Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Актрисата от Младежкия театър с еднаква лекота влиза в сложни до изтощение образи и в роли за забавление. Търси риска и вярва, че ако не опита, няма да разбере дали ще постигне целта си

„Албион“, „Майстора и Маргарита“, „Норд-Ост“, „Дебело прасе“… Само тези четири заглавия да бяха в актьорската програма на Койна Русева през изминалия сезон, щяха да са предостатъчни. Но когато към ролите ѝ на загубилата сина си Одри, на Воланд, на лекарката от „Спешна помощ“ Тамара, на привидно перфектната, но високомерна Джийни, а и други образи в Младежкия театър прибавим водещите персонажи в „Дракула“ в Благоевградския театър, в „Домът на нашите мечти“ в „Театро отсам канала“ и в спектакъла на лед „Кораб в сърцето“, човек започва да се пита постижимо ли е всичко това. Вероятно не за всеки, но за нея – очевидно да. Иначе как би успяла да гради сценична кариера, комбинирайки я с тв сериали като „Те, вълните“ (2025, по идея на Теодора Духовникова и самата Койна), „Пътят на честта“ (2021), „Дървото на живота“ (2013), „Под прикритие“ (2011–2013), с филми като „Бартер“ (2015), Love.net (2011) и др. Затова я каня на разговор не просто за изкуството, а за онова, невидимото, с което актьорът приковава погледите на публиката, а след това поема към делника си.

Койна, малко са минутите, в които не сте на сцената в този труден за пресъздаване „Албион“. Носите спектакъла с ума и с физиката си – как се учи подобен текст?

Научаването на обемен текст е кота минимум в професията ни. Всеки си има методи, някои колеги пишат, други повтарят, а аз… аз просто го уча. Сцена по сцена. И гледам така да го разположа до премиерата, че да улегне в мен. Тоест не да се чудя какво говоря по сцената, а да внимавам какво прави героинята ми – това е по-важното за мен.

Вашата Одри е в крайно състояние не защото тежко страда, а защото преживява своята драма през различни гледни точки – на майката, изгубила сина си; на гневната майка, усещаща, че ѝ се изплъзва и дъщерята; на успялата жена, отказала се от бизнеса си; на жена, предадена от най-близката си приятелка… Така ли е и за вас?

Тя се опитва да преработи болката. Опитва се да спаси психиката си след загубата на сина си, както и това, което казахте за изплъзващата ѝ се дъщеря – опитва се и прави грешния ход. Решава, че когато възстанови фамилната градина и разпръсне там праха на сина си, ще съхрани и паметта за него, и себе си, и семейството си. Вярва в това и го прави с добри намерения. Да, може за останалите да е грешен ход, но за нея е правилният начин да съхрани себе си. Одри не успява, но поне се опитва. Трябва да се опитва в този живот.

Как се чувствахте, преживявайки тези крайни, преливащи се едно в друго състояния? Да, тя се опитва, но единственият ѝ изход е надолу, под земята.

Така се оказва накрая, но човек никога не тръгва към някаква цел с мисълта, че няма да успее. Или ако тръгва, това е погрешно… А как се чувствах ли? В началото на разговора ни вие казахте „труден“, а истината е, че ми беше много лесно. И като Воланд в „Майстора и Маргарита“ преди това, и сега процесите бяха лесни за мен, защото още при първите прочити усетих своите герои. Когато прочетохме „Албион“, режисьорът Зафир Раджаб попита дали имаме въпроси. Казах: „Не. Искам вече да съм на сцената и да работя“. Някои роли ги усещаш веднага. За мен беше страхотно удоволствие да репетирам този текст от Майк Бартлет, защото е вдъхновен от Чехов, има явни препратки и към „Вишнева градина“, и към „Чайка“…

Какво от опита с класика ви помагаше в осмислянето на съвременния текст?

Закърмена съм с Чехов от моите учители проф. Азарян, Тодор Колев, Елена Баева, от Николай Поляков. Всички, които сме завършили при тези чудесни преподаватели, имаме любов и развито разбиране за Чехов. Затова нямах въпроси по текста на Бартлет. Исках просто да започна да го живея. Веднага. Да, може да е имало малко повече работа върху ролята, за да се научи, да се преработи, да стане моя, но както обичам да казвам, това е „надомна работа“. Дъщеря ми много ми помогна, защото беше моят спаринг партньор вкъщи, когато трябваше да усвоя текста.

А разговаряте ли и с психолози при подготовката на подобна роля?

