Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Австрийският писател получи Нобеловата награда за 2019 г. Заради „лингвистичната находчивост, с която изследва периферията и спецификата на човешкия опит“, според мотивите на журито. Реакциите бяха бурни.

Настроението се обърна срещу Петер Хандке – констатира седмица след обявяването на Нобеловите награди за литература (за 2018 г. и 2019 г.) вестник „Зюддойче Цайтунг“. Ако в началото на дебатите около отношението на австрийския писател към войната в бивша Югославия все още се чуваха добронамерени гласове, днес ситуацията е друга.

Критиките към Хандке, един от най-влиятелните писатели през последните 50 години, както го нарече Нобеловият комитет, не са от днес. Те се основават най-вече на есето му в две части „Зимно пътуване по реките Дунав, Сава, Морава и Дрина, или справедливост за Сърбия“, публикувано през 1996 г. в „Зюддойче Цайтунг“. В него той критикува едностранчивия начин, по който медиите са отразили ролята на Сърбия в югославската война. През 2004 г. подписва и апела на канадския писател Робърт Диксън в защита на Милошевич, а през 2006 г. държи реч на гроба на диктатора. Както му приляга, Хандке се движи на границата с политически некоректното и поляризира докрай мненията.

Политическите реакции от Балканите след обявяването на Нобеловата награда не закъсняха, възмущение изразиха президентите на Албания и Косово, както и Сафик Джаферович, един от тримата президенти на Босна и Херцеговина. И докато организацията „Майки за Сребреница“ от Босна и Херцеговина обвини Хандке в отричане на геноцида над босненските мюсюлмани, сръбският в. „Новости“ излезе с еуфорично заглавие: „Справедливост за Сърбия, Нобел за Хандке“.

Интелектуалци и писатели от целия свят разкритикуваха решението – Салман Рушди, писателят Александър Хемон от босненски произход, който живее в САЩ, британският писател Хари Кунзру, който нарече шокираща етическата слепота на Хандке. Американският ПЕН клуб изрази дълбоко съжаление от избора на Хандке, „който упорито поставя под въпрос документирани военни престъпления“. Появи се и петиция за отмяна на наградата. За писателката с хърватски корени Ягода Маринич изборът на Нобеловия комитет е удар в лицето на всички онези, които вярват в човешките права и фактите. Словенският писател Миха Мацини заяви: „Някои творци си продават душите за идеологии (Кнут Хамсун и националсоциализмът), други – за омраза (Селин и неговият яростен антисемитизъм), трети – за пари и власт (Кустурица), ала Хандке ме нарани най-много със своята наивност по отношение на режима на Милошевич“. Представата на Хандке за хомогенен сръбски народ възмущава проф. Светлана Слапшак, известен антрополог, родена в Белград и живееща в Любляна. „Да виждаш в сръбския народ само света на Милошевич и да не забелязваш нищо друго, това дисквалифицира Хандке като писател и интелектуалец. Иде реч не за идеи и политически симпатии, а за сериозна липса на наблюдения, знания, чувство или импулс да обичаш повече потиснатите и жертвите, отколкото тираните и престъпниците. Хандке сериозно обиди Сърбия, би могло да се каже с патетична интонация, защото единственото, което видя, беше бруталното лице на властта и той го приравни с народа.“

Писателят Саша Станишич, роден в Босна през 1978 г., емигрирал в Германия през 1992 г., който получи тазгодишната Германска литературна награда за романа си „Произход“, заявява при връчването ѝ по време на Франкфуртския панаир на книгата: „Имах късмета да избягам от онова, което Петер Хандке не описва в текстовете си“. Станишич припомня, че австриецът е поставил под съмнение етническото клане в неговия роден Вишеград. „Той казва, че не е възможно тези престъпления да са се случили, ала те се случиха.“

Хърватската писателка Алида Бремен се връща към въпросите, които Хандке си задава навремето – как е възможно да се разрази такъв терор срещу преобладаващо мюсюлманско население, което отдавна е било добре въоръжено за война. Така той поставя под въпрос разкритията на „Ню Йорк Таймс“ за терора на сръбските паравоенни формирования. Той е бил сред първите, които пишат за „лъжите на пресата“, независимо от факта, че различни експертизи потвърждават репортажите на журналистите. А в едно интервю дори твърди, че не фактите са важни за Балканите, само чрез фикцията можеш да се доближиш до тях.

