистанцираност както спрямо пресъздаваните литературните герои, така и спрямо „читающата публика“. Дистанцирането има много лица. Заглавия на латински; метатекстови добавки и афоризми на латински, френски и английски; широко използване на турцизми, диалектизми и сътворени от самия него неологизми – все препятствия, понякога непреодолими, пред добронамерения български читател. По този повод Алеко Константинов пита: „Защо ли г-н Михайловски употребява таквизи ефектни заглавия за своите произведения? Защо сега е дал заглавие на сборника си Novissima verba? С това той косвено е стеснил кръга на читателите си“. И още нещо – зад тези авторови решения, волно или неволно, сякаш прозират интелектуално-аристократични жестове, след като творбата му не ще да е адресирана до люде, които „животарят“ в омагьосания кръг от „десетина чисто материални понятия и аспирации“ и език от 500–600 думи. Тези особености литературната критика често отдава на „френската поза“ у поета.

Преодолее ли читателят това първо препятствие, изправя се пред второто – „проникнатата от рефлексивност натура“ на автора (Кр. Кръстев), снета в творбите му. Този авторов подход принася в жертва на мисълта стихосложението, метриката, ритъма, римуването в поетичното слово... И Михайловски недвусмислено го заявява в стихотворението си „Поезия на мисълта“:

Ела, ела във нашето изящно слово
да те вселя, поезио на мисълта.

В „краевековието“ на предходното столетие и началото на двадесетия век силаботониката задава нормите на поетическия език у нас и всяко отклонение от благозвучието дразни вече формирания читателски вкус. Претенциите на Стоян Михайловски да предлага нещо повече в поетическите си творби от „ритмований говор“ срещат неразбиране както от страна на критиката, така и на читателите. Да, критиката приветства Михайловски като „смел и свободен в изображенията си“ автор (Петър Пешев), но често му оспорва дарбата на поет. Д-р Кр. Кръстев вижда лирическия поет като „същество болно от хипертрофия на сърцето“; същество, способно с чувствителността си да зарази, да „емоционира“ читателя. Но нищо такова не открива у г-н Михайловски, който по-скоро страдал от „хипертрофия на разума“. Действително, неговата поезия трудно се съ-преживява, ако не я съ-разумееш. Читателят трябва „да търпи неговата поезия“ (Алберт Гечев), за да може, ако иска, да я чете. Такова четене с усилията на волята обаче, макар и продуктивно, рано или късно води до „нѐ-четене“, както отбелязва Д. Михайлов.

И все пак нека припомним, че Стоян Михайловски се връща от „Франца“ с нови теми, философско-естетически идеи, мотиви и творчески нагласи, непознати до момента в българската литература. Те обаче са представени с един „овехтял“ следосвобожденски регистър от словесно-реторични техники. Заради „френските“ заемки, които не си стрували, критици като Г. Баламезов са готови „да удавят г-н Михайловски в една лъжица вода“. Обратно – този му принос е причината първоначално кръгът „Мисъл“ да вижда в него свой предшественик, а по-късно, позовавайки се на „архаичния“ му стил да го причисли към групата на „старите“.

Творчеството на Стоян Михайловски има една особено характерна отличителна черта. То е безрезервно социално ангажирано. И това е валидно за творби от всички жанрове, в които се подвизава авторът. В един от фрагментите си Атанас Далчев отбелязва, че българската култура е богата на таланти, но за съжаление, е бедна на характери. Безспорно Стоян Михайловски е едно от изключенията. При него творческата и гражданската съвест се сливат в едно и в литературното му наследство не ще откриете творба, белязана от житейски опортюнизъм.

Публицистът метаполитик Михайловски

Един от упреците на критиката към поезията на Стоян Михайловски е, че тя звучи твърде публицистично. Причината за тази особеност се търси в нейната пряка ангажираност със злободневието, в безкомпромисния социален критицизъм на автора, в стремежа му да я превърне в оръжие за отвоюването на човека гражданин и на българина. Така видяно, творческото кредо на Михайловски като публицист и метаполитик е пряк отговор и на въпроса за готовността му да поема ролята на „обществен преобразител“. Кога и как се формира това кредо?

