Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

„Ритмите през Средновековието“, Жан-Клод Шмит, издателство „Изток-Запад“, 2019, превод от френски Недка Капралова

Има понятия, през които могат да се мислят цели епохи. И френският историк Жан-Клод Шмит е убеден, че думата ритъм – в единствено и множествено число – е сред тях, доколкото и днес присъства навсякъде: залива медиите, все едно дали става дума за бликащи страсти след футболен мач или рок концерт, за икономическата рецесия или възмогването от нея. Лекарите се борят със сърдечните и дихателни аритмии, а политиците – със структурните реформи. Преподаватели и ученици са включени в общ и нерядко непосилен учебен ритъм, да не говорим за родителите. Всички, които работят, гледат да запазят темпото, но същевременно всеки трети капва от умора заради „адския ритъм“ – триадата „пътуване – бачкане – спане“ препращаща към сатирата на Чаплин от филма „Модерни времена“ (1936).

Ако сте смаяни защо говорим за всичко това по повод на книга, изследваща Средновековието, възражението не се приема. Тъкмо тук е времето да се направи най-важното уточнение: авторът на тази книга – Жан-Клод Шмит (род. 1946 г.), почетен професор от Висшето училище по социални науки в Париж – е не само изтъкнат медиевист, но и представител на френската школа по „нова история“, наречена „Анали“. И като ученик на знаменития историк Жак льо Гоф (впрочем първи читател на въпросния труд), изцяло приема неговата теза за „дългото“ или направо „несвършващо“ Средновековие, разпростиращо се от Късната античност (IV в.) чак до Новото време (XIX в.), на което дълго не му се вижда краят. С други думи, историята е единен свят от пластове, времена и ритми, а в случая става дума и за единното пространство на християнската цивилизация, основополагащо за Европа. И като говорим за думата „ритъм“, авторът се позовава на едно изследване на Емил Бенвенист, което доказва, че тази дума е била позната още от досократиците и Платон, ограничавайки се предимно до поезията, музиката и танца, а вече средновековната традиция е разширила значението на rhytmus до обработването на земята, литургичния календар или смяната на сезоните като цяло.

Наистина „ритъмът“ в Средните векове се разширява в посока на музиката, числата, пропорциите и хармонията на небесните сфери. Тъкмо тази „музика“ вдъхва живот на Творението, независимо че понятието „ритъм“ отсъства от Светото писание. Има обаче други, по-общи понятия, както показва Жан-Клод Шмит, и те са: ordo, mensura, numerus, ratio (ред, мяра, число, основание). Един стих от книгата Премъдрост Соломонова (11:21) често бива цитиран от средновековните магистри: „Ти си наредил всичко с мяра, брой и тегло“.

Ето защо, размислен над разликите между средновековните и съвременните схващания за ритмите, авторът решава да придаде на мащабното си изследване от близо 600 страници „ритъм“, който да следва изначалния ход на нещата. Тоест, вместо да структурира книгата си в три или четири части, както е прието сред днешните историци, той решава да ѝ придаде обем тъкмо от шест части – препратка към Шестте дни на Творението (Бит. 1:1-31). Резултатът е истински „свод на ритмите“, по подобие на мащабните „суми“ на средновековните схоласти.

И така, „Ден първи“ е посветен на метриката, ритмиката, образите на музиката и музиката на образите, както и на цветовите редувания. „Ден втори“ – на ритмите на тялото и света, където стигаме до краката, ходенето, танцовите стъпки, дишането, че дори и до кръвопускането или времето за гладуване. „Ден трети“ ни потапя в ритмите на самото време – манастирското летоброене и прозвъняване на часовете, камбаните, часословите и „схоларските ритми“. След което идва „ден четвърти“ – ритмите на пространството (места и пътища). Тук авторът развихря фантазията си на изследовател, обръщайки поглед към всякакви „въображаеми ритми“ – небесни шествия и сънища, откроявайки фигурата на homo viator, на странника и поклонника по средновековните друмища, дето живи вървят и заради мъртвите (т.нар. „вървене за мъртвите“, измолващо тяхното спасение). „Биде вечер, биде утро, ден пети“. В този „ден“ Жан-Клод Шмит се спира на „средновековната история“ и епохите на света – според св. Августин и есхатологията на Йоаким от Фиоре (според него шестата епоха започва с въплъщението на Христос).

