Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

С Петя Лунд, която живее в Берлин и издава съвременна българска литература, разговаря Оля Стоянова

Петя Лунд е издателка и преводачка, от години живее в Германия. Завършва Кьолнския университет, участва в сдружението „Български език и култура в Берлин“ и в организацията на поредицата събития Cyrillic Sounds, посветена на съвременната българска култура. През 2016 г. създава в Берлин издателство eta с идеята да представя съвременна българска литература на немския пазар. Със знака на eta досега са излезли книги на Георги Тенев и Георги Господинов, Наталия Делева, Емануил Видински, Иван Ланджев, Петя Кокудева, Милена Николова, Йордан Д. Радичков, антологията с разкази „Чужд приятел“, както и книга от сръбския писател Саша Илич. През есента предстоят заглавия от Ангел Игов и Саня Николич от Сърбия.

Как се срещнахте с немския език? Имам усещането, че език не се избира случайно?

Напротив, съвсем случайно беше. След седми клас имах огромно желание да уча английски език, но ме приеха в немска гимназия и малко насила се получи тази любов с немския език. И с времето, особено с живота ми в Германия, постепенно връзката ми с езика стана дълбока. Сега си давам сметка, че аз живея в тази немскоезична среда толкова дълго време, колкото съм живяла и в България. И стигнах до момента, когато чувствам и двете места като свои. Ясно е, че съм родена в България и завинаги ще съм българка, но така се случи, че покрай езика и живота ми там Германия също се превърна в моя родина.

Минахте ли през онзи процес, когато човек се опитва да забрави миналото и да продължи напред?

Да, според мен има едно много нормално отблъскване, оттласкване от родното, за да се влезе в следващото и човек напълно да се потопи в него. И в момента, в който този процес е преодолян, той вече се обръща назад и сключва мир и с родния си език, и с произхода си. Намира равновесието и всичко става много по-лесно.

А литературата? Как се появи това повторно връщане към българския език?

Процесите при мен се случиха някак естествено, аз винаги съм чела много и се интересувах от книги, от история и писане. И още във въпросната немска гимназия имах добра учителка – Марта Джалева, която успя да ни покаже магията на поезията, за мен това беше ключов момент в живота ми. Защото проза чете всеки, но някой да ти даде искрата към поезията, това се случва изключително рядко.

Помните ли първото нещо, което решихте да преведете?

Започнах още в гимназията с преводи на песни от български език на немски. Просто ми доставяше удоволствие да преминава от единия език на другия по възможно най-добрия начин. Исках да подарявам части от текстове, написани на родния ми език, на други хора, които няма как да го разберат. Така съм подарявала стихотворения, преведени от български език на немски. Имала съм нуждата по този начин да се изразявам, оттам всичко тръгна естествено и се превърна в някакъв смисъл и в съдба.

Щастлива съдба ли е това? Спомням си, преди години преводачът Рейнол Перес Васкес се шегуваше, че да си преводач от български език е един от най-изтънчените начини да умреш от глад.

Това е абсолютната реалност – преводач е една недобре оценена и недобре платена професия. Което е много тъжно и много жалко, защото преводачите са основата. Те са хората, които пренасят смисъла от един език в друг, и то по начин, който в крайна сметка, също е творческо писане.

Значи има нещо друго в превода, което се оказва по-силно. Кое е то?

Да, всички, които превеждат и с които работя, имат вътрешното желание и потребност да го правят. Преводаческата работа, особено когато превеждаш литература, е мисионерска дейност. Да не говорим, че преводачите си имат естествени предпочитания и вкус, държат нещата, които на тях им харесват, да бъдат преведени. И аз започнах така. А когато говорим за преводи от малки езици, често на преводачите им се налага да действат като литературни агенти – избират автор, избират произведения, търсят издателство.

Естествено ли се случи да започнете да превеждате от немски на български език, а не обратно? Може би това е по-трудният вариант.

Да, при мен всичко започна така – от български на немски език, което е неестествено като процес. Дори не съм се замисляла да го правя обратно. Но пък при мен никога нещата не се получават по лесния начин. Обикновено първо ми хрумва трудният вариант и захващам нещата оттам.

Така ли се появи и идеята за издателство eta?

Да, идеята да създам собствено издателство дойде като желание за повече независимост. Но тук не става въпрос толкова за мен. В издаването на книги това, че аз съм превела две от книгите, няма толкова голямо значение. По-важни тук са авторите. Вече дори превеждам все по-малко. Преводът първо изисква страшно много работа и време – и ходене по библиотеки, търсене на източници, нещо, което аз в момента не мога да си позволя. И второто – има моменти, в които нямам потребност да го правя, толкова съм заета с организацията на издателството. Организаторската работа в момента е много повече, отколкото преводаческата, и предполагам, че така ще бъде и занапред.

Колко време е необходимо на едно издателство, за да си стъпи на краката и да стане лесно разпознаваемо?

Това е стартиращ бизнес и много хора се изумяват, че в началото трябва да се инвестира. Но при всяко начинаещо предприятие е така. Няма кой да дойде, да ни даде една сума пари и да каже – заповядай… Това се случва в момента, в който спонсорите виждат, че има нещо изградено. Правилото за издателствата в Германия е, че са необходими пет години. Само в Берлин има хиляди малки издателства, срещаме се често и обменяме опит. Там се казва, че който до петата година оцелее, след това има шанс да продължи и да създаде стабилен бизнес. А ние завършихме втората пълна година на издателството.

В Германия съществуват ли предварителни очаквания каква трябва да бъде българската литература?

