Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Монсеньор Ронкали. Изкуството на срещата“, Лоренцо Ботруньо, превод от италиански Диана Върголомова и Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2025 г.

На 25 април 1925 г. монсеньор Анджело Джузепе Ронкали (бъдещият папа Йоан XXIII) слиза на перона на софийската гара и първоначално се установява в енорийския дом на католиците по източен обред на улица „Люлин планина“ 5. Изминали са едва девет дни от огромния по мащабите си атентат в катедралния храм „Св. Неделя“. България е в състояние на гражданска война след размириците от 1923 г. Зеят отворени раните и от Първата световна война, навсякъде е пълно с бежанци от Одринска Тракия и Македония. Част от тях принадлежат към общността на източните католици, която монсеньор Ронкали има задачата да структурира и обгрижва паралелно с тази на католиците по латински обред.

Папският пратеник Ронкали ще остане цели девет години в България, опитвайки се да провежда тук по-различна дипломация, наричана от него „дипломация на сърцето“. Отначало му е доста трудно – средата е съвсем нова, той не познава православната традиция, а трябва да установи връзки с митрополитите от Светия синод, които гледат на него като на „схизматик“. Не говори български и в писмата си споделя, че се чувства много самотен. Постепенно нещата се променят. Неговата диалогичност, търпение и вяра му спечелват приятели. Установява близък контакт със Софийския митрополит Стефан, с водещи политици като Никола Мушанов и Андрей Ляпчев, пред него се отварят вратите на двореца, където той често беседва с цар Борис III. Потвърждение за това откриваме в неговата кореспонденция, както и в огромния брой дипломатически доклади до Св. Престол, запазени във ватиканските архиви.

Книгата на Лоренцо Ботруньо, излязла през 2013 г. в Италия, е важен извор за българската история, тя се базира върху огромен брой неизвестни архивни източници. Като например това знаменателно писмо до Никола Мушанов: „Вие знаете, че зад гърба си нямам нито оръдия, нито търговски договори, нито финансови или политически интереси срещу България… Никой не може да се усъмни в това, че говоря с искрена любов за България“ (15 януари 1933 г.).

По волята на Провидението монсеньор Ронкали бива въвлечен във водовъртежа на българската политика, свързан с т.нар. „династичен въпрос“ – възможността за „смесен религиозен брак“ между цар Борис III и католическа принцеса. На българския монарх е разяснена католическата доктрина по случая: православният съпруг не бива да влияе на католическата съпруга; цялото потомство трябва да бъде кръстено и образовано католически. Бъдещата българска царица Йоанна Савойска поема изричен ангажимент за това в писмо до папа Пий XI, преподписано лично от цар Борис III. Договорена е и царска католическа сватба на 25 октомври 1930 г. в базиликата в Асизи и православно благословение на младоженците в катедралата „Св. Александър Невски“ в София. Това е препотвърдено пред монсеньор Ронкали както от царя, така и от премиера Ляпчев. Какво е неговото смайване, когато на 31 октомври 1930 г. той става свидетел на втора „православна сватба“ в София. Не му остава друго, освен да пише сърцераздирателни доклади до папата и държавния секретар във Ватикана, иска лична среща с царя, който най-сетне го приема с думите, че „висши държавни съображения“ са предопределили хода на събитията.

Монсеньор Ронкали е съсипан, чувства се измамен и изигран. И това не е всичко. На 13 януари 1933 г. се ражда княгиня Мария Луиза Българска. Според Търновската конституция тя не може да наследи престола, така че очакванията са да бъде кръстена като католичка. Ала още на същия ден тя получава православно кръщение; неин кръстник става председателят на парламента Александър Малинов.

Всички очакват, че това ще е краят на дипломатическата кариера на монсеньор Ронкали. Ала не познават. След като папският гняв се разсейва, духовникът е изпратен на друга важна мисия в региона: става апостолически делегат за Гърция и Турция. И научава много за християнския Изток, което му помага като папа при свикването на Втория ватикански събор (1962). Без никога да забравя за България и българите, за които в една прочута своя проповед казва, че вратата и сърцето му ще бъдат винаги отворени.