Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

Разговор с д-р Александър Стоянов

За Априлското въстание рядко се говори в общобалкански и европейски контекст. Как българският бунт от 1876 г. се вписва в контекста на въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., в напреженията между Сърбия и Османската империя и във вътрешната криза в самата Турция, довела до падането на султан Абдул Азис през май 1876 г.?

Априлското въстание е крайният етап на една дълга поредица от бунтове и напрежения сред балканските народи, чието натрупване започва още през 70-те години на XIX в. В българския контекст този процес е неразривно свързан с борбата за самостоятелна църква от 60-те години, когато се наблюдава далеч по-масова съпротива: емблематични са случаите на прогонени гръцки епископи, на които е отказан достъп до епархиите им. С други думи, вече е създадена предпоставка по места българите да се самоорганизират около определена кауза. Следващият етап е революционното движение: най-напред идват четническите акции от 1867–1868 г., а след това и дейността на Васил Левски – изграждането на революционната комитетска мрежа и ролята на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Към това трябва да добавим и въздействието на литературата и най-вече на вестниците, издавани в Румъния, които проникват в българските земи и оказват съществено влияние върху обществените нагласи. Така че предпоставките за избухване на въстанието се появяват поне десетилетие преди 1876 г.

Наред с това, особено след Кримската война, нараства напрежението в самата Османска империя, на която Великобритания и Франция налагат условието да предприеме реформи, за да се отстранят поводите за руска намеса в защита на християнското население. През февруари 1856 г. е издаден Хатихумаюнът, но на практика той никога не се прилага в пълна степен. Срещу реформите са не само мюсюлманското духовенство и местните елити, но и Гръцката православна църква, тъй като те биха ограничили правото ѝ да събира църковни данъци от християните. Разминаването между обещаните реформи и реалната практика се превръща в изключително тежък проблем, към който се добавя и липсата на последователна политика в отделните провинции. Наистина Мидхат паша осъществява известни реформи в Дунавския вилает, но те остават локализирани предимно там. Останалите български територии са на практика извън обхвата на тези промени. В Македония положението е особено тежко, а в босненските земи традиционният произвол на местните паши периодично ескалира в локални бунтове. За нарастващото напрежение допринася и Критското въстание от 1866–1869 г., потушено с особена жестокост. Всичко това прераства през 70-те години в т.нар. Източна криза.

През 1875 г. в Босна избухва въстание, предизвикано от изключително лошата реколта. Реакцията на османските власти се оказва крайно неразумна: вместо да облекчат данъчната тежест, местните паши повишават налозите, за да компенсират собствените си загуби. Тази грешка се оказва фатална, тъй като босненците, които притежават статута на гранично население, имат правото да носят оръжие, което улеснява прехода към открит бунт. И тъй като значителна част от османските войски в Европа се набират именно в Босна, тук обществото е силно военизирано. Поставено пред дилемата да загине от глад или да се вдигне на бунт, то избира въоръжената борба. Босненското въстание обхваща почти цялата територия на днешна Босна и Херцеговина и е много по-масово от Априлското въстание. Геополитическият фактор е също решаващ поради непосредствената близост на Австро-Унгария. Потокът от бежанци и изселванията през границата превръщат Босна в гореща точка, информацията за която бързо достига до Виена, а оттам и до останалата част от Европа.

Впрочем след 60-те години на XIX в. възможностите за разпространение на новини са значително по-добри. Този процес започва още по време на Кримската война с масовото навлизане на телеграфа, а през 70-те години и особено с достиженията на Втората индустриална революция комуникациите се ускоряват още повече. Така сведенията за случващото се в Босна достигат и до българските революционери в Румъния, обхванати по това време от тежка национална депресия след обесването на Васил Левски. Любен Каравелов на практика се е оттеглил от активната политическа дейност, демонстрирайки своето разочарование. Мястото му е заето от Христо Ботев, който е доста по-радикален и решителен. Около него започва да гравитира най-младото поколение дейци, сред които е и Стефан Стамболов. През есента на 1875 г., възползвайки се от бунта в Босна, българските революционери решават да вдигнат Старозагорското въстание, за да привлекат вниманието към българския въпрос. За съжаление, прибързаната организация води до бързото му потушаване и до разгрома на революционната мрежа в югоизточните български земи. Непосредствените последици от този провал ще се усетят и при подготовката на Априлското въстание. Разгромът на въстанието води и до разпада на БРЦК в Румъния. Въпреки това най-младите и радикално настроени революционери продължават дейността си. През ноември–декември 1875 г. те се събират в Гюргево, за да обсъдят възможността за ново въстание. Така възниква Гюргевският комитет, в който изпъкват фигурите на вече споменатия Стефан Стамболов, на Георги Бенковски, Панайот Волов, Захарий Стоянов, братята Обретенови. Именно този комитет взема историческото решение за ускорена подготовка на нов бунт, който да се възползва от продължаващата дестабилизация на империята вследствие на събитията в Босна.

