Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Тази година 72-ият Международен кинофестивал в Кан (14-25 май) се очакваше с особено нетърпение, тъй като още след обявяването на 21-те игрални филма от основния конкурс всички предусетиха изданието-отличник.

Трима режисьори – братята Дарден и Кен Лоуч вече бяха получавали по две „Златни палми“ и още трима – Куентин Тарантино, Терънс  Малик и Абделатиф Кешиш – по една! В същото време творци като Педро Алмодовар, Джим Джармуш и Ксавие Долан, доказали се като световни автори, но все още без „Палма“, имаха своите основания да се намесят в битката. И Елия Сюлейман, и Марко Белокио, та дори и Корнелиу Порумбою…

За първи път международното жури, водено от култовия мексиканец Алехандро Гонсалес Иняриту щеше да включва още четирима режисьори от най-висок ранг: полякът Павел Павликовски, италианката Аличе Рорвахер, гъркът Йоргос Лантимос, французинът Робен Кампийо и американката Кели Райкарт.

Как едни страхотни майстори в киното щяха да разпределят престижните награди на Кан на други свои колеги, чиито творчески кариери не им отстъпват (чак толкова)? Щеше ли това жури да намери сили да окуражи дебютантите в официалния конкурс? И най-важното – щеше ли да има истинско кино?

С предчувствието за небивал съспенс фестивалната публика бе въвлечена в „играта“ на Кан по възможно най-красивия за самата нея начин.  

Пъстротата на жанровете

Още от самия си старт фестивалът даде път на жанровото кино  „Мъртвите не умират“ на Джим Джармуш се оказа очаквания пародиен „зомби“ трилър на Джим Джармуш. В него животните в градчето Сентървил внезапно изчезват, часовниците спират, а мъртъвците напускат гробовете си, за да се нахвърлят върху живата човешка плът. Джармуш обаче използва трилъра, за да отправи критика към политическата класа. В резултат на безотговорната енергийна политика на управляващите (подигравателният тон към администрацията на Тръмп е пределно осезаем) земята излиза от орбитата си и нормалният живот на хората отива към своя край.

„Жалко, че се разминахме“ на всепризнатия доайен Кен Лоуч е типична социална драма. Заглавието цитира надписа върху известието, което куриерите в Англия оставят на вратата на отсъстващия получател. Иначе филмът разказва за провалените надежди на безработен мъж на средна възраст, който вярва, че като предплати парите за транспортен ван и започне да работи като доставчик в куриерска фирма за своя сметка, ще извади семейството си от финансовото дъно.

Острата критика на корпоративния капитализъм, оставящ стотици хиляди хора извън борда на елементарната социална защита, отдавна се е превърнала във второ „аз“ на Лоуч, според когото „богатите в Кан никога няма да отидат да гледат този филм“.

„Клетниците“ (Награда на журито, споделена с „Бакурау“) на младия Ладж Ли (френски гражданин, роден в Мали) се превърна в социалния хит на фестивала. Игралният дебют следва линията на парещата драма от 1995 „Омразата“ на Матийо Касовиц, филмът, който първи извади на светло проблемите на младите хора от предградията и се превърна в еталон за ангажирано кино във Франция.    

Смисълът на посланието е, че от времето на Виктор Юго нищо не се е променило за най-бедните. Мизерията в „чувствителните квартали” е огромна, а изолацията от социалния живот – нетърпима. Емигрантите, част от които е и самият Ладж Ли, са капсулирани в собствените си общности. По различни културулогични, а напоследък и религиозни причини, те не се понасят и крехкото им „мирно съжителство“ се поддържа от местните им тартори. Често, за да има мир, те сътрудничат на полицията, която пък, за да „владее положението“, си служи с груба сила. Парижкото предградие Монфермей вече е символ на ожесточеното, но справедливо недоволство на днешните бедни. А Ладж Ли – на киното, в което любезността отстъпва на истината.