Наистина някои упреци стигнаха до крайност: датският писател Карстен Йенсен написа в шведския вестник „Дагенс Нюхетер“, че Хандке е „опасен десен екстремист, приветствал геноцида“; словенският философ Славой Жижек го нарече „апологет на геноцида“.

Реакция на реакцията

Самият писател обаче отсъства от дебатите. Наистина в Грифен, малката община в Южна Каринтия, недалеч от словенската граница, където той е израснал и често се връща, му организират среща в тесен кръг с местни политици и журналисти. В началото ѝ заявява, че Нобеловата награда го кара да се чувства освободен, „развързан“ от самия себе си. Според „Зюддойче Цайтунг“ това вероятно означава, че се е надявал чрез наградата да се изплъзне от обвиненията. Ала след въпроса на една журналистка как се отнася към изказването на Саша Станишич, Хандке избухва и прекъсва срещата. Думите му са във всички медии: „Пред градинската ми врата стоят 50 журналисти и всички питат като вас. От никого не чувам да каже, че е прочел нещо от мен. Това са само въпроси: как реагира светът? Реакция на реакцията на реакцията. Аз съм писател, произхождам от Толстой, от Омир, от Сервантес. Оставете ме на мира и не ми задавайте такива въпроси“. Хандке отменя следващата си изява и не желае да разговаря с журналисти. Уместно звучи съчувствието на хърватския му колега Миленко Йергович: хората на Балканите, както и европейците ликвидираха големия писател за сметка на политическия ексцентрик и провокатор.

Нобеловата награда като морална институция

Появиха се и по-нюансирани критики, насочени най-вече към решението на Нобеловия комитет, който, едва отърсил се от един скандал за корупция и сексуален тормоз в собствените си редици, забърка нов. „Решението свидетелства за високомерие и нехайство, написа в „Нойе Цюрхер Цайтунг“ швейцарският журналист и литературен критик Андреас Брайтенщайн. „Никой с ясно литературно съзнание няма да отрече, че творчеството на Петер Хандке притежава мащаб, който оправдава присъждането на Нобеловата награда. Хандке има епохална роля в поставянето на теми и отварянето на очите, той е борец срещу закостенели възгледи и липса на естетическа взискателност. Творчеството му предлага фойерверк от формални игри и културна критика.“ Ала Нобеловата награда за литература, следвайки прогресивния дух при учредяването си през 1901 г., е морална институция. Според устава с нея трябва да бъде удостоен онзи, който е създал нещо значимо в идеалистичен план, тоест в нея се пресичат морални и естетически критерии. Брайтенщайн напомня, че Хандке, който в есето си от 1996 г. взима страната на сръбския шовинизъм, подхранвайки всякакви спекулации по свой адрес, и до днес не се е дистанцирал от политическите си заблуди. И една препоръка към изпадналия в амнезия Нобелов комитет – освен Хандке награда би могъл да получи и някой от неговите критици от бивша Югославия, които не по-малко я заслужават – Дубравка Угрешич, Бора Чосич, Давид Албахари или Джевад Карахасан.

Хенрик Петерсен, член на Нобеловия комитет, защити решението надълго и нашироко. Макар да признава, че не всичко, което австриецът е написал по повод на войната в бивша Югославия, може да бъде оправдано, Петерсен заявява: „Хандке не е военен подстрекател“. Югославия за него е ключов символ в личен план, което се отразява и в произведенията му. Петерсен апелира отговорите на всички въпроси да се търсят в книгите му, които разглеждат „по грандиозен начин трудни теми като историята и насилието“. Цялото творчество на Хандке е пронизано от антифашисткото му отношение, той самокритично развива идеята, че наследените идеологии са се вписали в неговия език и светоглед. „Особеното при Хандке е интроспективният дискурс на съвестта в книги като „Бавно завръщане. Поуката на Сент Виктоар“ или „Китаецът на болката“. Писателят има лична причина да се обяви срещу разпада на Югославия. „Ако погледнем ключовото произведение „Повторението“(1986), ще разберем колко голям емоционален капитал е инвестирал Хандке в освободителната война на Югославия срещу националсоциалистическите окупационни сили.“ Петерсен допълва: „За мен е от решаващо значение, че Хандке съжалява за войната в бивша Югославия, че той би предпочел мирно решение на конфликтите“. Важно е още, че е „радикално неполитически автор“, творчеството му е критично спрямо идеологиите, повдига етични въпроси, не пропагандира политическа програма. „В много текстове разказвачът от първо лице прави опит да се дистанцира от идеологическото, от света на ценностите, от традиционни символични редове и от „света на имената“ (както се казва в „Бавното завръщане“), за да създаде в литературата нови персонални, субективни и митологични редове“. А оспорваните публикации от 1996 г. са след края на войната, отнасят се до дебати в Германия и не трябвало да се обсъждат извън своя контекст.