От най-ранна възраст Михайловски е причастен на християнските ценности. Те придобиват ясна социална насоченост в последните години на Възраждането, когато младият еленчанин като лицеист попада в средите на цариградските българи. Вторият важен период, свързан със светогледното му оформяне, са студентските години, прекарани в стария университетски център Екс ан Прованс (Франция). Стоян Михайловски е обсебен от духа на класицизма още в лицея и по-късно любими негови автори стават Молиер, Боало, Лафонтен, Расин, Корней, Декарт, Паскал, Бурдалу, Босюе, Масийон, Фенелон, Ларошфуко, Лабрюер... Писателите от „секуларния XVIII век“ той чете през реабилитиращите доверието в истините на вярата автори от XIX век. Нравствено-религиозните си възгледи дооформя под влияние на Лакордер, Ламене, Жозеф дьо Местр, а критическата дистанция към покварата на деня поддържа по Жюл Льометр.

Основополагащи в светоусещането на поета са ценностите на християнската нравственост. Мощно влияние върху него оказват и идеите на великите френски моралисти. Върху тази основа Стоян Михайловски полага екзистенциалния си избор, опоетизирайки го с думите:

Чрез пълна вяра в бащината доброта на Бога –
разбий в духа си грозната уплаха от смъртта!
Надвий смъртта – и таз да бъде твоята победа –
чрез всепобедните оръжия на любовта.

(„Философ“)

Стихът изпепелява тезата за метафизичния характер на песимизма във философско-религиозните му творби. Основателно е защитаваното от Иван Богданов виждане, че песимизмът на Михайловски по своето естество е „социално-критически“. Върху тази философско-религиозна канава Стоян Михайловски надстроява възгледите си за обществото в духа на философско-историческия рационализъм, социологическите идеи на класическия позитивизъм и правно-политическия инструментариум на институционализма. Относно механизмите за схождане на моралните норми към правото, публичния ред и държавата като политически институции, той отблизо следва Сисмонди. От изброените източници и в съгласие с редуциращата логика на Ювенал, Стоян Михайловски гради строго йерархизирана система от ценности. За него всеки политически въпрос е социален въпрос, всеки социален въпрос е морален въпрос, всеки морален въпрос е религиозен въпрос. Определящи всичко са религиозно мотивираните нравствени ценности. Всеки опит за подмяна на тези зависимости носи риск от морален релативизъм. Например публицист, дръзнал да твърди, че религията е политическо дело, Михайловски определя като „морален отровач“. Това схващане формира неговата представа и разбиране за дължимо и той се стреми в катадневните си дела с цената на едно постоянно травматично напрежение да се удържа в неговите принципи.

От другата страна е действителността на света, белязана от петна на поквара. В борбата срещу покварата интелектуалецът е призван да направи публично достояние логоса на дължимото; да го превърне в „свещена страст“, в idée-force (в движеща идея), както би казал философът Алфред Фуйе. И всичките си творчески сили Михайловски отдава на „логомахията“. Той не търси друго средство за борба освен словото, защото е убеден в неговата битиепораждаща мощ. Творческият му патос видимо черпи от жаравата на френската публицистика, но тематично творбите му носят заряда на българската действителност и Васил Пундев основателно вижда в него един истински „син на България“. В публицистичните си творби през конкретността на фактите Стоян Михайловски вае типологични образи, смислово натоварени с функциите на нравствени топоси. Така хоризонтът на валидността им остава открит към всяко сходно по събитийност време. Нима днес бихме се затруднили да назовем със собствените им имена „бюджетоедите Шехюлислям и Садразман“? Не е ли адресиран към собствената ни гражданска съвест афоризмът „В царството на тиквите кратуната е цар“? Именно в експресивната лаконичност на афоризма Стоян Михайловски постига и най-пълно любимия си девиз – „Много в малко“.

В публицистиката му може би се крие отговорът и на един все още дискусионен проблем – както го наричат критиците, проблемът за „мозаечността“, „разхвърляността“, „несистемността“ в неговото творчество. Видимо публицистът Михайловски „снема“ в себе си „поета Михайловски“ и „гражданина Михайловски“, което може да послужи като отправна точка в опитите за систематизация. Действително за тази цел чисто литературно-историческите критерии сякаш не работят и неслучайно още д-р Кр. Кръстев препоръчва да се тръгва не от „поета“, а от „човека Михайловски“, за да се постигне разбиращ авторовата автентичност прочит на творбите му, а това вече ни води към...