„Атлантик“ (Голямата награда на журито) на младата Мати Диоп (живееща в Париж, но със сенегалски корени) започва като документален разказ за група бедни хора, работещи на строеж, но от месеци оставени без заплати. Те нямат много варианти за съпротива срещу нечестните местни „капиталисти“ освен един – с лодките си да се впуснат в океана и да се опитат да стигнат до Испания. Това не се случва и хората изчезват завинаги. На този фон върви искрената любов между младите Ада и Сюлейман, който не успява да предупреди любимата си, че ще я напусне.

От този момент нататък филмът се преобразява в мистерия. От водата започват да излизат хора с бели очи. Духове, които не виждат, къде са, но знаят, какво да правят. Постепенно филмът се превръща в алегория, в която, макар и мъртви, ограбените хора се завръщат и отмъщават на богатите, палейки къщите им.

„Бакурау“ (Награда на журито, споделена с „Клетниците“) на Клебер Мендонса Фильо и Хулиано Дорнелес е футуристична трагикомедия, носеща името на забутано селце, някъде в северозападна Бразилия. Хората, които си препредават информацията от векове знаят, че името му означава „хищна нощна птица“. И за да не разбутват пластовете на миналото, на входа на селото са написали : „Идваш ли тук, идвай с мир“.

Подобно на „Мъртвите не умират“, тук странни неща също започват да се случват. След смъртта на най-възрастната жена в селото, изведнъж то изчезва от картата на света. Появяват се необичайни чужденци, които оставят трупове след себе си. Преодолявайки първоначалния си шок, хората се досещат, че някой целенасочено желае да ги избие. Оказва се, че бели и озлобени индивиди са ги взели на мушка, за да се освобождават от комплексите си.   Великолепната воля за защита на живота събира хората в колективна съпротива срещу корумпираните политици.

„Скрит живот“ на американеца Терънс Малик се оказа трагедия по време на война. Филмът възпява изключителния стоицизъм на неизвестния герой от времето на нацизма Франц Йегерщетер (Аугуст Дийл), противопоставил се на Хитлер и заплатил с живота си за това. Разделен на два големи дяла, филмът показва щастливата и нещастната части от живота на Йегерщетер и семейството му. В началото ги виждаме сред високите склонове на австрийските планини, където селският живот е труден, но любовта между Франц и жена му Франциска (Валери Пахнер) е безкрайна. По-късно той вече е в затвор, където всички искат от него да подпише декларация, че поддържа Хитлер. Не го прави и съзнателно се самообрича на вярата си в Бог.

„Паразити“ („Златна палма“) на южнокорееца Бонг Джун-хо е трагикомедия с елементи на трилър. Историята е за различните таланти на членовете на едно изнемогващо в бедност семейство. Благодарение на изобретателността си, а също и на поквареността си, то успява да завладее луксозния дом на богат капиталист и тотално да разбие живота му. Филмът е перфектно изигран и заснет, умело редува минимализма (на интериорите) с максимализма (на страстите). А финалната дума е на режисьора – прошка няма, нито за бедните, нито за богатите – всички са окъпани в кръв. 

Така, благодарение на смазващата си сатира, сюжетът „бедните, възстават срещу богатите“ става напълно разбираем и достъпен за публиката. Тази, която с еднакво удоволствие се ползва от услугите на „Нетфликс“, но и тази продължаваща да изпитва удоволствие от гледането на кино в салони. Сбърка ли Иняриту като даде „Палмата“ на този филм, а не на „Болка и слава“? Еднозначният отговор е сложен, но все пак „не“-то надделява.