Критик на следвоенната литература

Петер Хандке е роден на 6 декември 1942 г. в Грифен, баща му е войник от германските части, разположени в Австрия, а майка му – словенка. Още преди раждането му майката се омъжва за втория му баща – Бруно Хандке, войник във Вермахта и трамваен кондуктор от Берлин. Детството на бъдещия писател преминава отчасти в Берлин, където преживява следвоенната разруха, но най-вече в Каринтия. Внезапното преминаване от един в друг свят се отразява на копнежа му по гранични места. От 30 години той живее в предградието Шавил до Париж. Словения, като страна на предците му, е идеализирана и играе важна роля в късното му творчество.

Като ученик, Петер живее в католически интернат, посещава гимназия в Грац. Започва да следва право, ала бързо се среща с писателската си мечта. Когато е на 22 години, ръкописът на първия му роман „Стършелите“ е приет в германското издателство „Зуркамп“, получава любезно писмо от самия Зигфрид Унселд. Звездата на 24-годишния Хандке обаче изгрява в Принстън през 1966 г., на конференцията на легендарната Група 47. Осемдесет немски писатели и критици, сред които Гюнтер Грас, Ханс-Вернер Рихтер, Ханс-Магнус Енценсбергер, Петер Вайс, Валтер Йенс, Марсел Райх-Раницки и др., се събират на 22 април 1966 г. за традиционната среща на групата, на която трябва да четат новите си текстове. Най-неочаквано думата взема младият австриец, когото там наричат „момичето“, вероятно заради модната прическа или нежния вид. Той обвинява елита на немската литература в тотална „описателна импотентност“ и липса на рефлексия, а критериите на критиката нарича „смешни“. Нещо като репетиция по обругаване, заради която Хандке получава цялото внимание на медиите. Днес в Ютюб може да се види интервю с дръзкия младеж – с тъмни очила и вид на бийтълс. Няколко седмици по-късно е премиерата на първата му пиеса „Обругаване на публиката“. Случайно или не, Група 47 се разпада след година. Ханс-Вернер Рихтер, който в началото е вярвал, че Хандке бързо ще бъде забравен, четири години по-късно пише в своя дневник: той е „не само един акробат в литературата“, но и „акробат на собствената си слава“.

Клаус Пейман прави през 1966 г. във Франкфурт първата легендарна постановка на „Обругаване на публиката“, а впоследствие и на много други пиеси на Хандке, сред които е и „Пътуване в кану“, ключова за отношението му към войната в Югославия. Днес той казва, че със своите над 20 пиеси писателят е водеща фигура в съвременната драматургия и напълно заслужава Нобел. За силно раздутия днешен скандал решаваща роля е изиграл необикновеният му характер: „Той не е опортюнист, не следва мнозинството, изказва своето собствено мнение, както трябва да прави писателят… Срещнах го за първи път през 1966 г. при подготовката на „Обругаване на публиката“, която никой не желаеше да постави. Но мен веднага ме възторгна … „Обругаване на публиката“ сложи началото на новата театрална литература. И до днес той е представител на един театър на поезията, не на крясъка, въпреки че заглавието сигнализира нещо друго“.