За да стигнем до „шестия ден“ – на промяната на ритмите. И тук всичко става различно – „ритъмът“ преминава в „аритмия“. Появяват се „индивидуации“ и „иновации“ – например големите ваканции в Университетите. Създава се нов „ритъм“, съответен на появилото се „ново“ или „свободно“ време. Много се спори по това кога се появява „първото ускорение“. Немският социолог Хартмут Роза твърди, че около 1750 г. „ритъмът на живота“ в Западна Европа започва да се ускорява. А как е било преди това? Книгата „Ритмите на Средновековието“ убедително показва някои „нововъведения“ още от XIII–XIV в. – новите „ритми“ на централизираната власт и „аритмията“ на тълпата, ритъма на градския труд и аритмията на „утопиите“, които изобилстват като жанр далеч преди сър Томас Мор.

В „епилога“ – своеобразен „седми ден“ на творбата – авторът настоява, че се е опитал да осмисли библейския разказ във всекидневните му измерения, като един вид „редене на керемиди“, с неговите трудни напасвания, по силата на които обществото малко по малко се променя и един ден се озовава във вид, доста различен от онова, което е било. И трябва да признаем, че „съвременните ритми“ в анализа непрекъснато се преплитат със средновековните. Русо е бил автор на статията „Ритъм“ в „Речник по музика“, в която яростно критикува специалистите по метафизика, подценяващи влиянието на такта и темпото върху мелодията. И не друг, а Бодлер се оплаква от битката на поета с римите по парижкия паваж: „аз тръгвам сам и рими, / издебнали ме ловко, / започват с мен отчаяна фехтовка, / по думите се плъзгам като по стар паваж, / додето се натъкна на някой стих пламтящ“ („Слънцето“, превод Кирил Кадийски).

Какво да говорим тогава за „свободния стих“ или „додекафонията“ в музиката на ХХ век? През 1960 г. Елиас Канети пък ще напише в „Маси и власт“: „ритъмът води началото си от ритъма на краката“. Не е ли това едно неосъзнато артистично „поклонничество“? В същото време графиката на художници като Паул Клее силно се доближава до началата на музикалното нотиране, а Сергей Айзенщайн разработва същите принципи в книгата си „Методът“ (1941), в която на ритъма е поверена ролята на динамичния оператор в отношението между движещото се пространство на образа и времето в музиката (интересна препратка към анализа на „музиката на образите“ от главата „Ден първи“ в книгата).

Не по-малко интересни са и препратките в темата за „социалните ритми“ – от Средновековието до наши дни. Днес социалните науки продължават да изследват с тревога ускоряването на „ритмите на света“ и техния необуздан бяг, провокиран от неудържимия консумативизъм, който пилее ресурсите на планетата. Отделни страници от книгата на Жан-Клод Шмит пряко обвързват „ритъм“ и „криза“, и то по доста необичаен начин. Както знаем, от началото на ХХ в. редица идеолози поставиха акцент върху ролята на ритмите за сплотяването на обществените редици и това доведе до появата на тоталитарните режими, подчинили Европа. В наши дни, пише той, „противоречивите ритми на „глобализирания свят“ ни карат да размишляваме върху условията на една „политическа ритмология“ (Пиер Мишон), пригодена към нашето време“.

Ала, както сам настоява авторът, въпросите на историка са въпроси на „неговото време“ и той просто не може да измисли други. Историческите паралели винаги са интересни, но с тях трябва да се внимава – зад привидната еднаквост на думите в речника обикновено се крие голяма разлика в съдържанията. Прочетете тази книга и ще се убедите в това.