Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Картините му не разказват, те показват болката, деформациите, разрухата. Художникът Георг Базелиц почина на 88-годишна възраст

Проблем е не обектът в картината, а картината като обект.

Георг Базелиц

Наричат го най-известния съвременен немски художник и едва ли е преувеличено. Със сигурност е най-забележителният. Георг Базелиц, един от създателите на следвоенния неоекспресионизъм, има вече поне две поколения наследници в живописта. Белязан дълбоко от историческите травми на ХХ век, той говори открито за „обвинението“ да си германец. Роден е в ГДР, но целият му творчески живот преминава в Западна Германия, на преклонна възраст той признава: „Никога не открих общество, от което да съм доволен“.

Провокативен, неудобен, често дори радикален, Георг Базелиц руши табута и предизвиква навиците на публиката. През 1969 г. за първи път решава да обърне своя картина наопаки – заглавието ѝ е „Гора с главата надолу“. И започва да рисува корени на дървета и човешки крака, насочени към небето, листа и глави, обърнати надолу, сякаш ги освобождава от законите на земната гравитация. Този жест се превръща в разпознаваем белег на цялото му творчество и остава такъв докрай.

Картините му трудно могат да се сбъркат и заради фрагментарността и дисхармонията им, грубия щрих и силните цветове. Базелиц винаги е искал да бъде „брутален, наивен и готически“, както сам казва, и е потърсил корените на своя стил дълбоко в историята на германското изкуство. Чувства се близък до „грозните“ картини на ренесансови художници като Лукас Кранах, Албрехт Дюрер и Матиас Грюневалд, до безпощадния начин, по който те рисуват окаяното, страдащо човешко тяло.

Роден в нацистка Германия, израснал при сталинизма в ГДР, попаднал на Запад като студент, той има точно обяснение за изкуството, което създава „в един разрушен строй, в разрушена среда и народ, в разрушено общество“: „Бях принуден да поставя всичко под въпрос, да бъда „наивен“, да започна отначало“. Определя себе си като сърдит художник, сърдит млад човек, несъгласен с нищо от това, което се случва около него. Автор е на два манифеста, в които отстоява убежденията си в изкуството. Сигурен е, че за художника най-важни са другостта и различието, дори по-важни от таланта.

Ханс-Георг Керн е роден на 23 януари 1938 г. в Дойчбазелиц, днес квартал на Каменц в саксонския окръг Бауцен. По-късно взима за псевдоним името на родното си село. Баща му е с нацистки възгледи, учител, участник във Втората световна война, завърнал се след пленнически лагер. Отношенията им са трудни. През 1956 г. синът се записва във Висшето училище за изящни и приложни изкуства в Източен Берлин, откъдето е изхвърлен след два семестъра за „социалнополитическа незрелост“. Рисувал като Пикасо, разказва той по-късно. Трябва да работи една година в мина, преди отново да кандидатства за място в училището. Без да се колебае, той се прехвърля във Висшето училище за изобразителни изкуства в западната част на Берлин – Стената все още не е разделила града. Там се запознава с творчеството на Кандински, Малевич, Жан Дюбюфе и ар брют. Влияние му оказват Антонен Арто със своя Театър на жестокостта, Едвард Мунк, Самюъл Бекет, африканското изкуство. Картините му възникват спонтанно, рисунките съществуват като отделна група произведения, паралелно с живописта и не са подготвителни към нея. От 1977 г. Базелиц преподава в Държавната академия за изобразителни изкуства в Карлсруе, по-късно е професор в Берлинския университет по изкуствата.

Докато в Източна Германия е принуден да се съобразява със социалистическия реализъм, в западната част на разделения град под американско влияние през 60-те години се толерира абстрактното изкуство. Базелиц пак не може да се впише със своите мрачни, недодялани фигури. Картините му не разказват, те показват болката, деформациите, разрухата. Начинът му на рисуване се приема като пряка реакция на неутралния абстракционизъм. Още първата му изложба в Западен Берлин през 1963 г. предизвиква голям скандал, обвинен е в порнография заради образите на онаниращи мъже. Прокуратурата конфискува две картини като непристойни.