В „Цайт“ литературният критик Улрих Рюденауер прави опит да върне разговора към литературните постижения на Петер Хандке, който мрази банализирането на езика и клишетата, а книгите му „Вътрешният свят на външния свят на вътрешния свят“, „Страхът на вратаря от дузпа“, „Кратко писмо за дълга раздяла“, „Аз съм обитател на кула от слонова кост“, „Левачката“ са влезли в канона на поколението след 1968 г. В края на 70-те години в „Бавно завръщане“ личи стремеж към излизане от линейния разказ, интерес към това какво е пространството и как то може да се разкаже. В следващите си книги Хандке разгръща нова поетика, в която роля играе самото разказване, движи се на границата между изразимото и неизразимото. „Неговите изречения са криволичещи пътеки из храсталаците на съзнанието, те отвеждат в непристъпни бленувани територии и разклоняващи се ареали… И въпреки че прозата на Хандке стои на твърда основа, се чувстваш като върху разлюляна земя – всичко казано е точно и е във висящо положение, всяко изречение е неподвижно и въпреки това може да означава противоположното. Раздвоението при Хандке е място на спотаените поетични истини, които езикът прави видими.“ Следва оневиняване в морален план – „поетичната радикалност може да произведе една форма на безогледност в живота, която се насочва не само срещу него, но и срещу неговите приятели и любими хора“.

През 70-те и 80-те години Хандке непрестанно се споменава сред претендентите за Нобеловата награда, докато не започва войната на Балканите и той не обединява медиите срещу себе си. В хода на дебатите сам се радикализира срещу „т.нар. световна общественост“, срещу тенденциозната журналистика, която според него произвежда само фейк. Днешният скандал е всъщност пореден етап от епичните спорове около отличията, които през годините застигат писателя. През 2006 г. е обявено, че получава наградата на името на Хайнрих Хайне, учредена в Дюселдорф. Това почти съвпада с речта му на погребението на Милошевич, която и без това е събрала силно негодувание. Наречен е ревизионист, релативист, негационист, обвинен е във фалшифициране на историята. В разгара на последвалата медийна буря три от фракциите в Градския съвет на Дюселдорф обявяват, че ще гласуват срещу връчването на наградата, а самият Хандке се отказва от нея. През 2014 г. независимо от протестите той получава Международната награда „Хенрик Ибсен“, като част от нея дарява за детски басейни в Косово, а другата част връща на Норвегия и нейния народ.

Какво е истина?

Сръбският писател Бора Чосич, избрал изгнаничеството пред режима на Милошевич, написа десет години след края на войната „Пътят към Аляска“ – книга завръщане към болката от миналото, размисъл върху разпада на Югославия, а също и върху позицията на Хандке. По повод на Нобеловата награда Чосич изля горчивата си ирония в текст, публикуван в „Нойе Цюрхер Цайтунг“.

„Половин век след Хамсун той [Хандке] взе страната на една престъпна държава, обожестви нейния водач, прие неговите идеи. Той не участваше в престъпни деяния, не стреляше с оръдия по Сараево, не се перчеше с отрязаното ухо на един хърватин. Пред тези събития той само поклащаше глава, защото ги смяташе за оправдани. Той се поклони пред гроба на покойния диктатор като истински вярващ. При което остана най-големият жив поет на своята малка страна.“

Какво е истина – пита сръбският писател. „Ницшеанското търсене на истината отвъд моралните категории продължава. На въпроса какво е истина големият хърватски поет Мирослав Кърлежа отвръща, че не знае. Истината е нежелано животно, което се мотае някъде в краката ни, без да има форма и име. Дали истината е това, което ни изглежда, че е, или това, което другите виждат като истина? Може би преди тридесет години Сърбия съвсем не е извършила неизброими престъпления спрямо несръбското население, както може би и другите не са извършили нищо подобно спрямо сърбите? Може би изобщо не съществуват морални вертикали. Човекът е двойствено същество, не само вратарят се страхува от дузпа, страхът е емулсията, в която това същество – особено в сегашното разбиране за универсума – живее и умира. Хората не са от мрамор, а от специална материя, която не се изчерпва с тяхната анатомия, трябва ли всеки един във всеки момент да е сдържан, решителен, отговорен?

Това, разбира се, ще използват бесовете – не само от романа на Достоевски, има ги навсякъде. И ще твърдят – в последната война не е имало неправди, извършени от сърбите, техният лидер не е най-мрачната фигура от края на миналия век и многото млади и стари мъже в Сребреница сами са се погубили. Както една част от хърватите все още приемат като свое управлението на Квислинг[1].

Може би днес на площад „Теразие“ в Белград млади хора ще палят индиански огньове от радост за Нобеловата награда, макар да не са прочели нито ред от австрийския писател. Какво значение има?... Нали със своето решение за Хандке това начетено общество под кралската корона не е одобрило бандите на Аркан и палачите на Младич! Ала колелото на историята се завърта в друга посока и може би към други хоризонти. Които мога да разбера, но не желая да следвам.“