Досега не се е случвало. В рамките на шегата, като че ли вече съм половин психолог след моите трийсет години в театъра – нали част от работата ни е да сваляме психологически портрети на персонажите си, за да разберем защо те действат и мислят така, а не иначе; защо правят точно тези грешки, защо тръгват наляво, а не надясно, защо правят даден избор. Това учехме още в Академията и досега е неизменна част от работата ми върху образа. Няма как да направиш една роля, без да си зададеш основополагащите въпроси. Така че на този етап не съм имала нужда от професионален психолог. А може да ми предстои такава роля...

Ваши колеги твърдят, че след представление с трудна роля не могат да спят, че имат нужда да отпочинат, за да излязат от образ. При вас как е?

(Поглежда така, сякаш казва: „Хайде сега!“.) Вижте, аз съм професионалист – влизам в образ така, щрак, и излизам от образ по същия начин. Другото ми се струва несериозно. Ако трудно излизах от образ, на петата година в театъра не знам къде щях да бъда, може би на Четвърти километър (смее се). Все пак това работим, нали!

Така е, но нали и емоцията, и преживяванията трябва да минат през вас…

Когато един актьор е млад, той търси опорни точки в това, което е преживял, спомня си неща от личния живот и колкото по-интересен, пъстър и богат е той, колкото повече материал е натрупал от живеенето си, толкова по-силно и лесно може да уплътни образите си. После става занаят. Просто знаеш механизмите как да го постигнеш.

Наричат го емоционална памет.

Именно. За съжаление, в Академията не се набляга на това, но после, ако актьорът иска да съхрани себе си, трябва да се научи на основните неща – през опита, през работата. Дипломирайки се, да завърти колелото, да влезе в един образ, във втори, в трети, за да изгради система на работа и да запази себе си. Иначе Четвърти километър ни зове всички (смее се). Виждала съм колеги, които на финалните поклони се тресат от емоции, но моят съвет е: в мига, в който зрителите започнат да ръкопляскат, трябва като с магическа пръчка да излезеш от образ.

„Албион“ е спектакълът емблема за Младежкия театър през изминалия сезон. В предишните такива бяха и „Майстора и Маргарита“, където сте Воланд, и „Норт-Ост“ – отново важна роля за вас; спектакъл емблема е и „Дракула“ в Благоевградския театър, където отново сте в главната роля… Благословия ли е това за една актриса, или е плод на доказване, на труд?

Добре свършена работа – само това мога да кажа. Свършила съм си добре работата в даден спектакъл и съм поканена за друг, където се очаква същото от мен. Наистина смятам, че то е задължително за един актьор. Аз съм работохолик и много си обичам работата. А когато нещо се прави с любов, получава се. И не, не ми е трудно, приятно ми е, хубаво ми е. Обичам да заживявам в ролите си и в мига, в който започнат аплодисментите, вече съм аз, Койна Русева, човекът. И благодаря на публиката, че е била заедно с нас. Това наричам добре свършена работа – не смятам, че е благословия, нито е късмет, всичко съм си го изработила.

Възстановихте представленията на документалния спектакъл „Норд-Ост“, разказващ за срещата на три жени след терористичния акт в арт център в Москва през 2002 г. Премиерата беше преди повече от петнайсет години, в друга политическа ситуация, а днес Русия е агресорът срещу Украйна – по различен начин ли се възприема спектакълът?

За съжаление, „Норд-Ост“ става все по-актуален. Да, има много неща, които тогава са били актуални, но те са актуални и днес, което е много болно, много е тъжно. Този спектакъл всеки път ме кара да настръхвам и да чувствам, че не само съм си свършила добре работата, но и че защитаваме някаква гражданска позиция през него. Знаете ли, често в интернет пространството се чува: „Защо актьорите не заемат позиция?“. Напротив, заемаме! Аз няма да напиша пост във Фейсбук, а ще кажа: Заповядайте на театър и ще видите какво мисля. Заявявам го през работата си. „Норд-Ост“ е важен и за Младежкия театър, и за нашето общество, важен е за мен като актриса и като човек.

Темата в „Дебело прасе“ също е важна за съвременния ни свят…

Така е. Пиесата на Нийл Лабют има награда за най-добра британска комедия, макар че българската публика не може много да улови комичното. Наскоро малкият ми син ме попита: „Защо това трябва да е комедия – за мен е тъжно представление“. Ами, казвам му, комедия е, защото осмива човешки недостатъци: това, че човек може да бъде толкова глупав, че да не приеме различния до себе си; да ти се случи една голяма любов и само заради това какво биха казали хората, ти да ѝ обърнеш гръб – това е много тъжно. Много, много тъжни сме хората понякога; не смеем да признаем пред себе си какво ни харесва, какво ни вълнува, защото се влияем от чуждото мнение.

