Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

С Юрий Вълковски, изпълнителен директор на фондация „Народни читалища“, разговаря Данислава Делчева

Какви са целите на фондацията и към кого е насочена дейността ѝ?

Фондация „Народни читалища“ беше създадена през октомври 2023 г. и цели да подкрепя възраждането на читалищата. Аз твърдя, че българските читалища са в подем, но той е много неравномерен. Имаме читалища в селата, в големите и малките градове, които правят иновативни проекти; международни, местни, общностни проекти; много широк спектър от смислени и интересни инициативи, които обаче ние като общество не виждаме достатъчно. Склонни сме да поддържаме една представа за читалището като запусната сграда, с мухлясала съблекалня и изпочупени столове. Трябва да започнем да променяме тази представа.

Дали наистина това е преобладаващата представа? Според поръчаното от вас проучване около 80% от българите одобряват читалищата, особено в по-малките селища, където хората са по-ангажирани. В този смисъл какъв е фокусът на вашата работа?

Има одобрение към читалищата. Двете неща не се изключват. Тръгнахме с идеята, че искаме да покажем добрите примери, но и реалната ситуация. В нашата представа читалището е място за хората. Неслучайно много държим на името „народни читалища“. И без никакво притеснение от потенциален упрек в популизъм аз повтарям фразата: читалищата са от народа и за народа.

Ние искаме тази идея за читалището като гражданска организация, като дом за общността, място, където всеки може да отиде да учи, да се забавлява, да се развива, да твори, да я покажем, да я върнем в обществото. Читалищата са граждански организации, символ на модерността и един от най-важните инструменти на просвещението в България, на Българското възраждане.

Нашата работа е в три посоки. От една страна, ние работим със самите читалища. От година и половина събираме една общност от читалища от цялата страна, които всеки месец онлайн споделят практики. Опитваме се да изграждаме капацитета на самите читалища и ще работим за това чрез обучения, предоставяне на микрофинансирания още тази година. От друга страна, работим с институциите, като представяме данни и показваме какво е състоянието на читалищата. Институциите вече виждат потенциала им. Неслучайно в Плана за възстановяване и устойчивост читалищата се появяваха в 5–6 различни проекта, но досега държавата не си беше направила труда да подреди данните за тях и затова направихме изследване и карта на българските читалища. От трета страна, най-важно и най-трудно за нас е как да въвлечем гражданите. Ако има нещо уникално в българските читалища, то е, че те са граждански организации. Подобни структури има в почти всички бивши социалистически държави. В Полша, Чехия, Унгария те често са наречени „домове на културата“. И в Литва, Латвия, Естония те съществуват, но с една огромна разлика: там са общински структури. В България читалищата са граждански организации.

Бяхме в читалище „Алеко Константинов“ в София, където председателката каза: „Кварталът си поиска читалището“. Преди четири години то е било с дългове, с проблеми, със западаща дейност. Читалището не е на една група хора, които са се капсулирали и ползват неговите ресурси. Читалището е на квартала, на селото. Хората трябва да се върнат в читалищата не просто като доброволци и дарители, а и като поемат ангажимента да ги управляват.

Къде е субективността в механизма за разпределяне на държавната субсидия за читалищата? Смята се, че активността е водеща като аргумент за отпускане на повече субсидирани бройки, но има ли ясни критерии, по които се оценява?

Има три начина на финансиране на културата, те се оформиха след 1989 г. Единият модел е този, по който се финансират киното и книгоиздаването – културни индустрии, които се издържат на пазарен принцип. Те са частни. Другата сфера са сценичните изкуства. Тя след поредица от най-различни опити за реформа в крайна сметка се придържа към принцип, подобен на този в образованието, където парите следват ученика. Тук парите следват зрителите, с всички огромни проблеми, които произтичат от това, но на практика субсидията зависи от броя на продадените билети. Тук имаш поне някакъв измерител, свързан с дейността. И в третата група влизат музеите и галериите, регионалните библиотеки и читалищата. Те се финансират с т.нар. система на субсидирана бройка. При музеите и библиотеките има и още един компонент – закрити площи (например, ако имаш 10 000 кв.м площ, ти се отпускат средства). Това, което трябва да се каже и което хората не разбират, е, че субсидирана бройка не означава, че ти непременно си назначил човек. Много често и в музеите, и в библиотеките може да имаш 30 субсидирани бройки и 20 назначени служители, а с останалите субсидирани бройки си покриваш дейността или правиш нещо друго.

