Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Седем истории за любов, грях и смърт“, Валентин Георгиев, издателство „Хермес“, 2026 г.

За сборника с разкази „Седем истории за любов, грях и смърт“ за първи път прочетох в издадената през 2003 г. книга „И нова, и българска“ на Борис Минков. Бях запомнила, че в разказите няма персонажи на средна възраст, а само деца и старци. Приех го на доверие и едва сега, година след смъртта на Валентин Георгиев, реших да проверя защо е така.

Б. Минков беше прав и за още нещо – със сигурност напрежението между физическото изнемощяване и силното желание, нуждата непрекъснато расте в тези разкази. Литературен похват, който съкращава средната част, за да каже по-набързо онова, което има, защото държи на допълнителния „пълнеж“ от нещо, което трудно можем да определим.

Сега Седемте истории излизат 26 години след първото издание. Започват като поглед на малко момченце през шпионката на вратата към любимата от детството родна уличка с липа, къщи и дюкянчета. Тях вече ги няма, а вместо следобедна носталгия авторът решава с друго да държи читателя. Всички истории са баладични. Имат драматичен сюжет с криминален оттенък, свръхестествени сили (не само душата) и почти винаги трагичен край. Реалистични разкази, стилизирани с фантастичен сказ, силни и чудати, които променят своите герои, изминавайки бързо разстоянието между раждане и смърт. „Съществуването“ напомня Камю.

Старите моми близначки Мина и Лина внезапно минават към реализация на живота – едната „полита“ към копнеещия Палазов, а другата към самоубийството по стълбите. Избрана е любовта вместо чувството за вина. Следва история за полуделия Стефан. Като малък по време на игра „придвижва“ смъртта на баба си, а после заживява с жена, която тайно идва и си отива, малко като самодивите от фолклорните ни балади. Историята на Макс и Мара е за саможертвата на брата, отдаден на болната сестра, но накрая не тя, а той е останал самотен и заблуден. В следващата история Постол, Ореа и Христина са триъгълник, но не изцяло любовен. Влюбен младеж почти изнасилва млада вдовица преди низ от травматични лични и исторически обстоятелства, за да завърши живота си с любимата (но умираща) жена. Случаят с бояджията Боби и неговия баща, белогвардейски офицер, минава през трите книги на В. Георгиев. Дете – защитник на майката и убиец на бащата, е прелъстен от жената на приятеля си. Божковата история е последна, трагедия от изневяра и самоубийство.

Намерих дебютната книга с разкази „Ако сме вечни“ и втората, романа „Самотни светци“, при антикварите. Навсякъде в тях светът е дълбок, разположен в провинцията през годините преди Девети или през 50–60-те на миналия век. Докато Седемте истории са реалистични, но така стилизирани, че отиват към фантастичното, в първите книги естеството тече по-безхитростно. Повестта „Тина“ напомня психологическия разказ на Георги Райчев, Йовков, Константин Константинов и други модерни градски автори. Скоро попаднах на серия от новели, издадени през 80-те години в библиотека „Кълнове“ на издателство „Г. Бакалов“, които имат същия дъх на прага между буржоазния и работническия градски живот („Пътеводна лъжа“ от Пламен Абаджиев, „Прозорец към гората“ от Васил Пекунов и др.) В „Ако сме вечни“ е и повестта „Глухарчета“, препубликувана във втората книга при романа. Травматични случки в дом за изоставени деца с физически проблеми, български глас в епичния „Полет над кукувиче гнездо“. Повестта „Страстната седмица“ е с отличително чувство за хумор и разказ отново за липите, за живота на уличката, за събарянето на къщите, за ликвидирането на старото съседство. Тук са праобразите на героите от Седемте истории.

Любимата ми част от прозата на В. Георгиев е романът му „Самотни светци“. Младен постъпва като даскал в смесен клас на западащото село Гръмец. Фелдшерът, кметът, Пиленцето, Връхчето, отец Хараламби разнищват своите лични падения и възходи с надеждата за заровено богатство от двора на Дина. Прекрасна проза с баладичен ореол. Вместо означението „човещина“ бих използвала „нежност“. Персонажите вземат решения при трагични житейски обстоятелства, а конфликтът с външните сили е не толкова исторически, колкото от типа на Радичковите космически „явления“. Уязвимостта на душата се уголемява до съдбовна участ. Състраданието към героите и към нас самите вече е примесено с тъга, че няма да има следващ синтез в прозата и таланта на Валентин Георгиев. Малкото обаче може да бъде всичко.