Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Четиринадесетият Световен фестивал на анимационния филм във Варна (12–16.09.2018) завърши с успех и аплодисменти от публиката и професионалистите. Това е равносилно на малък подвиг, след като миналата година директорът на фестивала Анри Кулев обяви преждевременната му смърт поради колапс във финансирането. Очевидно все пак организаторите са успели да привлекат средства за провеждането на това значимо международно събитие за киното ни. Можем само да се надяваме, че „унизителната просия“ (по думите на Кулев) няма да се повтаря всяка следваща година.

През 2018 г. фестивалът се зарадва на добро посещение от варненската публика. Детските прожекции дори имаха свои постоянни зрители, огласящи залата със звънък смях, който накара всички да забравят за паричните неволи. В крайна сметка, фестивалът се проведе в пълноценния си формат – силна състезателна програма, панорама на световното анимационно кино, традиционни програми на световни филмови училища, ретроспективи на известни автори, лекции и изложби, анимационна работилница за деца, която тази година успя да покаже особено очарователен (изработен за три дни) филм под ръководството на Карин Миралес.

Международното жури присъди Гран при на филма „Тази прекрасна торта!“ на белгийците Емма де Суаф и Марк Джеймс Рулс. Филмът вече започна летящия си фестивален старт с номинация в Кан, но по всичко личи, че може и да догони предишната творба на анимационната двойка – „О, Уили“, от 2012 г. с нейните над 300 номинации и 80 международни награди от цял свят. Авторите използват необичайна техника с изработени от специална вълна кукли, която от известно време стана обект на подражание от млади творци от филмовите школи. Фактурността на вълната дава възможност да се постигне убедителна мимика на лицата и едновременно с това – да се съхрани условното, „куклено“ усещане за персонажа.

„Тази прекрасна торта!“ е необичайно увлекателен разказ в 5 части за колониална Африка от ХІХ век, изпълнен с горчив черен хумор, сатирична злъч, самоирония към превъзходството на европееца пред другите и неочаквано – с необичайна нежност към онеправданите. Петте части са фокусирани върху странни персонажи. В първата, „Сънят на краля“, виждаме истеричен, депресиран и маниакално обзет от идеята за колонизация крал (сатира на Леополд ІІ и колонизирането на Конго). И няма значение, че след нощния си кошмар кралят се оказва напикан – решението на „умните глави“ за завоюването на Африка е взето. Още в тази първа част по време на концерт кралят нарежда: „Отпратете кларнетиста“. А това е единствената фигура в целия филм, в която може да се съзре изтънченото присъствие на Артиста – с лека реминисценция към Айнщайн и неговата цигулка (в случая заменена от кларнет). Злополучната съдба на музиканта ще отеква като лайтмотив и в следващите части на филма, без обаче той изобщо да получи възможност да свири. Малък детайл, но показателен за горестите на човека на изкуството не само през ХІХ век. Втората част, „Хотелски пигмей“, е основана върху чистия абсурд, но и върху съчувствието. Чернокож мъж на средна възраст работи като „поставка за пепелник“ в разкошен и разточителен в детайлите на архитектурата и обзавеждането си хотел. На главата му е завързано плоско легенче, в което високите европейци гасят цигарите си. След поредица от трогателни и сатирични сцени нелепата му смърт е закономерен резултат. „Участта на Ван Мол“ е може би най-откачената част от филма. Визира човек, откраднал семейното богатство и избягал в Африка, за да построи впечатляващ палат, в който обаче остава съвсем сам с неограничени запаси от бира. Запленен от красив охлюв, той го следва през дупка в стената към мистична пещера. Именно в тъмните подмоли, оградени от сталактити и подводни езера (изключително постижение на декорите в куклената анимация), се развива и абсурдната любовна история между пияницата и охлюва, снабдена с подсъзнателното чувство за вина към ограбеното семейство и още редица неразгадаеми фройдистки мотиви. Повръщането, уринирането и редица други физиологични действия са част от абсолютната жалост, която изпитваме към персонажа. Четвъртата част, „Изгубеният носач“, е кратка, но носи свирепа енергия чрез разговора на избягал чернокож с отрязаната глава на неговия приятел. Тук отново ще се появи за миг кларнетистът само за да подсили усещането за несъвместимостта на двата свята. Петият епизод, „Дезертьорът“, е отекване във времето на историята на Ван Мол.