Много, много хубав текст е „Дебело прасе“, с наболели въпроси за днешното ни живеене. Така е и в другия спектакъл, в който играя с Бойко Кръстанов и Бориса Сарафова – „Домът на нашите мечти“ от Филип Ридли в „Театро отсам канала“. Изключителен текст, който пък захапва темата за желанието на съвременния човек да има все повече и за това на какво е готов, за да има още и още. Готов ли си да минеш през трупове? Буквално! Брилянтна черна комедия. Когато се срещам с такива текстове, удоволствието е огромно. Защото е не просто да направя една роля, не да свърша някаква работа, а защото имам какво да кажа през тази пиеса на хората в салона. И затова обожавам работата си върху силни текстове, с режисьори като Васил Дуев-Тайг, като Стайко Мурджев, Николай Поляков… Само си помислете какви нови неща е извадил Поляков, драматизирайки романа „Майстора и Маргарита“!

Споменахте режисьори от три поколения – какво ги обединява?

Да, от различни поколения са, но са Режисьори! Много добре се разбирам с всички. Обединява ги пределната яснота коя година сме, кой век сме, кои са болните теми на обществото, за какво ще говорим през текста, който работим, какво искаме да постигнем през дадения спектакъл, а не просто „Дай да го направим, защото ни харесва“. Зафир Раджаб също избира текстове, които няма как още след първия прочит да не поискаш да започнеш да работиш.

В тези пиеси има власт, насилие, изкушения, желание за обсебване, за подчинение, но и любов, и изкуство – опитвате ли се понякога да си обясните света и хората чрез текстовете и персонажите, с които минава част от живота ви?

Това е изкуството. Понякога то дава обяснения на необясними неща, но си мисля, че нашата работа е така да направим дадения спектакъл, че да накараме хората да мислят заедно с нас, докато играем. Успеем ли да ги размислим, сто процента сме си свършили работата. И вече всеки спрямо своята човешка летва избира дали е намерил отговора за себе си, или още по-хубавото: първо да си зададе важните въпроси, а после да му пожелаем успех да получи и отговори. Ние не размахваме пръст, а само провокираме, задаваме тема за размисъл. Ето затова си и харесвам работата: провокираме емоции и мисли, провокираме хората да излязат от зоната си на комфорт и да влязат в други измерения. А защо не и просто да се отпуснат, да се посмеят на собствената си нелепост и грешки – да, има и такива представления, а аз съм за това да ги има.

А спомняте ли си неочакван разговор със зрител, който ви е казал неща, които вие сама не сте подозирали, че сте постигнали?

Ааа, не. При мен след толкова години работа вече не съществува „не съм подозирала, че съм постигнала еди-какво си“ – изработила съм си го преди това, така че знам какво постигам. Ако се бяхме видели преди двайсет години, сигурно друго щях да ви отговоря, но сега вече не. Имах обаче много интересна среща с група хора, които гледаха „Майстора и Маргарита“ в София и на следващата вечер в Пловдив – „Елизабет, или кралицата девственица“ от Кристиан Симеон, друго представление, което обожавам, режисирано от Маргарита Мачева. За тях беше много интересно, понеже образите са полюсно различни. След това и хубаво си поговорихме въобще за театър. Зрителите откриват и самия актьор в различна светлина, когато в непосредствена близост гледат различни негови превъплъщения – аз съм си аз, но ролите ме преобразяват. Приятно беше да разбера, че непознати хора си бяха направили тур по театрите заради мен.

След тежките роли с много думи изведнъж се появи „Кораб в сърцето“…

Ааа… и там има думи.

Има, но се играе на лед – що за предизвикателство беше това за вас?

Когато режисьорката Диана Добрева ми се обади, още преди да довърши това, което искаше да ми каже, аз отвърнах: „Да, разбира се“. Първо, защото ѝ вярвам; второ, защото миналата година работихме чудесно с нея в „Сън в лятна нощ“, и трето – харесвам нейната работа, виждането ѝ като режисьор за театъра. Защо не, казах си, въпреки че умирах от страх. Това е провокация.

Страшничко е да се въртите върху гърба на фигурист, обута в обувки с токчета…

Знаете ли, на първото четене на текстовете на Христо Фотев си спомних за един клип, който снимах с Миро. Партнираше ми прекрасен балетист от „Арабеск“, Валери, и така ме завъртя, че сякаш аз можех да танцувам. По същата логика си казах „добре“, попитах Ина, треньорката на фигуристите, може ли да ми осигури партньор, на когото да мога да разчитам на леда, обута в обувки с токчета. Тя каза: „Имам такъв човек!“. Споделих с Диана, а тя: „Ама да не се пребиеш!“. Реших обаче да пробвам. И със съгласието на режисьорката и треньорката пробвах поддръжки, получиха се, след което минах на следващ етап, тоест да изговоря стихотворение между тях. Ето така, през проби, стана. Иначе човек няма как да знае дали ще успее. В нашата професия това е много важно. Когато режисьорът каже нещо, ти, ако не го пробваш, няма как да разбереш дали ще стане. Мисля, че Диана Добрева направи чудесен спектакъл, симбиоза между актьори, фигуристи и поезията на Христо Фотев. Провокация, която на всички ни скъса нервите, защото сроковете бяха много кратки, но… хубава провокация.