Защо субсидираните бройки се отпускат по инерция според това, което вече е било в предишни години, а не се гледа актуалното положение?

Защото за държавата е най-лесно. Тя разпределя едни субсидирани бройки и на практика не измерва дейност. Едната причина за инерцията е, че читалищата не са нито държавни, нито общински структури, т.е. те могат да прехвърлят средства от една година в следващата. Това им дава свобода и гъвкавост. И втората причина е, че те имат много по-лесни процедури и по-лесни правила за допълнителна стопанска дейност. Един музей и една библиотека имат много повече ограничения за стопанската дейност, която могат да развиват, както и за дарения.

Системата на субсидираните бройки е наследена. Между 1947/48 и 1997 г. читалищата се управляват от един социалистически закон – Наредба за читалищата, според която те на практика са към общините. Има хора, които са на заплата към общината, и ти знаеш колко са те в едно читалище. През 1997 г. това е заварено положение, в което тези бройки се закрепват. Оттам нататък през годините бройките могат да се променят.

Сега какво се случва? От една страна, някои общини са се изхитрили да прехвърлят общински културни институти към читалището. Поради тази причина читалището във Враца има 61 субсидирани бройки. Тоест то получава около 1,2 млн. лева субсидия. В Благоевград има около 40 бойки в главното читалище. Но обикновено селските читалища имат 0,25 бройка или половинка, или една, една и половина, а градските имат – две, три, четири, пет до седем, някои – дванайсет.

Всяка година читалищата могат да кандидатстват за нови бройки, да изпратят едно писмо до Министерството на културата (МК) и то да реши дали да им отпусне. Обикновено през годините се отпускат още 20 до 50 бойки за цялата страна, т.е. за тези близо 3600 читалища. Имаше един период от 3–4 години, в който никакви бройки не се отпускаха. Към момента субсидираните бройки са 7793 за цялата страна.

Как се решава дали да се отпусне субсидирана бройка, или не?

На теория има комисия в МК, читалището подава един формуляр и казва: „Аз имам нова дейност, развивам нов кръжок или нов клуб, моля, отпуснете ми бройка“. На практика – отивам в община Мездра и те ми казват: „Ние тук имаме едно много активно ново читалище, всяка година кандидатстваме и не ни дават бройки“.

Този процес не е прозрачен. Може би се обаждат депутати или други хора, може би някой подава на някого нещо, няма как да знаем.

Има ли начин да се проследи, ако едно читалище каже, че вече има хора, извършва дейност, а реално не е така?

Този формуляр се подписва от кмета – той също застава зад искането на читалището за отпускане на нови бройки. Имаше няколко етапа, когато бяха отпуснати масово нови бройки. Такъв е случаят в България около 2008/9 г., ако не се лъжа, по идея на фондация „Бил и Мелинда Гейтс“, които казват: „Ние ще купим нови компютри на близо 900 библиотеки, но искаме във всяка една от тези библиотеки (повечето от тях читалищни) да назначите поне един човек“. И тогава МК и Министерството на финансите (МФ) отпуснаха 800–900 нови субсидирани бройки. Бил и Мелинда Гейтс инвестират с техника, държавата със стабилност.

Най-неработещата част от механизма е начинът, по който парите се разпределят на местно ниво. Ние изискахме информация в рамките на нашето изследване от всяка община колко субсидирани бройки отпуска МФ. Член 23 от Закона за народните читалища казва, че се събира комисия, която включва всички представители на читалища в тази община и само един представител от общината. Какво означава това? Това означава перфектният граждански модел peer review (оценка от страна на хора със сходни компетенции, б.р.), в който всяко от читалищата знае кой работи и кой не работи. Ако за цялата община имаме 30 бройки, които трябва да се разпределят между 10–20 читалища, те могат да кажат по време на тази комисия: „Ето, тези колеги не работят, ще вземем една бройка оттам, ще я дадем на онзи, който много работи“. Те се познават, би трябвало сами заедно да го решат. Общината тук има един представител, тя не им налага.