Упоритата съпротива на босненските въстаници принуждава Османската империя да изпрати над 40 000 войници в Херцеговина, като активните бойни действия там продължават до лятото на 1876 г. На този фон Гюргевският комитет взема решение въстанието да бъде организирано в рамките на едва четири месеца и да обхване възможно най-голяма част от българските земи. На практика обаче усилията се концентрират основно в района на северните и южните склонове на Стара планина, която трябва да послужи като естествен отбранителен вал срещу очакваната османска офанзива. Тази стратегия следва по-стара идея, формулирана още от Георги Раковски: овладяване на планинските проходи, за да се възпрепятства прехвърлянето на османски войски от Тракия към Мизия. Нещо подобно вече се е случило по време на Руско-турската война през 1806–1812 г. Тогава броят на българските хайдушки чети в Стара планина нараства дотолкова, че през 1810 г. османските власти фактически губят контрола върху проходите, овладени на практика от местни въоръжени отряди, които османците определят като разбойнически. Така че идеята е да се организира голямо въстание възможно най-бързо, за да не бъде пропуснат благоприятният момент. По това време в Босна вече започват да пристигат представители на европейската преса и дипломати от великите сили. Сред тях е и американският журналист Джанюариъс Макгахан, който по-късно ще отрази клането в Батак и ще разтърси световната съвест. С други думи, Европа е добре информирана за случващото се в Босна, а нашите революционери осъзнават ясно уникалния шанс вниманието на европейската общественост да бъде насочено и към българския въпрос.

„Дело на въстаническата самодейност на народа ни“ – така го определя Иван Хаджийски в своята „Психология на Априлското въстание“ (1943). Това е част от „романтизма“ на епохата, в която театралното прераства от съзаклятие в кървава саможертва – с униформите на въстаниците, знамето на Райна Княгиня и черешовите топчета. Защо само една стъпка, както е в „Под игото“, дели представлението на „Многострадалната Геновева“ от бунта и пепелището в Бяла черква?

Подобна динамика е характерна за Европа през онзи период. Става дума за епохата на романтизма. И макар през 70-те години в западните страни тази епоха да е отшумяла в голяма степен, отстъпвайки място на реализма, у нас нещата се движат с няколко десетилетия закъснение поради специфичните исторически обстоятелства. Това закъсняло развитие носи и своите специфични характеристики: усиленото търсене на национални символи, конструирането на митологеми, изграждането на национална идентичност. Оттук и характерният патос, който понякога граничи с екзалтация – целуването на юнаците по улиците, сакралният акт със заклеването пред Евангелието и револвера. Това не е просто театър, а ритуално раждане на нацията.

„Зле организирана авантюра“ – така определяте въстанието във вашата нова книга, но не е ли твърде крайна тази оценка? Проваля ли се младото поколение революционери, ако го сравним с Левски и неговото дело?

Огромна част от дейността на гюргевци стъпва върху фундамента на вече създадената комитетска мрежа. Така че без делото на Апостола Априлското въстание би било фактически невъзможно. Разбира се, те успяват да създадат и нови комитети в Четвърти революционен окръг, но от гледна точка на организацията, мащаба и провеждането въстанието е провал. Статистиката е неумолима: в Първи революционен окръг (Търновски) въстават едва две-три чети с обща численост под 700 души. Във Втори (Старозагорски) се сформира една-единствена чета от 200 души, която е бързо разбита в Балкана. В Трети (Врачански) въстанически действия практически липсват. Основната тежест пада върху Четвърти окръг, където се мобилизират около 2500–3000 души. Тоест в цяла България въстават едва 4000, в най-оптимистичния вариант 5000 души. На фона на българското население по това време, което историците изчисляват към 4,5 милиона, този процент е пренебрежимо малък. Това ни изправя пред болезнения въпрос за реалния обхват на революционния подем.