Трагикомедия с елементи на трилър е и „Имало едно време в…Холивуд“ на Куентин Тарантино. Главните герои са телевизионната звезда Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) и неговият дубльор Клиф Буут (Брат Пит). Те са партньори в работата си, но и приятели. Двамата търсят начини да оцеляват в променящата се филмова индустрия в края на шейсетте години на миналия век. А тя почти ги е изхвърлила извън борда. Независимо от демонстрацията на привидно безгрижие, напрежението в живота им е огромно, а психогическият натиск – постоянен. Част от филма е фокусирана и върху версията на Тарантино за начина, по който членове на окултната група на Чарлс Менсън убиват бременната в осмия месец Шарън Тейт (Марго Роби), тогава съпруга на Роман Полански. В този си филм Тарантино е по-смирен, по-обичлив и по-малко арогантен. Но това не му стигна, за да грабне „Палмата“ или каквато и да е друга награда.

Автопортретът

„Болка и слава“ на Педро Алмодовар е уникален автопортрет, в който режисьор на име Салвадор Майо (Антонио Бандерас, Награда за най-добър актьор) търси начин да излезе от дълбоката си творческа криза. Както в своите предишни произведения Алмодовар разказва най-вече за себе си, като смесва реалност и фикция. Тук говори и за времето, когато е бил на 9 години и когато, поради бедност родителите му наистина се преместили да живеят в провинцията. Но си измисля мястото – малко селце във Валенсия. Тогава младата му майка (Пенелопе Крус) прави невъзможното, за да облагороди каменната къща, която им предлагат. Малкият Салвадор/Педро разглежда книжки с комикси и помага на красив, талантлив, но неграмотен работник да научи азбуката.   

Изкусно избягвайки хронолическия ред, Алмодовар разказва и за 80-те години на миналия век, когато вече в Мадрид, успешен и забогатял, преживя първата си дълбока интимна връзка, озарила, но и наранила душата му с внезапния си край.

И най-сетне или по-скоро едновременно с всичко това, Майо/Алмодовар присъства и в днешни дни – самотен, болнав и почти отчаян, мечтаещ да преодолее болката по загубеното в киното, без което, оказва се, за него няма живот. Голямата дилема в Кан беше: ще даде ли Иняриту „Палмата“ на Алмодовар ? Е, не му я даде. Затова пък Бандерас му посвети наградата си: „Нали аз го играя, значи, тази награда му принадлежи“ – каза той в Кан.    

Скандалът

Той дойде в последната минута с филма на тунизийския французин Абделатиф Кешиш и силно провокативния му „Мектуб, моя любов: интермецо“, продължение на по-ранния „Мектуб, моя любов: песен първа“. През 2013 г. в комплект с актрисите си Адел Екзаркопулос и Леа Сейду режисьорът получи престижната „Златна палма“ за „Животът на Адел“ филмът, в който една жена обича друга жена, награда, връчена му лично от Стивън Спилбърг. На времето филмът предизвика скандал в Кан, който обаче се оказа нищо в сравнение с бурята, разразила се тази година. Независимо, че си служиха с възклицания от типа на „ода на чувствеността, изразявана чрез естетизирано натрупване на крупни планове на различни части от телата на група младежи, прекарващи лятото си край градчето Сет“, защитниците на филма се оказаха в доста по-слаба позиция.

Липсата на каквато и да е драматургия и разделянето на филма на две части, от които едната на плажа (близо час) и втората – в дискотека на модния френски курорт Ла Гранд Мот (два часа и половина), в които първо се говори, а по-късно – само се танцува, не бяха толкова зле приети. Но, когато се стигна  до близо 13 минутния епизод с орален секс, при това в тоалетната на дискотеката, и коментатори, и публика обвиниха Кешиш в брутално воайорство. Международни наблюдатели се добраха до свидетели, според които главната актриса Офели Бау (тя не се появи в Кан) в нощта на снимките е била принудена от Кешиш да изпие 389 питиета, докато не се огъне пред натрапчивите му настоявания да „получи“ исканото от него „на живо“.

Приеман или отричан, след това си участие в Кан Кешиш окончателно се  „самопакетира“ в образа на обожаващ жените режисьор, който задължително се довежда до състояние на остро конфликтни отношения именно с тях.