Оказва се, че този много добре замислен демократичен модел не работи по две причини. Първо, защото читалищата си пазят гърба и никой не иска да каже, че някой не работи, пък друг работи. Поради което, ако ти миналата година си имал три бройки, и тази година ще имаш три. Работиш, не работиш, това е. Освен ако не си се преборил да ти отпуснат бройка. Огромното количество читалища са убедени, че тази комисия няма право да пипа бройките. Но законът казва друго. Моето лично убеждение е, че трябва да има финансова база, под която нито едно градско или селско читалище не трябва да пада. Не може да има читалище с 0,25 бройка. Това значи пет хиляди лева годишно.

Гарантиран базов доход за читалищата ли е формулата, която предлагате?

Точно така. Гарантиран базов доход за читалищата, който за мен е минимум един човек, тоест една субсидирана бройка на всяко читалище, плюс минимум средства за издръжка на сградата и средства за дейност. Това са трите компонента, които трябва да бъдат закрепени. Отнася се за селските читалища. Ако имаш едно градско читалище с екип от 5–6 души, тогава вече можеш да разместваш бройки, можеш да даваш допълнителни средства. Но ако имаш една бройка и някой ти вземе половинка, ти просто ще се разпаднеш. По отношение на контрола върху читалищата: какво правим с тези от тях, които не работят, пък получават субсидия?

Какъв вид контрол би възпрепятствал или поне регулирал възможностите за злоупотреби?

От една страна, най-важният контрол трябва да бъде от гражданите. Всяко читалище има проверителна комисия и настоятелство. Ако едно читалище не работи, тази проверителна комисия на Общо събрание трябва да каже: „Тук влизат едни пари, те се харчат неразумно, не се извършва дейност“. Проверителната комисия има право да подаде сигнал до прокуратурата.

Вторият контрол е от останалите читалища.

В малките населени места понякога председателят или секретарят на читалището работи в общината, което може да създаде конфликт на интереси и да отслаби въпросните защити.

Все по-често се случва – ако не се лъжа, за община Карлово го казаха, но го има и на други места – всички председатели на читалища да са кметски наместници. Не е ясно уредено в закона. Това сливане на общинска и читалищна власт не е здравословно със сигурност. Общината има други механизми да контролира читалищата, а не през директно участие в управлението. Това е третата защита – общината, към която по закон читалищата подават програма за дейността си. Общината има всички правомощия да каже: „Този отчет не го приемаме, не го харесваме, искаме друг отчет“. Често общините не го правят по ред причини и нито една от тези три защити не сработва.

Какво може да направи чрез собствени усилия едно читалище от по-беден и по-слабо населен район, там, където деца идват само за лятната ваканция?

Читалището да бъде отворено за местната общност. Читалищата, които се капсулират, не са успешни. Тези от тях, които реагират на нуждите на местните хора, са успешни. В селата, в които децата идват само през лятната ваканция, читалищата се занимават с някакви дейности, свързани с възрастните хора, а през лятото се превръщат в занимални. Променят се, реагират спрямо сезона и нуждите. Има такива примери. Въпросът е, че местният ресурс – финансов и всякакъв, е толкова малък, че тези читалища не биха оцелели без държавна подкрепа.

Ако жителите са малко, смятаме ли, че не трябва да има читалище? „Вие сте твърде малко, за да имате достъп до култура. Достъп до култура трябва да имат само от трима души нагоре.“ Аз лично не бих се наел да го кажа. И тук отново се връщам към специфичната особеност на читалището. Защо според вас на дадено място са закрити детската градина, училището, здравната служба, социалните служби, а е останало читалището? Само защото не могат да го закрият, защото е гражданска организация.

Държавата не закрива читалището, но може да му спре субсидията. Една от причините това да не се случи е, че сумите са били пренебрежимо малки, и втората, че читалището има прекалено положителен имидж.

Може ли държавата да посегне на сградата?

Да, читалищата много се страхуват, че някой ще им вземе сградите. Има и такива случаи, за съжаление. Но истината е, че понеже те са граждански организации, това е много по-трудно. Защото трябва да се вземе решение на Общо събрание, процедурите са по-сложни. И все пак зависи дали сградата е общинска, дали е на самото читалище.