Не е ли всъщност друга идеята – не военен успех, а съзнателна саможертва? Публицистът Велчо Велчев си спомня посрещането на Бенковски и Хвърковатата чета в Белово. „Турците идват и аз няма да се върна вече – казва войводата на хората, – моята цел е да ви вдигна, да запаля въстанието.“ Резултатът изглежда предизвестен.

Ако приемем, че целта на въстанието е била жертвата на много българи, за да се стигне до намеса на Великите сили, целта несъмнено е постигната. Но от организационна гледна точка то си остава провал. Да, гюргевци действително са били готови на саможертва, но когато подготвят въстанието, едва ли предвиждат, че Втори и Трети революционен окръг няма да се вдигнат. Христо Ботев не отива да гине на Стара планина с идеята, че по пътя от Дунав до Околчица към четата му ще се присъедини един-единствен човек. Въпреки готовността си за саможертва те все пак са очаквали поне нещо мъничко да трепне в народната душа. Реалността обаче се оказва далеч по-сурова. Ако се опитаме да реконструираме техните намерения, изглежда, че са обмисляли няколко възможни сценария. Вероятно са разчитали на оптимистичен вариант, при който народът въстава масово, но са били наясно и с най-песимистичния – множество жертви и жестоко потушаване на въстанието. Мисля, че са тръгнали с идеята за успех, но са си давали сметка, че дори трагичната развръзка би могла да послужи за крайната цел. Те са били изключително интелигентни и ми е трудно да повярвам, че са били заложници на един-единствен план и че всичките им въжделения са рухнали, когато първоначалният замисъл се е провалил. Според мен са предвиждали различни варианти на развитие, но във всеки от тях целта е била да се привлече вниманието към българския въпрос. Само че на каква цена?

Това е въпросът, каква е цената на свободата? След Освобождението се правят опити да се обобщят данните за загиналите през 1876 г., но равносметката и до днес е непълна.

Броят на жертвите варира в зависимост от това кого питате: от силно занижените османски оценки, според които са загинали едва 4–5000 души, през европейските – според мен те са най-прецизни – които посочват между 15 и 20 000 жертви, до утвърденото в българската историография число от 30 000 загинали. Този въпрос е обект на сериозно проучване не само у нас и в Турция, той се изследва и от британската, френската и германската историография. Международната общност е склонна да приеме като най-достоверна тезата, че жертвите са в диапазона между 15 и 20 000. Извън прекия брой на загиналите обаче често се пренебрегва мащабът на съпътстващата трагедия: ранените, затворените и дори продадените в робство – практика, която, макар и официално забранена по това време, продължава да съществува. Към това добавяме и хилядите останали без дом и препитание, както и насилствено прокудените. Статистиката за толкова много цивилни жертви, при това изклани с такава жестокост, е безпрецедентна за стандартите на Европа преди Първата световна война. Разбира се, това шокира тогавашния свят.

Репортажите на Макгахан, дописките на Иван дьо Вестин, публикуваните откъси от доклада на Юджийн Скайлър и кореспонденциите на руските журналисти предизвикват истински обрат в световното обществено мнение. Както и брошурата на Уилям Гладстон. Едва ли някой е предполагал, че в Обединеното кралство ще се зароди толкова мащабно движение за солидарност, довело до създаването на множество български комитети, чиято основна цел е набирането на средства за оказване на хуманитарна помощ.

Всъщност Гладстон използва ситуацията доста умело. Според удачния израз на един британски историк не Гладстон е трогнал общественото мнение, а общественото мнение е трогнало Гладстон. Той реагира бързо и издава своя памфлет, който се превръща в бестселър. Тази публична реакция се появява в ключов политически момент на ожесточено противопоставяне между неговите либерали и консерваторите на Бенджамин Дизраели. Самият Дизраели, верен на своя консерватизъм, продължава да поддържа една идеализирана, почти романтична представа за Османската империя, формирана още по време на пътуванията му в Ориента през 30-те години на XIX в. Освен това не бива да забравяме, че по онова време империята дължи на Великобритания колосалната сума от 60 млн. лири – еквивалента на десетки милиарди долари днес. Така че Лондон не може да допусне дестабилизация или разпадане на османската държава, преди да си е гарантирал връщането на тези пари.