Да, има предварителни очаквания. Клишетата са живи, и то не само в Германия, но и в България също. Навсякъде клишета има и нашата работа в момента е да се противопоставим срещу тази тенденция и да показваме другата страна на медала. Защото не сме длъжни да обслужваме клишетата и да даваме на определен тип хора това, което те искат да видят и чуя. А можем да кажем: „Вие искате да прочетете точно този тип книги, но имаме и други. И те дори не са толкова български, а книги, които могат да се четат със същия успех в цял свят“. И това е моята идея, защото забиването в локалното е много контрапродуктивно за всички нас. Няма смисъл в обслужването на тези клишета. И не това е задачата на един издател и на някой, който иска да намери широка публика.

Това напомня на лекцията за TED на нигерийската писателка Чимаманда Адичи, която говори за опасността да имаме една-единствена история. Да имаме само едно-единствено очакване към Африка например…

Да, с клишетата и предразсъдъците винаги е едно и също – независимо откъде идва човек и в какъв контекст се пренася. Винаги има някакви очаквания. Не е страшно това, проблемът е, че България е твърде малко известна и че името ѝ се свързва предимно с корупция и криминални престъпления, за които съобщават медиите в Германия. Силно желая да има насрещен вятър на всичко това, защото интерес има, просто трябва да се покаже нещо различно.

Този мъглив и неясен образ само за България ли се отнася, или за Балканите, за Източна Европа?

По принцип Балканите са на едно и също ниво, но съм забелязала, че България и Румъния вървят ръка за ръка. Те са най-проблемната, но и най-малко известната зона. Защото на Запад се пътува много по-интензивно и почти всеки германец е бил в Испания, Франция, скандинавските страни, в Португалия, докато малцина от западноевропейците са били в България. И затова казвам, че тези страни помежду си се познават, докато ние все още сме малко непознати. Няма как всеки един германец да знае България, не сме екзотика, може би в географски план относително знаят къде се намираме…

Някъде между Истанбул и Атина…

Да, там някъде. Принципно се знае един футболист – Стоичков, разбира се. Някои са чували за „Мистерията на българските гласове“. Други знаят световноизвестни български музиканти, но горе-долу дотук свършват нещата.

А как изглежда българската литература, погледната отстрани?

Това, което виждам, е, че с всяка нова книга, която издаваме, кръгът на почитателите се разширява. Може би защото всяка нова книга е в нов жанр и при всяка нова книга работим с нов екип. Този интерес си личи дори по това, че получавам запитвания дали могат да се публикуват откъси във вестници и литературни списания. Виждам повишения интерес, когато каним авторите на фестивали. И има такива моменти, когато си казвам – да, заслужава си. Отделно книгите си имат собствен живот. Когато започнат да се продават, те тръгват абсолютно самостоятелно, попадат на някакви хора, на някакви места, оттам се случват съвършено други неща и в един момент идва някой, който ни казва: „Ние много харесваме вашия млад автор, възможно ли е в антологията за млади автори, която изготвяме, да публикуваме негови стихотворения?“. И това е прекрасно. И наистина си струва. Продажбите за момента не са умопомрачително добри, но се изисква време за налагане на марката.

След първите издадени книги по-лесно ли стана?

Механизмите, доколкото аз имам възможност да преценя, работят, и то не лошо. След първите две години вече всички преводи са финансирани. За мен е голямо признание, че се намериха институции, които ни вярват и казват: „Да, ние искаме да финансираме преводите точно на това издателство, на тези автори и с тези преводачи“.

С какъв екип преводачи работите?

Преводачите, с които най-интензивно работя, са: Хенрике Шмит, Елвира Борман-Насонова и Андреас Третнер. Вече работя и с Елвира Веселинович, която превежда от сръбски, хърватски и босненски. От 2019 г. започнахме да издаваме автори от Сърбия, година след това планираме да продължим с автори от Хърватия, надеждата ни е, че по-късно, през 2020 г., ще могат да се включат и автори от Босна. В бъдеще проблем ще бъде, че българистика вече почти не се изучава в университетите. И малкото хора, които са поели този път, не знам дали ще продължат напред и дали ще се занимават с превод, защото той не обещава богатство. На всеки е ясно, че е изключително трудно да станеш професионален литературен преводач. Май трябва да присъства и един леко мазохистичен момент или просто да имаш друга работа, която да ти осигурява средства за живот. Затова литературните преводи понякога приличат на хоби.

Децата ви говорят ли добре български?

Да, говорят български. Големият ми син доста добре. Малкият още не толкова добре, но той е и по-малък, пък и когато се роди, брат му тръгна на училище и вече не бяхме толкова свободни да пътуваме често насам. С големия ми син прекарвахме много време в България, той всъщност проговори на български и на него този език му е много по-близък. Аз съм част от сдружението „Български език и култура в Берлин“, където предлагаме езиково обучение за деца – всяка събота по три часа. Естествено, и моите деца са включени в класовете. Опитваме се да дадем възможност на децата да учат българския език в практиката – организираме им семинари, предлагаме теми за обсъждане – как се прави кино или как се прави книга, защото имаме огромното желание да учат езика в движение. В същото време организираме и най-различни други културни събития, като това отново е идеята за споделяне – да видим новите български филми, които са се появили, новите автори…

Погледнато от разстояние, изглежда ли важно това, което се случва в България? Защото, когато човек живее, потопен в една среда, всяко нещо му се струва от голямо значение. Как изглежда отстрани?

Мисля, че дистанцията е лечебна, защото дава възможност да се виждат нещата с малко по-критичен поглед. Със сигурност обаче има добри български филми, добри книги и добри музиканти. Във всяка една сфера на изкуството има актуални лица, които си заслужава да бъдат показани.