Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

На 23 октомври писателката Дубравка Угрешич бе удостоена със званието доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“ и представи романа си „Лисица“ (Издателство „Колибри“, 2019, превод Русанка Ляпова). Поглед към едно от сериозните имена в днешната литература.

В рамките на гостуването си по покана на „Синелибри“ известният съвременен израелски писател А. Б. Йехошуа на среща със студенти и журналисти каза, че обществото винаги е очаквало да чуе какво ще кажат писателите. Не художниците, не музикантите, а писателите, които работят с думите и в чиито прерогативи е да изковават послания. И наистина, тази мисия на писателите да се изказват по важни обществени казуси, да отстояват ценности, да се опитват да предпазят обществото от мании и грешни стъпки, тръгва от автори като Емил Зола, Томас Ман и Камю, за да стигне до някои от днешните нобелисти, като Йосиф Бродски или Дж. М. Кутси например. Разбира се, огласяването на позиции, писането на статии и есета не е единственият подход. Има писатели с каузи, които не говорят, а ясно ги прокарват в самите си художествени текстове и отличен пример за последното е нобелистката за 2018 г. Олга Токарчук. Екологичната ѝ кауза, застъпването за правата на жените и малцинствата са етични убеждения, които тя фино внушава чрез романите си.

А вече друг въпрос е, както отново забеляза Йехошуа, дали във време като днешното, когато всеки човек има претенцията да е автор, да поства личните си вълнения, убеждения и преживявания във Фейсбук, може да се опази влиянието на гласовете на истинските автори, на тези, които успяват да сублимират личното в истории и послания, значими за по-голям кръг хора. И все пак писателите знаят: усилието в името на днешното и на бъдещето си струва. И точно с това усилие, с вярата, че писателят има мисия и тя е много зависима и от неговото съвремие, свързваме и името на едно от сериозните имена в днешната световна литература – Дубравка Угрешич, която беше гост на Софийския университет и на издателство „Колибри“ в края на октомври.

Тези от читателите, които внимателно са следили интервютата и изявите на Угрешич през годините, знаят, че публично тя неведнъж е заявявала, че днес „писателите са напълно безпомощни. „Нямат никакъв импакт-фактор“ и трябва да са щастливи, ако ги четат няколко души. Защото – продължава често пъти тя – изкуството в съвремието е безполезно. Противно на тези свои изказвания обаче, книгите на Дубравка Угрешич, особено нейната нонфикшън проза, ни карат да я провиждаме като достоен наследник на Йосиф Бродски и истински отдаден на етичното и на каузите писател. Ако се опитаме набързо да обобщим някои от посоките, в които се движи мисълта ѝ в нейните есета, можем да очертаем и повтарящи се каузи, зад които тя стои.

Едно от важните послания на Дубравка Угрешич е свързано с културата по принцип, и по-специално – с онази „културна носталгия“, която може да бъде видяна в книги като „Четенето забранено“. Носталгия по времето на елитарната култура, на ясните стойности и йерархии, когато в сила е двойката култура-боклук, а писателите са истински авторитети и изповядват ценности. С други думи, носталгия по модерността и учеността, по знанието и битието на изкуството не като индустрия, а като територия на съсъществуващи си ценности.

Неслучайно Угрешич толкова често се връща към днешното и говори с отрицание за книжната индустрия като плод на редакторски настроения и издателско безхаберие, на добре скалъпени реклами и непрочетено съдържание, на самореклами по уебсайтове, на робуване на съмнителни авторитети, на медийни кампании, които превръщат бездарни писания в бестселъри и които сътворяват нови идоли само защото тях ги е харесала някоя тв или поп звезда. Днес литературата се преживява като футбола според писателката, нея всички я могат. Но когато всички пишат, когато се четат и добрите, и лошите текстове, настава време на всеобща глухота. Затова и съвременното общество – настоява Угрешич – е общество на подмяната, в което другостта във всичките ѝ измерения става нежелана. Да си такъв интелектуалец, който следва конформизма и се нагажда към законите на пазара, нито е съществено и забележимо, нито е вид мисия. Затова и в много от есетата си Дубравка Угрешич хиперболизира културната ситуация на днешното и твърди, че правилата в пазарно ориентираната култура напомнят социалистическия реализъм, създавайки литература, която е дълбоко реалистична, оптимистична и дидактична и която отстоява единствено философията на „неизбежното преодоляване на личната инвалидност“.

Оттук още по-разбираемо е защо кауза в есетата на Дубравка Угрешич са и всички малцинства – културни, етнически, мисловни. Тя не се бои да застава на страната на непопулярното. В културен план защитава тези, които „не искат да се подчинят на принципите на пазара“, които „препрочитат стари книги“, защото вкусът им не може да бъде задоволен от новите компромисни, комерсиални произведения; в мисловен план е на страната на ексцентричните, чудаците, „екзотичните“, които не се примиряват със стереотипите и не живеят чрез лозунги и евтини реклами. В етнически – защитава правото на самоопределение, на различие, на промяна на идентичността в името на личния интегритет.

В диалога Изток-Запад Угрешич също вижда място за каузи, защото, живеейки като номад, за нея нито границите са непропускливи, нито хората са така различни, че да нямат еднакви права. Да я приемат като по-низшестояща, защото е балканка, от това тръгва тихото и негласно противостоене, което през личното се превръща в апел към зачитането на хората според качествата и направеното от тях. Нещо повече, в днешния свят съществува едно духовно изгнаничество и то е, което особено вълнува писателката. Това са самотните, неспособните да разбират ставащото, да свикват, да се примиряват. Те са изгнаниците във всяко пространство, защото са изгнаници от себе си, защото по техните критерии и духовни нагласи светът винаги е непоносим. Може би и затова тя така активно мечтае за свят, който да не е осеян с пречупени кръстове, метални прегради и стени – както навън, така и в главите.

И най-сетне, сред важните каузи на Дубравка Угрешич е и каузата за езика, едновременно глобален и локален, език отвъд клишетата, език, който оформя модел на свят, в който вражеската лексика е само спомен. Език („Американски речник“), зад който стои мислене нито на хърватски, нито на английски, нито на какъвто и да е друг конкретен език, а стои един език-речник на другия, третия език, езика на абсолютния бездомник, на чужденеца, който трябва да намери дом където и да е по света. Речник, който е като празната къща, която безцелно се запълва, като огледало, от което задължително се очаква някакво отражение... Речник на изчезналите имена, усещания, пространства, земи, подменени и заменени от други, които отново и отново трябва да се усвояват. Защото в крайна сметка един такъв език-речник е и вид пренаписване на историите, възможни на този език, защото той не е задължителен, а пожелателен, не е властови и авторитарен, а е избираем. Език, който е пуснал корени във въображението и с това по парадоксален начин е станал по-реален.

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнание и емигрира в Холандия. Преведени на повече от 20 езика, творбите ѝ са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт“, има номинация за Международната награда „Ман Букър“. На българския читател са познати книгите ѝ: „Форсирането на романа река“, „Американски речник“, „Култура на лъжата“, „Музеят на безусловната капитулация“, „Четенето забранено“, „Министерство на болката“, „Няма никой вкъщи“, „Баба Яга снесла яйце“.