За първи път в европейското пространство български топоними и личности придобиват такава популярност. Особено знакова е фигурата на Бенковски, без чиято желязна воля въстанието едва ли би придобило такъв мащаб. Как да опишем ролята на Бенковски?

Бенковски е бил изключително активен и донякъде доминиращ, налагащ се характер. Но тъкмо такива качества са били необходими, за да избухне въстанието. В известна степен Стефан Стамболов попива част от неговите черти, които ще прояви по-късно в управлението на следосвобожденска България. Като цяло това са хора, които си влияят взаимно и достигат заедно до разбирането, актуално и днес, че българинът е доста пасивен и трябва да бъде подтикван, за да постигне резултати в своето политическо развитие. Именно затова Бенковски се налага като естествен лидер в Четвърти революционен окръг – той най-добре схваща особеностите на народния манталитет и владее инструментите, чрез които да побутне българите в правилната посока. Неговата организационна дейност заслужава висока оценка. За краткото време, с което разполага – не предвидените четири, а два месеца, той успява да постигне впечатляващи резултати. Ако останалите апостоли бяха вложили същата енергия, Априлското въстание можеше да достигне мащабите на Илинденско-Преображенското, в което участват 22 000 души, тоест пет пъти повече. Но един от основните проблеми през 1876 г. е фактът, че младите революционери не са приемани сериозно от местните дейци, които обикновено са с 15–20 години по-възрастни от тях. Този разлом между млади и по-стари е една от немаловажните причини за ограничения обхват на въстанието.

Острата конфронтация между емигрантските групи се запазва и след погрома на въстанието. За жертвите се грижат три отделни организации – Българското централно благотворително общество, Човеколюбивото настоятелство на „старите“ и Човеколюбивата комисия на цариградските българи. Защо разделението надделява дори тогава, когато общността на българите би трябвало да се сплоти?

Разделението съществува още от самото формиране на тези възрожденски, културни и интелектуални общности. То се дължи, първо, на различната им външнополитическа ориентация. Второ, на разминаванията относно начина, по който виждат решаването на националния въпрос. Трето, съществуват обективни различия, свързани със социалния статус и регионалния произход на дейците – едни са богати, други не; едни идват от Мизия, други от Тракия или Македония. Трябва да отчетем и различните нива на грамотност и културни влияния. В онази епоха дори десетилетие разлика във възрастта формира коренно различна перспектива за живота и политиката. Всичко това води до раздробяване както на културната, така и на революционната ни общност, чиито представители често не намират общ език помежду си. От една страна са революционерите интелектуалци като Раковски, Левски и Ботев, повлияни от идеите на Мацини, Бакунин и Херцен, от друга, хъшовете и войводите, хора с по-простонароден, „мачовски“ манталитет. Големите идеи на анархизма или европейския републиканизъм трудно достигат до фигури като Дядо Ильо, Филип Тотю или Панайот Хитов. Различията в техния светоглед са съществени и допълнително затрудняват общите действия.

Тук стигаме и до ключовата роля на жените. Благодарение на кореспонденциите на Макгахан Райна Княгиня се превръща в европейска знаменитост. Образът на жената знаменоска преобръща тогавашните представи.

Трябва да признаем, че българската историография е все още длъжник, що се отнася до ролята на жените през Възраждането. Обикновено те биват представяни като жертви или изстрадали мъченици – например майката на Левски често се възприема като бедна вдовица, останала рано без съпруга си. Истината е, че тя поема успешно семейния бизнес и отглежда сама децата си. Подобни примери има много. Майката на братята Тъпчилещови, Дода, превръща седемте хиляди гроша, които наследява от съпруга си, в 28 хиляди, които оставя на синовете си. Баба Тонка активно подкрепя дейността на своите синове. Зад всеки български занаятчия често стои силна съпруга, която ръководи домакинството и счетоводството. Жените са и активни участнички в икономическите и в социалните процеси чрез своите женски дружества. Още през 1859 г. Славейков издава в Цариград списание, посветено на жените. Забележително е, че българите са сред първите на Балканите, които въвеждат девическо образование (1841 г.) наред с мъжкото (1835 г.). При това, за разлика от съседите, без съдействието на държавата, тъй като все още нямаме такава.

