Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Тези дни се видях с колежка и приятелка. Била е наскоро в Малта, спомена каква страхотна археология има там. Усмихнах се и произнесох ключовите думи Sleeping Lady. И докато тя трескаво ровеше в телефона си, за да ми покаже снимка, аз разказвах как през 2020 г. видях статуетката на магнитче в чакалнята за подземния некропол в Тарксиен, където е намерена. А после влетях в Археологическия музей във Валета, стряскайки дамата на рецепцията с нетърпеливото: Sleeping Lady!?!?!?, а тя ме успокои – тук е. И видях на живо това 20-ина сантиметрово съвършенство, наистина зад стъкло, трудно се снима, но все пак…

Междувременно приятелката намери снимките си и докато ги гледахме, каза: „Като си помислиш, че тя е на пет хиляди години. А ние за какво ги ручахме жабетата…“. Разбирах я: и двете сме изкуствоведи, а тази миниатюрна скулптура сякаш обезсмисляше цялото последващо изкуство, което сме учили, знаем и за което пишем.

Дали е така, си мислех, разглеждайки изложбата „Нощта на времето“ на Радостин Седевчев (куратор Аксиния Пейчева, 21 май–27 юни 2026) в галерия ИСИ-София. Названието на изложбата е част от цитат от книгата „Урнопогребение“ на сър Томас Браун, а според нея „ритуалът на погребване дава единствено илюзия за една „измамна трайност“, а запазването на паметта зависи от самите артефакти, които остават в ръцете на случайността на времето“.

Самата книга е издадена на български през 2016 г. от фондация „Комунитас“, а в предговора преводачът Владимир Градев пише, че сър Томас Браун е от „малките класици“ – един от най-забележителните и дълбоки умове на XVII век, повлиял върху безброй известни автори, но самият той е забравен и подминаван, забутан по ъглите, където очаква своя читател да го призове за живот. Радостин Седевчев е случайният читател, който го е призовал в изложбата си, а онази „Спяща дама“ в Малта е един от случайно запазените носители на памет във времето. За какво се явява памет тя обаче…

Изложбата напомня за зала в музей. А музеят по принцип е хранилище на история, знание и памет във времето, разбира се. Обаче характерът на този се изплъзва от самото начало. Може би природонаучен – ако се съди по трите дървесни ствола, разположени в пространството. Но те са стари, с обгорена сякаш кора, та не ще да е това. Може би технологичен – свързан с разтопените стъклени обекти по лавиците край стените. Но какво правят лицата на хора, вградени в тях… Може би музей на фотографията – на някакъв неин вид или жанр, посветен на нощни природни снимки, каквито показват двата фотоса, заемащи цели стени в залата. Но са твърде случайни или пък твърде фокусирани върху нищо незначещи обекти, гледани от прозорец в нощта.

И все пак подредбата, вглеждането в детайлите, взирането в обектите интуитивно подсказват за значимост в самата обща неуловимост на смисъла. Заради нея и собственото ѝ естетическо въздействие, което поставя сетивата и възприятията пред разума, гледах изложбата, преди да прочета текста към нея.

А той пояснява: кората на трите дървесни ствола е покрита със снимки от семейни фотоархиви – от собствения на художника, от намерен на американско семейство от 50-те години и китайски. Общото им название е „Какво научи дървото от земята, за да го довери на небето?“. Големите фотоси са свързани с традицията, според която четиридесет дни след смъртта в дома на покойника гори светлина, за да води душата в нейния преход. И гледната точка в тях е на самата светлина, отправена навън, към Нощта на времето. „Застинали останки“ се явяват обектите по рафтовете – бракувани снимки за надгробни паметници са вградени в разтопеното стъкло на съдове. Непотребни и едните, и другите, те стават крехки носители на изчезващата памет.

