Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

„Приближавания“, Владимир Градев, Фондация „Комунитас“, 2019 г.

Какво е религията? Безспорно на този въпрос са дадени множество отговори и безчет дефиниции – от схващането, че религията е вътрешната насоченост на културата, в която последната постига своята „среща със свещеното“, до твърдението, че е просто останка от по-ранните стадии на човешкото развитие, която би трябвало да залезе с модернизацията на обществото. В една от по-ранните си книги („Това не е религия“, 2013 г.), посветена на разбирането на религиозния феномен, Владимир Градев говори за нея като система от символи и вярвания, ритуали и митове, даваща общата рамка, в която дадена култура осъществява срещата си с Божественото – с ритуалите, свещените сгради и предмети, с храната, облеклото, езика, както и с основните забрани: къде не може да се живее, какво не бива да се яде, кога не трябва да се работи... Подобно определение навежда на мисълта, че на някакъв етап от развитието на религиозното все пак възниква въпросът за неговото изчерпване и надмогване. В един от текстовете си Александър Шмеман, който е сред най-изтъкнатите православни богослови на ХХ век, заявява дръзко, че в най-дълбокия си смисъл християнството е всъщност край на религията. Според евангелския разказ, описващ срещата със самарянката, Христос не оставя никакво съмнение в това: „Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца... Но иде час и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан. 4:21, 23). Към това можем да добавим и факта, че тъкмо тази свобода от „религията“ в най-прекия смисъл на думата е давала повод на езичниците да обвиняват първите християни в атеизъм, тъй като последните не се занимавали нито със свещена география, нито с храмове, нито с култове.

Може да се каже, че последната книга на Владимир Градев, посветена на „мистиката в праксиса на опита и ейдоса на породената от него рефлексия“, е всъщност приближаване до тази свобода от „религията“ в опита на мистиците. Разбира се, мистикът съвсем не е атеист в модерния смисъл на думата, напротив, той не се съмнява ни най-малко в Божието съществуване. И все пак е „арелигиозен“, тъй като среща Бога без посредничеството на религията, вън от нейните догми, предписания, култове, свещенослужители. В ядрото на мистичния опит е излизането от себе си и непосредственото възприемане на Божието присъствие, което е винаги скрито и тайно. И ако религията е отношение, което свързва, но не премахва различията между човека и Бога, то мистиката снема несъизмеримостта, за да осъществи немислимото за разума единение между крайното и безкрайното. Наред с това, за религията и религиозните институции е неизменно присъщ стремежът да „администрират свещеното“, с други думи, те са носители на власт, която единствено може да санкционира допустимото и през която само минава пътят на спасението. А мистичният опит е винаги личен и самотен, той се изплъзва от всякакъв контрол и канализиране, понеже „вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан. 3:8).

В „Приближавания“ Владимир Градев изследва развитието и различните употреби на понятието „мистика“, като обръща особено внимание на разширяването на неговото значение през епохата на модерността, без да подминава въпроса за въображаемото и психопатологичното в него. Тази „вкусна наука“ за скритото, но не и за окултното, позволява да се опита тайната и да се вкуси незнайното. Затова и я наричали така в миналото, позовавайки се на библейските слова: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!“ (Пс. 33:9). Следвайки класификацията на американския психолог Ейбрахам Маслоу, който разделя хората на „върхари“ и „не-върхари“ в зависимост от това дали са преживели мигове на екстаз като „върхови опити“, авторът определя себе си като „не-върхар“. И признава, че чувства как цялата тази дълбина го гледа и го подканва да се приближи към нея: „Слушам, чета разказите на тези, които казват, че се връщат от чуждата страна, където са видели Бога, опитвам се да ги разбера... Тези разкази не ми дават огледало на моето знание и мислене, а ме зоват да изляза и аз извън себе си“. Защото основното изискване за всяка мистика е подреждането на афектите и на разума, и тяхното превъзмогване от опита, който е едновременно влизане навътре в себе си и излизане от себе си. Една от характеристиките на този опит е пасивността. На фона на нашето време, което привилегирова действието, мистичната пасивност е несвоевременна и парадоксална. Същевременно тя е по особен начин активна, понеже се основава на аскезата и умъртвлението, чиято цел е не осъществяването на аза, а неговото обезсилване. „Тя се основава в пасивността, в оставянето на изпитанието на нощта и крайността, в отварянето за нахлуващата в душата другост. Мистиката е теопатия, а не теология. Тя е изстрадване на Бог, а не говорене за Него.“ И да, и не обаче. Защото, макар да не е плод на писателски гений, мистиката е заедно с това изкуство да се разказват истории за срещата и единението с божественото. Да, мистикът не е автор, а само преводач, и то неизменно приблизителен. Защото как се описва неописуемото? Езикът трябва да изкаже както невъзможността на мистичния опит, тъй и неговата реалност. Тъкмо затова словото на мистиците е тъмно и тайно, загадъчно и озадачаващо. То е родствено на поезията, внушава, а не дефинира, служи си със смели метафори и поразяващи парадокси.

Но не мислете, че тази книга е суха теория или отстранено умозрително разсъждение за природата и езика на мистичния опит. Тъкмо обратно, тя се вписва в традицията на древногръцкото разбиране за теорията като виждащо знание, което хем участва в събитието, хем го вижда с очите на ума, хем съумява да постигне същността му, осмисляйки и изразявайки преживения опит. Владимир Градев разказва увлекателно и проникновено историята на срещата между човека и Бога, повторена многократно, но винаги по нов и своеобразен начин, като разказ, който има предисловие, начало, среда и край с послеслов. Предисловието е копнението, началото е излизането и поемането в тъмната нощ, следват пречистващите перипетии на пътуването, драматичното слизане и възлизане на душата към абсолютното, а след това и екстазът, пълното изгубване и разтваряне в бездната на Божията любов. Накрая неизбежно идва послесловът с болезнената реакция на връщането обратно. „В мистичните кризи, отбелязва Чоран, стоновете на жертвите са успоредни на стоновете на екстаза.“ Данте Алигиери, Рамон Лул, Майстер Екхарт, Хилдегард от Бинген, Маргьорит Порет, св. Катерина Сиенска, Ети Хилезум, св. Тереза Авилска, св. Йоан Кръстни, Ал Халладж, Симон Вейл... Не всички са християни, но всеки от тях извървява непредвидимите и криволичещи пътеки, „докле душата се оголи и стане способна на стъпката отвъд и се яви на срещата“, докле се осмели да стигне границите на разума и вярата. Ала също тъй трябва да се добави, че душата става способна и се осмелява, понеже Бог я избира и нахлува в нейния живот, а опитът от Неговото присъствие разчупва всички форми, с които Го отъждествяваме. Уязвими и недосегаеми, свободни и смирени, съзерцателни и деятелни, мистиците са живи оксиморони. И понеже малцина са онези, които са способни рационално да прояснят и подредят божествената лудост, тези оксиморони биват нерядко отхвърляни, заглушавани или заличавани. Но както казва Хегел, цитиран от Владимир Градев, понякога трябва да се пръсне сърцето на всемира, за да се достигне до по-висшия живот, необходимо е да се пръсне сърцето на човека, за да се яви сиянието на другия живот.