Човекът и гражданинът Михайловски

Обликът на Стоян Михайловски, завещан ни от съвременниците му, е на човек с труден, несговорчив характер. Д-р Кр. Кръстев го описва като „личност, издялана от един камък – корав, студен, неприветлив, недостъпен, но с едно вечно туптящо човешко сърце в него, с което той мисли, и с един вечно неспокоен разум, с който той чувства“ (к.м. – А. С.). Неговото остро критическо перо е било желано оръжие от различни литературни кръгове и социално-политически движения, ала Михайловски остава равнодушен към опитите им да го приобщят, бидейки през целия си живот „партизанин само на принципите“ и никога на конкретна политическа сила. Видимо това му е гарантирало по-голяма свобода на действие. Трикратно народният вот ще изпрати Стоян Михайловски в „камарата“ – и трите пъти той си подава оставката преждевременно, омерзен от изродилия се в „борсови операции“ парламентаризъм. Като гражданин той е радетел на „безгосподарското народомощие“ в съгласие с „братолюбивите“ норми на евангелския морал, законността, справедливостта и социалния ред в обществения живот. Този идеал предполага именно гражданската съвест у Стоян Михайловски да поема функциите на арбитър в дисбаланса на публично наложените му от живота социални роли.

Нека оставим настрана метаморфозите в междуличностните му отношения и да илюстрираме казаното само с два твърде популярни, но и особено красноречиви примера. Християнинът Михайловски е готов да обвини в доктринерство всеки, който поставя обредите, институциите, интересите по-горе от човека, и в същото време намира, че православието страда от „сух формализъм“, от „безплодно обрядолюбие“. Недоумява как може в тежката зима на 1907 година, когато сиромаси умират от глад, Църквата да капитализира 30 000 лв. приходи от хотел „Лондон“ и касапниците под него. Той ревностно сътрудничи на „Църковен вестник“, но не се колебае да отправи упрек към издателите, загдето през Европейската война вестникът прокламира схващането, че „свободата е цвете, което не расте и не вирее, догде не бъде поръсено с кръв“.

Пренебрегвайки неизбежния скандал и последиците лично за себе си, Стоян Михайловски – de jure поданик на Негово величество княз Фердинанд I – публикува статията си „Потайностите на българския дворец“ (1904). Скоротечно парламентарните „царедворци“ приемат Закон за защита на особата. Авторът на статията е подведен под съдебна отговорност и получава условна присъда от седем месеца строг тъмничен затвор за обида на особата. И в двата случая куражът на Михайловски публично да застане срещу недъзите в Църквата и в държавата de facto е мотивиран от неговата будна гражданска съвест.

Оценките за творчеството на Стоян Михайловски доста често са звучали обезсърчаващо. Само десетина години след смъртта му Петър Динеков споделя, че литературното занимание с Михайловски е като да се опитваш да възкресиш мъртвец. След още половин столетие Атанас Натев вижда в поета „моралист, закъснял за Европа, но подранил за нас“. Самият Михайловски болезнено е чувствал, но и стоически е понасял несвоевременността си като творец. Сякаш обезкуражен, той заявява: „Знам, че сегашний свят не ще ме разбере...“. Но заедно с това убедено вярва, че „истината е безсмъртна“ и следователно тя „може да чака“... Дочакал ли е своето време Стоян Михайловски?

* * *

Доверим ли се на издателите, отговорът следва да е положителен. В годините на прехода над дузина издания с негови съчинения видяха бял свят. Осмислил в своите афоризми, апофтегми, откръшлеци, фрагменти недъзите на обществено-политическия живот у нас в зората на демократичното ни развитие след Освобождението (1878), моралистът, сатирикът, метаполитикът, гражданинът Михайловски ни оставя литературно наследство, чиито образи буквално се лепяха като оперативна критика към социално-икономическия рестарт на демократичното ни развитие. Не е ли пример за нас борбата му срещу „словоблудството“ на продажните газетари? Не пробуждат ли текстовете му критическия ни разум, за да отстояваме истината срещу заливащата ни дезинформация на фейкновините? Не се ли убеждаваме ежедневно, че „най-великият обществен пакостник е онзи, който, бидейки лишен от всякакви дарби и достойнства, ламти за водителски пост“? Не е ли прав Стоян Михайловски, че на дейността на „държавните злотворци“ трябва да се противопоставя дейност, но това няма как да стане чрез „бленът под юрганя“...

И така – четете Михайловски!