Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Знаменитата драматична оратория на Артур Онегер „Жана д’Арк на кладата“ – за първи път в изпълнение на Софийската филхармония.

Събитие! Очаквано с нетърпение и любопитство. За голяма част от днешната аудитория – откриване на нов, непознат свят. Но мнозина още пазим спомените си от разтърсващото първо изпълнение у нас преди 42 години под диригентството на Добрин Петков – на 28 май 1984 г. в Пловдив и на 2 юни същата година в зала „България“ на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“ със солистите Бистра Манахилова, Добринка Янкова, Весела Зорова, Димитър Беров, Евстати Димитров, Пловдивската филхармония, Детския и Филхармоничния хор при Пловдивското певческо дружество „Ангел Букорещлиев“ (диригенти Крикор Четинян и Милена Начева) и актьорите Радосвета Василева (Жана д’Арк), Никола Николов (Брат Доминик), Стефан Попов и Веселин Мезеклиев, с режисьор Николай Ламбрев.

Мащабната творба, създадена през 1935 г. по желание на прочутата актриса и балерина Ида Рубинщайн, има особено значимо място не само във френската музика, а в цялата европейска култура. Тя е сред емблематичните за средата на 30-те години опуси, когато „класиците“ на века, достигнали своята творческа зрялост, преминали през болезнения субективизъм на експресионизма, хладната дистанцираност на неокласицизма и експериментите в малките форми, се насочват с балансиран синтез на различните средства отново към крупни музикални форми и съдържание, изпълнено с високохуманна тематика и позитивна образност. По същото време се раждат и „Моисей и Арон“ на Шьонберг, „Матис художникът“ на Хиндемит, „Кармина Бурана“ на Орф и редица други шедьоври, останали завинаги на световната музикална сцена.

Написана по либретото на Пол Клодел, „Жана д’Арк на кладата“ е с уникална драматургия, съчетаваща музикално и чисто театрално действие – редом със соловите вокални партии, главните роли на Жана и Брат Доминик, също и други персонажи, се изпълняват от актьори. В тази mystère lyrique, по думите на Клодел, присъстват белези на жанра мистерия – средновековните религиозни представления, както и маските от театъра на фарса и патетичната декламация на френския класически театър. Но и монтажният принцип на съвременното кино с непосредствено редуващи се кадри в различно време – действието започва от момента, когато Жана вече е прикована на позорния стълб, ретроспективно преминават съдбовните мигове от живота ѝ в реални и иреални, алегорични сцени, преплитат се минало и настояще. Пространно разгърнатата музикална тъкан в тези 11 сцени носи типичните черти на голямото симфонично и ораториално майсторство на Онегер (неслучайно наречен „Хендел на ХХ век“), със свободно, богато използвани съвременни средства, дори и звуците на Ondes Martenot („Вълни на Мартено“), един от най-ранните електронни инструменти, конструиран от Марсел Мартено през 1928 г. Същевременно прозвучават и темата на старинния псалом De Profundis Clamavi, и средновековна монодия, и детската песен „Тримазо“, и ярки гротескни жанрови интонации – в органичен цялостен синтез с огромно въздействие.

След премиерата ѝ на 12 май 1938 г. в Базел под диригентството на Паул Захер, с Ида Рубинщайн в ролята на Жана, ораторията на Онегер е представяна през годините на най-големите европейски и американски сцени и регистрирана в записи от диригенти като Шарл Мюнш, Юджин Орманди, Серж Бодо, Сейджи Озава с участието на знаменити актриси – с Ингрид Бергман Роберто Роселини поставя сценичен вариант в „Ла Скала“ и в Парижката опера, Ленард Бърнстейн я дирижира с Фелисия Монтеалегре в „Карнеги Хол“, а през последните десетилетия са вече цяла поредица изпълненията като Жана на изключителната Марион Котияр.

В такава респектираща панорама от артистични постижения се вписа и интерпретацията на Софийската филхармония, Националния филхармоничен хор и Детския филхармоничен хор под ръководството на Владимир Кираджиев, с актьорите Евелин Костова (Жана), Пламен Бейков (Брат Доминик), Даниел Ангелов и Петър Калчев и вокалистите Мила Михова (Св. Дева и Св. Маргарита), Петя Петрова (Св. Екатерина), Ивайло Михайлов и Георги Бейков. И мисля, че тази вечер – на 29 януари 2026 г., ще остане една от паметните в най-новата летопис на Филхармонията.

Под палката на Владимир Кираджиев, диригент с богат опит в работата с различни големи оркестри, хорови състави и прочути солисти, монументалната творба бе излята като на един дъх, с перманентна динамика и темпова пулсация. И ако великолепното представяне на симфоничния оркестър, с блестящи сола на отделните инструменти, мощни пълнозвучни кулминации и адекватни реакции на диригентските интенции не беше учудващо постижение, а поредно потвърждение на високия професионализъм и емоционална артистичност на музикантите, то зарадва неочаквано много изпълнението на Националния филхармоничен хор (с хормайстор Мария Вълчанова). Монолитна обща звучност, балансирани партии, обширен динамичен диапазон, ясна, изразителна артикулация, чудесни сола, бързо и точно превключване в полярно различна образност. С кристална чистота прозвуча в изпълнение на Детския филхармоничен хор „Тримазо“ (но песента трябваше да бъде изпята от изпълнителката на ролята на Жана, актрисата Евелин Костова, както е в замисъла на Онегер, като кулминация на невинната чистота на девойката в трагичните ѝ последни мигове).

Всеки участник в това около 80-минутно преживяване с неотслабващо и за миг обсебващо въздействие заслужава признателност. И все пак за мен остават най-ярки акценти присъствието на известният ни бас Пламен Бейков, този път като актьор, прекрасно подхождащ за ролята на Брат Доминик, с достолепно внушение и много артистичност; великолепното участие на сопраното Мила Михова, чийто красив и силен глас се извисяваше и над най-плътната обща звукова мощ; изградените с почти визуално театрално внушение гротескни сцени – фарсовият съд над Жана от животни (с вмъкнатия сякаш кабаретно звучащ фокстрот) и алегоричната игра на карти на кралете (всъщност игра между Алчността, Гордостта, Глупостта и Похотливостта), в която Жана е проиграна; също и колоритните звукоизобразителни и комични артистични находки на Даниел Ангелов и Петър Калчев. И разбира се, финалният висок етос на самата идея на творбата – саможертвата като най-светла проява на любов към ближния, която накрая превръща хулещата разногласа тълпа в споен хор, в народ, прекланящ се пред своята героиня. А много моменти от вложените от двамата гениални автори вечни философски теми, алегорични образи и страсти звучаха стряскащо съвременно, актуално и в днешната реалност, будеха паралели и размисли извън одухотворяващото музикално преживяване.

Чест прави на Софийската филхармония разширяването на обемния ѝ репертоар с тази колосална творба. Но великолепният резултат на безспорно сериозните творчески усилия на оркестър и хор не би трябвало да се затвори само в една уникална вечер, а да се продължи може би и на други сцени, може би и с отделни други изпълнители, защо не и в сътрудничество с режисьор с деликатно сценично оформление. Да се надяваме!