Неговото изкуство си остава завинаги фигуративно – независимо дали преосмисля нацистките символи, клишетата на соцреализма, или семейната история. През 60-те години създава серията „Герои“ – фигури, по-скоро антигероични, гротескни, пречупени и самотни, макар и все още стъпили на босите си нозе. Реакция срещу образите на герои на социализма и на герои от войната, с които е израснало неговото поколение. Впоследствие се появяват „фрактурираните“ му картини – фигурите се разпадат на хоризонтални ивици и после сякаш отново се съчленяват. Разрушението не се изобразява, то е в самия начин на живописване.

Оттук до обърнатите с главата надолу композиции – пейзажи и портрети, които го правят световноизвестен – разстоянието е малко. Едни приемат решението на художника за гениално, други за глупаво – днес изкуствоведите го определят като един от най-философските жестове в живописта от втората половина на ХХ век.

„Йерархията, според която небето е горе, а земята – долу, все пак е само конвенция, всички сме я приели, но не трябва да вярваме в нея“, казва Базелиц през 1984 г. Каква е целта на това обръщане? Дали чрез него живописта не постига своята радикална автономност? Обърнатият обект сам по себе си се превръща в нещо загадъчно и абстрактно за зрителя и тогава видима става тъкмо живописта – с цветовете, ритъма, плътността на материала. Нещо като приложение в изобразителното изкуство на литературния похват на „отстранението“ или „очудняването“ на Виктор Шкловски. Отчуждение от съдържанието, от обекта, за да се принуди зрителят да забележи живописта като структура, а не като отражение на действителността.

В личностен план жестът е съпротива срещу обявения за единствено правилен начин на гледане – на Изток социалистическия реализъм, на Запад космополитния абстракционизъм. Казват, че Базелиц е успял да открие свой трети път между двата полюса в изкуството през Студената война. В деформираните му обърнати фигури сякаш се е утаил целият травматичен опит на човека и обществото на ХХ век. Така той връща критическата острота на живописта, без да позволи тя да се превърне в инструмент на нечия идеология. Най-важното – неговите фигури, дървета и птици се преобръщат не заедно с готовата картина, а още в процеса на създаването, както показва начинът на рисуване с експресивен щрих или с пръсти. Някои изследователи стигат дори по-далеч в обясненията си: обръщайки картините, Базелиц поставя моралния въпрос на своето време – може ли след всичко случило се през ХХ век светът и изкуството да бъдат гледани по същия познат начин?

В края на 70-те години художникът започва да прави скулптури от дърво – фигури и глави, грубо обработени с трион и оцветени. Отново брутални прорези в материала и агресивна изработка – фигурите са „наранени“ и недовършени. През 1980 г. показва в Германския павилион на Венецианското биенале такава седяща фигура с вдигната ръка, жестът веднага се асоциира с нацистки поздрав и предизвиква скандал.

През 90-те години художникът получава достъп до своето досие в Щази, разбира, че доноси за него са писали негови състуденти и дори модели. Тогава създава серията Руски картини, над шейсет, в които преработва популярни клишета от своето детство. В ГДР наричали „руски картини“ целия съветски пропаганден материал, който пълнел учебниците и галериите. Обърнатите образи на Ленин и Сталин многократно се появяват в тези не толкова агресивни, по-скоро иронично отстранени картини.

И в последните си години Георг Базелиц не спира да търси. Създава интимни портрети на себе си и съпругата си в процеса на остаряването. „Всичките ми творби и скулптури обикновено имат биографичен или автобиографичен произход“, ще признае през 2023 г. пред The ​​Art Newspaper. Рисува до последно, макар да изпитва физически затруднения. На 30 април 2026 г., когато си отиде от този свят, в Залцбург тъкмо е открита голяма негова изложба в две части, наречена „Базелиц днес“. Сред показаните произведения са въпросните двойни портрети, които тематизират старостта, слабостта и преходността на живота. А малко след смъртта му, за Петдесетница, в Моряшката църква на Остзеебад Преров, курорт на Балтийско море, където някога е летувал заедно с родителите си, е изложена картината му „Баща ми вижда ангел“ (1996). За 72 часа през църквата са преминали над 6000 души.