Филмът на Емма де Суаф и Марк Джеймс Рулс изключително добре намира баланс между драма, сатира, трагедия, черен хумор, абсурд и обикновена глупост. В изобразителната му концепция няма нищо комерсиално. Лицата на повечето персонажи са бузести, телата им имат дебели коремчета, закачени на тънки крайници, но въздействат емоционално. Декорите са изключително разнообразни и впечатляващи и успяват да предадат както природната африканска атмосфера, така и нелепите за този континент натруфени мегаломански палати. Средата, в която се развива действието, е едновременно екзотична и привлекателна, но също така брутална и враждебна.

Наградата за най-добър филм в категорията „Късометражен“ отиде при иранския режисьор Садех Джавади Никджех за „Лисугерът“. Това е експресивна творба за принудителното лишаване от свобода и собствена идентичност, което води до предателство към най-скъпото ти същество. Липсата на избор и усещането за безпомощност са реализирани чрез алегоричната приказка за лисугера, неговата любима и ловеца, но въплътени в остър модерен и драматичен рисунък. Анимацията е вихрена, осъществена с висока скорост на движенията и необичайни ракурси.

В детската секция победител стана „Два трамвая“ на Светлана Андрианова (Русия) по стихове на Осип Манделщам. Спокойната мъдрост в разказа за двата трамвая проследява детството, зрелостта и остаряването през погледа на топлите взаимоотношения и взаимната грижа. Светлана Андрианова е постигнала изключителен психологизъм при изграждането на характерите, като успява да придаде правдоподобна мимика на куклите на трамваите, които „просто“ примигват с капаците на фаровете си, правят сутрешен тоалет с чистачките си или си помагат да отпият от масльонката. Жестовете на привързаност са трогателни въпреки липсата на крайници и само изгубените болтове и напуканите фарове маркират напредването на старостта. Забравяме трамваите и се потапяме в интимния свят на чистата любов.

Традиционно силният студентски конкурс беше спечелен от Ким Бо-сон от Корея с филма „Въздишка на въздишките“, а в категорията „Телевизионна серия“ наградата отиде при „Джордж и Пол“ на Йоост ван ден Бош и Ерик Веркерк (Белгия, Холандия).

Категорично наградите не стигнаха, за да отбележат още много филми с изключителни качества. Бяха присъдени и редица почетни дипломи, които отново не бяха достатъчни. Лично мой фаворит сред неспоменатите от журито е „Велосипедисти“ на хърватския режисьор Велко Попович с изумителния му хумор, въплътен едновременно в историята и визуалната концепция.

Българската анимация се представи много достойно в контекста на световните филми. С девет заглавия в програмата нашите аниматори показаха изключително разнообразие в жанровете и стиловете. Новият филм на Велислав Казаков „Докосване“ спечели наградата на СБФД с необикновената сюрреалистична изобретателност на формите, вплетени в безмилостна борба за оцеляване. Финалът – цитат на фреската на Микеланджело в Сикстинската капела „Създаването на Адам“ – е горчиво осмисляне за липсата на духовност в съвременния свят.

Студентката Елица Костадинова спечели наградата на СБХ-Варна с филма си „Етно“ – кратка стилизация за цикъла на живота, разигран около хоризонталната линия на българското хоро.

Изключително добро впечатление направиха и „Щастие“ на Димитър Димитров, „Грозна приказка“ на Радостина Нейкова и „Преди и след“ на Добромир Димитров.

Сполука и за следващото издание на фестивала!