„И продължавах да рисувам сама....“, изложба на Елена Карамихайлова, Национална галерия/Двореца, до 31 май 2026 г.

Националната галерия дава възможност на публиката да се запознае с мащабна експозиция на художничката Елена Карамихайлова (1875–1961). Отбелязването на 150 години от нейното рождение е по инициатива на Пламен Петров и Рамона Димова, чиято изследователска работа е в основата на изложбите, осъществени в Казанлък и Шумен през 2025 г.

Обичайно заглавието задава тон на търсенията в една експозиция. В този случай то е извадено от контекста изречение, което може да бъде тълкувано по различни начини. На пръв поглед звучи нетипично, леко объркващо. Но при задълбочаване неговата „отвореност“ очертава доста възможности за интерпретация. „И продължавах да рисувам сама“ носи едновременно биографична конкретност и метафорична плътност. В него има продължителност („продължавах“), автономия („сама“) и действие („рисувам“) – три опорни точки на една творческа съдба.

Заглавието съдържа идея за устойчивост и внушава постоянство въпреки обстоятелствата – социални, институционални, лични. „Сама“ може да се разчете като осъзнато усамотяване, но и като жест на еманципация. В историческия период, когато жените художници тепърва ще воюват за присъствие в публичността, самотата не е изолация, а форма на независимост.

Нещо повече, заглавието може да се тълкува и формално: рисуването „сама“ означава извън професионална общност, маркира избор и освобождаване от принадлежност.

Една изложба освeн отбелязване на събитие е и критичен жест. Тя има мисия – да запълва празнини, да надгражда с новаторство по посока на фактологията, осмислянето, атрибуцията.

В експозицията в Националната галерия е събрана онази част от наследството на художничката, която е достъпна на изследователите. Има елементи от мозайката на творческата съдба на Карамихайлова, които все още остават загадка. В този смисъл изложбата е навременен повод за още проучвания и паралели с други творци във и извън страната.

В подредбата на експозицията се открояват шест акцента, на базата на които картините са подредени в залите: ранни творби, детски портрети, сестрата на художничката, Боденското езеро, зрели знакови творби, късни произведения (създаденото след 1944 г.). За поднасяне на визуалния материал пред публиката е използвано съчетанието на биографично-хронологичен с проблемен подход. Конфликтна точка в аранжирането на експозицията за мен е включването на ранни произведения в залата с късното творчество на авторката. Не е ясно какво обуславя този прийом – дали се цели съпоставка, проблемна синхронизация, или просто не е стигнало мястото.

Елена Карамихайлова е сред първите български художнички. В европейски центрове като Виена и Мюнхен тя преминава през академично овладяване на формата, а увлечението по принципите на импресионизма се открива до късното ѝ творчество. Тя се обръща към немския вариант на импресионизма – в платната ѝ се долавят неговите специфики: по-тъмна цветова гама, структурна устойчивост на формата и психологическа дълбочина в портрета. В произведенията личи синтез между оптическия опит и вътрешната експресивност. Картините на Карамихайлова носят особена замечтаност, съчетана с лекота на колорита (произтичаща от светлината) и пластика на пространството. Отлична портретистка, тя улавя характера на модела, без да губи психологизма. В пейзажите липсва крайният разпад на формата. Колоритът е богат, звучен, а светлината далеч не е само оптически феномен.

Макар да „бяга“ в натюрморта и пейзажа, след 1944 г. Елена Карамихайлова постепенно се вписва в конюнктурата на времето като колорит и тематика. Цветовите решения помръкват, композициите се сковават и стават типово-формални.

Юбилейната изложба на Елена Карамихайлова е активиране на културна памет. Тя създава условия за преоценка на съществуващото художествено наследство, за реконструкция на творческия път на авторката чрез актуализация на фактите и за срещи между поколения изследователи и публики.