Трябва ли управлението на едно читалище да зависи изцяло и само от местните хора?

Аз мисля, че читалищата имат потенциал да ползват ресурс извън общността, включително чрез дарения от хора от чужбина, както и чрез подкрепа от хора, които се чувстват емоционално свързани с това място. По подразбиране читалищата са местни общностни центрове, но на практика няма проблем да имат членове от различни части на града или на страната.

Каква е разликата между читалище, НПО и културна организация?

Моето разбиране е, че това са частично припокриващи се кръгове.

Читалищата са неправителствени организации. Ще продължавам да го повтарям, защото много хора в общините, в МК, в културния сектор не разбират, че читалищата са граждански организации. Второ, те обаче са НПО-та, на които държавата, от една страна, дава много повече, от друга, има към тях много по-тежки изисквания. Шегувам се с колегите от НПО сектора: „Вие от пет години се борите да създадете съвет за развитие на гражданското общество, да има стратегия и там сте заложили да има бюджет от 1 млн. лв., който да се дава на НПО-та. Знаете ли, че държавата дава 152 млн. на НПО-та?“. На което всички отговарят: „Как така ги дава?“. Ето, има НПО-та, на които държавата им дава сграда без пари и пари не за проекти, а за заплата.

Те са галеници на държавата, от една страна. От друга, едно НПО в обществена полза го правиш със седем души, ако е сдружение, или с трима, ако е фондация. В града за читалище са нужни 150 членове. Не е лесно да събереш 150 души. В селското читалище да имаш 50 членове също не е лесно.

По закон читалищата са културно-просветни организации, а аз твърдя, че тяхната дейност е много по-широка, свързана с образование, със социална политика, с младежки дейности. Според мен трябва да има една държавна агенция, фонд или нещо подобно, която се занимава с читалищата и е междуминистерска структура.

Всяко НПО ли утре може да стане читалище? Какво ще направим в такъв случай?

Според Конституцията имаме право на сдружаване. И то е неотменимо гражданско право, което ние трябва да пазим с нокти и зъби. Първо, не е толкова лесно да се съберат необходимите членове и второ, днес да създадеш читалище е по-скоро бреме, отколкото възможност. В момента ние слагаме знак на равенство между ново читалище и субсидия за читалище, но това невинаги е така. Има читалища, които не получават субсидия, а функционират.

Проблемът е, че няма ясна процедура по създаване на нови читалища – дали ще получиш субсидирани бройки, финансиране, след колко време, по какъв начин и т.н. След две години дейност ти можеш да кандидатстваш за бройки. Но няма гаранция, че ще ги получиш. Да, има изкушение да се създаде ново читалище и има такива лоши практики. Например кметът вижда, че не може да превземе читалището, създава ново и дава същата сграда на новото, в което са приближените му. Но това не отменя правото на сдружаване. Нашите страхове от злоупотреби не трябва да ни карат да ставаме все по-рестриктивни.

В идеалния вариант как си представяте читалищата?

Бих искал да ги видя като живи и отворени общностни центрове. Очевидно от 30–40 години населението намалява, но същевременно млади хора се връщат в България и по селата. Доколко това са тенденции, не знам, но бих искал да ги има тези места и да могат да посрещнат хората. Мисля, че е много важно да има читалища в крайните квартали. Искаме младите хора да се събират не по моловете, а в други пространства, които да са безопасни, където те да могат да се занимават с творчество, да играят на игри. Читалището да е пространство на общността и там да се събират в един период от време младежите, в друг – възрастните хора. Примери за такъв тип общностни пространства има по цял свят. Иска ми се читалищата да имат достатъчен осигурен ресурс от държавата, общината, местните бизнеси и хора, така че те да са уютни пространства. Това е моята представа и моята мечта.

Юрий Вълковски има 25-годишен опит в културния сектор, включително като експерт в програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия. Директор на Българската фестивална асоциация, на фондация „Промяната“ и на Фондацията за градски проекти и изследвания, преподавател по културни политики в СУ „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет. От декември 2021 до август 2022 г. е заместник-министър на културата с ресор библиотеки и читалища, както и международна дейност. През 2023 г. основава фондация „Народни читалища“.