Какво остава от нас, когато си отидем, а и остава ли нещо въобще? Може би светлина ще ни води, но паметта за нас ще изчезне сред безброй други назад в мрака времето. И някаква случайна следа евентуално ще покаже, че ни е имало. Тъй както „Спящата дама“ от некропола в Малта е незнаен отглас от незнайна цивилизация, изчезнала преди 4500 години незнайно къде…

По съвсем друг начин поставя въпроса за паметта и убягващия образ изложбата на Калин Серапионов „Репетиция“ (куратор Весела Ножарова, 16 юни–16 август 2026) в НГ „Квадрат 500“. Гледала съм тази видеоинсталация – или по-скоро съм я съзерцавала, защото тя така се гледа – в Есенните изложби в Пловдив миналата година. Потъвала съм в красотата и напрежението в отношенията между знайни и незнайни за мен хора, в чието безмълвно общуване „репетира“ самият живот на телата им. Взаимодействат в случайни срещи, докосвания, погледи, разминавания; преодоляват самотата в импровизирани действия, а за посредник им служи плат, падащ на меки драперии…

Няма сюжет, няма праволинеен разказ. Някой беше писал, че видеата на Калин Серапионов са така построени, че можеш да ги гледаш напълно свободно – да влезеш в тях, когато си искаш, да ги съзерцаваш колкото искаш и да ги оставиш, когато решиш. Тоест, когато прецениш, че си видял достатъчно, и знаеш, че този откъс, който си видял, е представителен и за цялото.

Националната галерия представя „Репетиция“ на Калин Серапионов в рамките на поредицата „Постфактум“. Става дума за проектите, класирани на второ и трето място в конкурса за участието на България във Венецианското биенале. Които, макар и нереализирани като национален павилион, са не по-малко значими за културната ни среда, за нейното формиране и за разговора за ролята на съвременното изкуство днес.

И така, макар да съм я гледала в Пловдив, реших да видя „Репетиция“ и в НГ „Квадрат 500“. Защото знам с каква прецизност изгражда произведенията си Калин Серапионов. Как преобразява всяко пространство заради тях и как преобразява самите тях в пространството, за да постигне максимално въздействие. В Пловдив трите последователни сводести зали под Балабановата къща предполагаха „преливане“ на действието от една в друга в необезателно логична последователност. И зрителят върви през залите, като във всеки един момент гледната му точка към видеото е различна. В НГ „Квадрат 500“ можеш да седнеш на пейка и така имаш поглед едновременно и към трите екрана.

И ето тук у мен настъпиха колебания. Едно и също произведение ли съм гледала в Пловдив и в София? Защо ми се струва, че в Балабановата къща платът беше основен „герой“ в „репетицията“, а тук се явява чак на финала, за да покрие и обедини накрая в драпериите си цялата група. Дали причината е, че в Пловдив съм гледала откъс от финала, в който лицата в близките планове, движенията на ръцете, обтягащи плата – или платовете, доколкото те са два: бежов и светлосин – са ми създали превратна представа за видеоинсталацията. Или пък гледането ѝ от една позиция и от край до край създава „разказ“, в който акцентите са в общуването, а не в действието. Дали самият художник не е направил нова редакция на произведението, търсейки други нива и нюанси във въздействието му…

При всеки случай спомените ми от двете гледания на „Репетиция“ са съвсем различни. Новите впечатления се наслагват върху предишните, но едновременно с това и едните, и другите се разбягват и ми убягват. И причината не е само в моите възприятия и памет. До голяма степен тя е в самата същност на видеоарта. Представя бягащи ефимерни образи, които не можеш да спреш, а и да натиснеш копчето „пауза“, това, което остава на екрана, само по себе си малко казва за цялото. Просто информира, че го има, но не създава преживяването, всичко това, което стои зад него като мисли, чувства, сетива, действия и мотиви за тях.

В текста си за „Репетиция“ на Калин Серапионов кураторът Весела Ножарова цитира думите на британския режисьор Деклан Донелан: „Всеки миг от живота ни е миниатюрно театрално представление. Дори най-интимните ни моменти имат публика, която е поне една: ние самите“.

А паметта за него зависи от безброй обстоятелства и най-вече от случайността. Изплува отнякъде като образ и го тълкуваме, без да знаем нищо за него. Било то в настоящето или отпреди пет хилядолетия…