Не бива да пропускаме и българското образование като ключов фактор. В кореспонденциите си Макгахан споделя, че именно то променя представата му за българите. Поразен е от състоянието на училищата и дори допуска, че в страни като Великобритания и Франция образованието не е чак толкова масово и достъпно, колкото в българските земи.

Разбира се, тук има известна доза романтизъм. Реалността е, че към момента на Освобождението грамотността по българските земи е едва 3–4%. Това обаче е огромен скок – от около 300% – спрямо нивата преди появата на светските училища. Причините са две: първо, много малко хора могат да си позволят образование, и второ, ние често си представяме училищата като стабилни институции, които веднъж създадени, функционират без прекъсване. Много училища съществуват обаче година-две, после затварят и биват отворени отново след пет-шест години. Неофит Рилски, първият учител в Габрово, работи там малко повече от година, след което напуска поради намесата на местните чорбаджии. Процесът не е бил нито толкова масов, нито толкова лесен, както ни се струва днес, но резултатите са неоспорими. Българската образователна система успява да внедри изключително бързо световните постижения, възпитавайки в дух на независимост. Точно този дух позволява на България след 1878 г. да се държи като равноправна държава, а не като васал, компенсирайки вековното изоставане.

Как се формира образът на Априлското въстание след Освобождението? Има ли период, в който тези събития и техните герои са забравени от обществото и новата държава?

През 80-те и 90-те години на XIX в. Иван Вазов и Захарий Стоянов поставят болезнения въпрос за „забравените“. По това време българската държава – в лицето на Стефан Стамболов и Константин Стоилов – често подхожда „прагматично“, като премахва или намалява пенсиите на поборниците, участвали в освободителната борба. При Стамболов това е свързано с факта, че голяма част от тези хайдути и войводи са русофили, но по времето на Стоилов процесът продължава и поборниците са пренебрегнати поне до края на XIX в. Любен Каравелов, който доживява Освобождението и помага за създаването на първите комитети „Единство“, умира само няколко месеца по-късно, през 1879 г. Така Стамболов, Захарий Стоянов и братята Обретенови са последните оцелели активни водачи в тези движения. На заден план остават обикновените участници от селата, които нямат глас в новата държава. Те са изместени от един нов социален елит, съставен до голяма степен от хора, прекарали времето на борбите в емиграция.

Новата държава обаче се нуждае от своите герои, а само две години делят Априлското въстание от Освобождението. Връзката е пряка и това ясно се потвърждава от зараждащия се култ към Васил Левски.

Култът към Левски започва да се оформя по-силно през 90-те години на XIX в., след публикуването на биографията на Захарий Стоянов. Все пак този процес е бавен – паметникът е издигнат чак през 1895 г., макар решението да е взето веднага след Освобождението. Обяснението се крие във факта, че в този начален период обществото е фокусирано по-скоро в бъдещето. За българите Априлското въстание е катарзис, но те вярват, че най-доброто тепърва предстои. Истинското завръщане към корените, към осъзнаването на историческата идентичност настъпва едва след Първата световна война.

Връщането към пепелищата и страдането е болезнена тема.

Димитър Страшимиров се заема с тази тема в началото на ХХ в. Едва след като населението се замогва икономически и при управлението на Константин Стоилов е постигнат приличен за Балканите стандарт на живот, идва и моментът за разширяване на културния кръгозор. В началото на ХХ век, на фона на т.нар. „българско чудо“, започва едно по-задълбочено завръщане към корените на националната идентичност. Както обикновено, културата идва след парите и икономическия просперитет.

Освен това учебните програми формират вече новите поколения.

По времето на Стамболов се въвеждат стандартизирани учебни програми и се реформира образованието. Гимназиите и началните училища се преструктурират, което позволява и по-адекватно държавно планиране. Тези стъпки са необходима предпоставка за формиране на националната памет. Не бива да забравяме и това, че до Съединението през 1885 г. голяма част от земите, за които говорим, са все още част от Османската империя, те не са в пределите на Княжество България.

