Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Спомням си как през вече далечната 1987 г. в София от уста на уста се понесе мълвата, че ще има само няколко прожекции в кино „Култура“ на „размирния“ латвийски документален филм „Лесно ли е да си млад?“ (реж. Юрис Подниекс, 1986), за който се носеха легенди. Имах шанса да попадна на една от тях в онази несвободна среда преди 1989 г., след което с колеги студенти помежду си разговаряхме за проблемите на поколението Х (1965–1980), към което, без сами да го осъзнаваме, всъщност принадлежахме. Филмът на Подниекс бе набързо „покрит“ от тогавашните комунистически власти. Тодор Живков бе дал указание „да се снишаваме“, докато не отмине „жълтата пяна на преустройството“ на Горбачов, без да си дава сметка, че предстои не поредна „мимикрия“, а исторически разлом в тогавашния „социалистически лагер“, ознаменуван с падането на Берлинската стена.

Сетих се за филма „Лесно ли е да си млад?“, защото навремето той остро поставяше въпросите как и накъде тръгва едно поколение, което видимо го чака съдба, много по-различна от тази на неговите родители – рязка социална промяна, проблеми с безработицата и реализацията, междуетнически конфликти и миграция. Разликата между поколението Х, от което съм част, и поколението Z, към което всички днес са обърнали поглед, е, че навремето нас сякаш ни вълнуваше в по-голяма степен бъдещето, отколкото настоящето, а и светът беше друг – „еднополюсно открит“ (по думите на Еманюел Левинас), а не множествено размит в балоните на социалните мрежи.

Което ни най-малко не означава, че днешните млади не са социално ангажирани. Напротив, станахме свидетели на тъкмо обратното през декември 2025 г. в София, а преди това в Белград, Букурещ, Истанбул, без да забравяме и за студентските протести в Техеран, както и в Непал. Виждаме го и по участието на млади хора в доброволчески инициативи, въпреки обвиненията, че са крайни индивидуалисти или че търсят на всяка цена уют в настоящето.

Много трудна задача е да се изгради портрет на едно поколение в развитие, на тяхното „ние“ – поколенческо и глобално. И все пак – през погледа на млади хора, а и на изследователи – се опитахме да очертаем най-обща картина, валидна за развитието на света през следващите десетилетия.

На първо място виждаме колко сложни днес са отношенията „родители и деца“. Според канадската изследователка Сесил ван де Велде вкорененият песимизъм у новите млади се обяснява най-вече с усещането им за „екзистенциална кражба“ – че предходните поколения са живели, охолно ползвайки социални придобивки „на кредит“, а сега на тях ще се наложи да плащат сметката и да затягат коланите.

Нещо, което подтиква представители на поколението Z в Южна Европа да смятат себе си за „пожертвано поколение“. Или за „разочарованото поколение“, както настоява студентката Елена Георгиева, което не крие песимизма си, че всъщност нищо не се променя. Ето защо новите млади са склонни открито да заявят: „За нищо на света не жертваме свободата си (каквото и да значи това). Не сме склонни да се подчиним на нищо и никого. Живеем и мислим отвъд всяка традиция. Стремим се към самодостатъчност“.

На следващо място, новите млади със сигурност са пропити с дълбок скептицизъм независимо от привидното си самомнение. И те тепърва, както пише Мартин Касабов, ще започнат да си задават въпросите: „Кой ме използва и за каква цел?“ или „Откъде научих това?“, ако искат да усетят сигурност под краката си.

Съвременното общество като цяло е пронизано от демаркационни линии, които по същността си са културни конфликти. И новите млади, както отбелязва в броя режисьорът Боян Крачолов, независимо от пребиваването в мрежовите си балони, все по-ясно осъзнават, че са част от социум, който е в дълбока криза на собствената си митология.

Напълно обяснимо е – по прочутата формула на Жан Кокто, – че младите хора преди всичко знаят какво не искат, преди да осъзнаят какво точно искат. И в този смисъл не е никак лесно да бъдеш млад.