Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Все още продължава да се води един стар и прастар спор: може ли фотографията да бъде изкуство, ако някой/нещо може съвсем „случайно“ да натисне копчето на фотоапарата, в резултат на което да имаме „образ“? В епохата на глобално „щракане“ с телефони, на което масово сме свидетели днес, подобни интелектуални терзания сякаш изглеждат все по-безпредметни. И все пак зад този въпрос се крият сериозни теоретични проблеми.

Вероятността например маймуна, тракайки по клавишите на компютъра, да създаде литературен шедьовър, на практика клони към нула. Но възможността тя да направи „истинска фотография“, особено ако фотоапаратът (или телефонът) бъде закрепен на статив и насочен в определена посока, е много голяма. Кой тогава ще е „автор“ на фотографията? Тя или онзи, който е подготвил мизансцена и е направил възможно заснемането? Особено ако резултатът е сполучливо фотографско изображение. И тук веднага се набива в очи разликата между фотографското изображение (като възможност) и живописната, музикалната или литературната творба, при които се изисква съзнателно и добре обмислено усилие и методично действие.

Светът на образите, в който сме потопени днес, е до голяма степен спонтанен. Ето защо още „първооткривателите на фотографията определят постижението си не като изнамиране, а като откриване на нещо вече налично в природата: способността на светлината да отпечатва образи върху светлочувствителен материал“ (Цочо Бояджиев).

В своята „Кратка история на фотографията“ (1931) Валтер Бенямин коментира всичко това, на свой ред питайки: „Как е възможно фотографията да бъде изкуство при неоспоримото присъствие на случайността в създаването на фотографския образ?“. И щателно изследва тънката границата между природата и културата, между случайните (произволни) изображения и художествената фотография, за да стигне до извода: „Ненапразно сравняват снимките на Атже с направените на някое местопрестъпление. Но нима всяка точка в нашите градове не е „местопрестъпление“, а всеки минувач – негов извършител?“.

Преминаването от „свят на идеите“ към „свят на образите“ е истинска „културна революция“, която тепърва ще бъде осмисляна и изучавана. Да, вярно е, както настоява Георги Лозанов в интервюто си в този брой, че „фотографията е станала изкуство, тъй като е част от промяната в изкуството, на самата художествена реалност“. Защото тя е „едновременно резултат от поглед към света и същевременно промяна на света, нещо ново“ (Вилем Флусер).

Свръхвизуализацията на света, подсилена от потапянето ни в интернет, обаче тепърва поставя нови проблеми. Как ние гледаме на изображенията, как това повлиява на нас самите и на отношението ни към другите? И как сред лавините от „фейкове“ разчитаме „образите“, които ни влияят съзнателно или несъзнателно?

Защото – в класическия „случай“ – всяко изображение разказва „история“ и по този начин утвърждава собствената ни идентичност в един свят, намиращ се в постоянна еволюция.

Ала как ще изглежда всичко това в ерата на изкуствения интелект, където започва битка за „автентичност“? Как да се гарантира, че „човешкият интелект със своята свобода и съвест ще ръководи техническите иновации и ще определя с отговорност как те да бъдат използвани и какви са техните предели?“ – пита папа Лъв XIV в новата си енциклика Magnifica humanitas, откъс от която можете да прочетете също в броя.

Въпросите са много и те най-често опират до „референта“ – до удържането на реалността в един глобално флуиден и полиморфен свят, в който „инфлацията на изображенията“ е факт. Защото, когато „всичко е симулация“, отношенията с другия и с другите прекъсват. Тогава комуникацията се изгубва, връзките престават да бъдат реални и всичко става „привидно“. Ала нека не забравяме, че още Валтер Бенямин утвърждава уникалността на „произведението на изкуството в неговата техническа възпроизводимост“ (1939) като „идентична с неговото разполагане в контекста на традицията“. Защото традицията винаги е „нещо живо, макар и изключително променливо“. И затова тази „битка за автентичност“ трябва да продължи.