Можем ли да проследим историческата приемственост между Априлското въстание, Съединението и Илинденско-Преображенската епопея?

Още в края на 50-те години Георги Раковски създава универсалната рамка на българската революционна борба, включваща мрежа от тайни комитети, четническо движение и въстанически действия. И тя прелива съвсем естествено от ТБЦК към БРЦК, през Гюргевския комитет, оттам към комитетите „Единство“, БТЦРК, ВМРО и ВМОК. На практика следващите поколения надграждат или директно заимстват идеите на Раковски: от ранния му етап, когато той все още вярва, че съседите могат да ни помогнат, до късния Раковски, който смята, че трябва да се освободим сами. Любопитен е паралелът между конфликта на Левски с Каравелов и по-късния сблъсък между ВМОРО и ВМОК. Идеологическият спор е идентичен, но резултатът е различен. Докато Левски, израснал в търговската и диалогична среда на Карлово, прави компромиси в името на обединението, Гоце Делчев и Даме Груев проявяват по-голяма неотстъпчивост. Специфичният темперамент на македонските българи не допуска лесни споразумения, което превръща Илинденското въстание в естествено, макар и по-безкомпромисно продължение на Априлската епопея.

Въстанието често се разглежда като трагичен акт, но и като героично дело, довело до исторически поврат. Как съчетаваме тези две оценки? И какво е неговото най-важно послание към съвременните поколения и към младите хора днес?

Може да се каже, че днес живеем в своеобразни нови „кърджалийски времена“, тъй като хората, които ни управляват, се държат като „аяни“. Така че идеята за борба и отстояване на правата е изключително актуална. Аз непрекъснато повтарям на учениците си, че ако мисленето и нагласите ни остават същите, и резултатите ще бъдат сходни. В този смисъл трагизмът и героизмът на Априлското въстание са двете страни на една и съща монета. То е акт на отчаяние, породен не само от външния потисник, но и от апатията на нашия народ. Исторически факт е, че понятието „робство“ навлиза масово в българския речник сравнително късно – като инструмент в борбата на възрожденците за събуждане на обществото. Най-голямото препятствие пред свободата в онези години е не просто османската власт, а масовото безразличие. Епохата на Възраждането е модел за това как се гради съзнание за бъдеще чрез борба за права. Днес най-големият риск за младото поколение е да се обезсърчи от съвременното безразличие и да избере индивидуалното оцеляване пред общностното развитие. Въстанието ни напомня, че без усещане за общност и кауза бъдещето на България остава под въпрос.

Как се преподава Априлското въстание днес? Не ви ли се струва, че това, което Захарий Стоянов описва толкова живо в „Записките“, отсъства от учебниците?

Преподаването на Априлското въстание днес се сблъсква с два основни проблема: недостиг на време и тежка администрация. Учителската професия все повече се превръща в чиновническа длъжност, а организирането на едно учебно пътуване до Батак е съпроводено с толкова бумащина, че повечето колеги се демотивират. Същевременно днешните ученици са далеч от романтичния патос на Възраждането – образите на турците „изедници“ и „поробители“ не резонират с техния свят. Ключът към интереса им е в паралелите със съвремието. Когато им обясниш, че кърджалиите са били „мутрите“ на XVIII в., те веднага припознават дефектите на днешното общество в историческите процеси. Младите имат нужда от достъпно електронно съдържание и анимирани сценарии, но най-вече от живата връзка между миналото и настоящето. А това означава, че трябва да преподаваме Възраждането не само за себе си, а като огледало, в което учениците да видят механизмите на обществото, в което живеят днес.

Разговаря екипът на „Култура“

Д-р Александър Стоянов завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“ и е доктор по история от Лайденския университет. От 2021 г. е асистент в Института за исторически изследвания на БАН, преподава история в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ и е хоноруван преподавател в НБУ. Автор на книгите: „Тридесетгодишната война (1618–1648)“, 2015, „Великата Северна война: Триумфът на Петър I“, 2015, „Балканските войни на българската армия“, 2015, „Османската експанзия (1453–1683)“, 2016, „Руско-турските войни (1569–1878)“, 2018, „Османо-хабсбургските войни (1500–1792)“, 2022, „Българите между две катастрофи (1396–1944), 2025.