Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Грижа“, Станимир Дринчев, изд. „Георги Бакалов“, 1981 г.

Радвайте се, защото намерих изгубената драхма. Жената имала десет и изгубила една, обърнала цялата къща и щом я намерила, събрала другите жени да празнуват.[1] Поезията на Станимир Дринчев е моята драхма.

Преди 48 години варненското държавно издателство „Георги Бакалов“ създава поредица за първи книги на млади автори „Кълнове“, а единствената книга на Дринчев „Грижа“ излиза през 1981 г. Преди нея, в края на 70-те, издателството вече е пуснало „Вечерен тромпет“ от Борис Христов в двете му издания (второто в тираж 3200!) и посмъртно в „Кълнове“ стихосбирката „Аз и морето“ на Петя Дубарова. Година преди Дринчев са издадени книгите на Петър Манолов „Докато стана пясък“ и на Валери Станков „Огън на брега“. На следващата година се появяват Иван-Цаневата „Едничка дума“ и „Свят“ на Стоянка Грудова.

Хубава компания за талантливия поет и архитект Станимир Дринчев. В първата част на книгата му „Грижа“ има балкон, прилича на Далчевия, но не е зазидан и не липсва, там е височината на детството. Има мълчание, пълно с говорене, поглед от втора степен за живелия на брега, който отдавна не е виждал морето. Носталгично, самотно, между Иван Цанев и Далчев. Заглавията на творбите са типично „тихи“ и предметни, но в „Болница“ стои определение за мълчание: „едно дете за нищо не говори“. И ето, в самото средище на книгата е изключителният „Площад“: „В центъра на града / и в края / на тази седмица, вечер и век / няма нито един отчаян, /нито един самотен човек. // Всички ходим красиво, прилично, / всеки – с хубава дреха и вест. / Няма нито един двуличник, / няма нито един подлец. // Само няколко чайки, политнали / високо горе, ще изкрещят. / Ще избухнат в смях невъзпитано / на площада, в центъра на града. // И отново е тихо – в края / на тази седмица, вечер и век. / Няма нито един отчаян, / нито един самотен човек“. Иронията е толкова по-голяма, колкото умереността е силна. Поезия, далече надхвърлила дебютно прохождане.

Чисто биографично за Дринчев почти нищо никъде не пише. Голяма част от хората в кръга му са си отишли.[2] Имало е поет, сега няма поет. Има обаче поезия, а и книгите имат свойството да изскачат по своя воля. Вероятно е починал около 2000 г. Името му се споменава покрай събрание за възстановяване на Сдружението на варненските писатели през 1990 г. Дринчев е бил в кръжока на Атанас Мочуров, а сигурно е кръжал и около Кабинета на литературния работник на Кольо Севов. През 1996 г. Мочуров съставя антологията „Поети от Варна“. Там до името на нашия поет стои като рождена 1952 г. Тази информация противоречи на друга, според която Дринчев имал късен дебют и издал „Грижа“ на 40 години. Поетът Иван Едрев си спомни: като юноша той пишел най-добрите стихотворения сред връстниците си. Дринчев, Валери Станков и Атанас Липчев били в една компания.

Открих няколко стихотворения на Станимир Дринчев из варненската периодика, само едно от тях („Винсент“) извън книгата. Три рецензии ознаменуват дебюта му от 1981 г. Първата, най-добрата, е на Божидар Кунчев. Той направо го нарича „тих“ и успокоява аудиторията, че това означава „промени в почерка и отношението към действителността, а не съзнателно бягство от проблемите на времето. Бягство изобщо е нямало, но липсата на патетичност и декларативност, на площадни интонации и календарното „ура“, изобщо на шум“. В „За“ и „против“ десет поетически дебюта“ Христо Трендафилов се отзовава така: „Пише „чисто“, внимателно, без силни емоционални изблици… в плен на констативността, прекалена умереност“. Във варненския вестник „Народно дело“ Атанас Мочуров пише за дебюта му, че не е сигурен дали скритата тъга и неудовлетвореност са автентични.

Любопитно покрай създаването на библиотека „Кълнове“ през 1978 г. е, че тогавашният главен редактор на издателството Тихомир Йорданов инициира издаването на антология на автори от провинцията. В Съюза на българските писатели са смутени заради смесването на членове и нечленове в една антология. Тогава издават „Стръкове“ за членовете и „Макове“ за нечленовете. Антологиите излизат през 1975 и 1977 г. Стръкове, макове и сега кълнове. Името има общо и с едноименната първа книга на рано отишлия си и много обичан Андрей Германов.

Посвещавам този текст и на най-често работилия в поредицата „Кълнове“ художник Владимир Иванов, три месеца откакто напусна земната графика.