А с какво си обяснявате постъпателно нарастващия интерес към поезията? Вече на много места в страната се правят поетични спектакли.

Интерес към поезията винаги е имало. За актьорите преди моето поколение това е била една огромна част от професионалния им живот. Изнасяли са рецитали на какви ли не места. Просто добре забравено старо нещо, което кара хората да откриват стиховете по друг начин. Не просто да седне човек да си ги прочете, а някак да ги чуе…

Може би защото животът ни стана твърде груб, всеки търси нещо различно?

Хората винаги са имали нужда от изкуство. Вземете пещерите с праисторическите рисунки – още тогава са имали нужда да изразяват себе си по този начин, разказвали са истории около огньовете… Нормална, изконна човешка потребност е да изобразиш нещо, да накараш група хора да участва в това, което си измислил. Сега хората се върнаха към поезията, слава богу! Защото в нея се казват различни неща по красив начин. Има и чувства, и красота, която в забързаното ни всекидневие все повече липсва. А стиховете просто я връщат.

В дългите години на прехода хората някак озверяха, оскотяха и нямаха в душите си място за красотата, която дава поезията. Да не говорим за чувствата – има стихотворения, действащи като секири, залепят те за стената… Хората просто преоткриха човешкото в себе си и затова стиховете отново са на мода.

Ще ви върна в началото на кариерата ви, когато срещате големи театрали – проф. Азарян, Тодор Колев и сценичния ви кръстник Георги Георгиев-Гец. Какво не забравяте от тях?

Най-важното: да не стоиш на сцената, ако нямаш какво да кажеш. То е основополагащо. Да излезеш на сцената само за да покажеш себе си – не. Трябва да имаш какво да кажеш на публиката през текста, през идеите на режисьора, през теб самия и през персонажа.

Ще ви припомня и друг човек, който ви подготвя в Стара Загора – гайдаря Петър Бонев.

О, много назад ме връщате! Да, той оформи в конкретика моите детски въжделения и неясни мечти. Аз не знаех, че искам да ставам актриса, на мен просто ми доставяше удоволствие да пея песни, да играя сценки в училищни събития. Този наркотик да си на сцената, да владееш, да можеш да движиш и контролираш неща, които зависят от теб, събитията, конфликтите, всичко да е в твоите ръце – ето това той го оформи като конкретна идея в главата ми. И съм му много благодарна.

Спомняте ли си какво видяхте в огледалото, когато преди изпитите за НАТФИЗ той ви съветва да се погледнете и да се откажете от избраните текстове от Петя Дубарова и Висоцки?

Точно така беше! Каза ми: „Каква Петя Дубарова – тя не ти отива! Иди се погледни в огледалото, нямаш това излъчване бе, момиче!“. А по-късно Тодор Колев в Академията ни казваше: „Гледайте се в огледалото, изучавайте се – не буквално, а вижте какви хоризонти можете да гоните с това тяло, с това лице, с това излъчване“. Наистина по-успешно влизаш в роли, когато познаваш добре себе си.

Какво си запазихте от онова момиче Койна?

Изненадата, любопитството… всичко ми е, все едно сега съм завършила Академията. Имам интерес, имам хъс да работя. Минали са толкова години и не съм изморена от това. Доставя ми удоволствие. Даже изненадвам младите си колеги, питат ме: „Абе, Койна, какво ти става?!“. Ми не мога, хубаво ми е, давайте да работим, давайте да репетираме, пак и пак, и пак – някои не издържат на темпото ми.

Не се случва често толкова успяла актриса да има три деца…

А при мен се случи – в суматохата (смее се). Но аз и никога не съм си представяла, че ще имам по-малко от две деца. Едно дете някак си ми звучи несериозно. Две – окей, а три – картината е пълна.

*

Разговорът ни продължава лежерно, по женски, през шеги за битието извън сцената. А за новия сезон в театъра? Въпросът ми предизвиква само усмивка. Както се казва, нов сезон – нов късмет. Но за начало важните дати са 19 и 21 септември с леда и „Кораб в сърцето“ – в НДК и в Летния театър във Варна.

Гледам тази крехка, толкова светла жена, без грим и преструвки. Продължавам да недоумявам как успява да забравя с едно „щрак“ страданията си на сцената, докато самата аз, обикновен зрител, премислям видяното дълго след аплодисментите. Права е Койна – въпрос на актьорски професионализъм.