Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

„Чудати се наричат всички проявления на познанието и на желанието, които не могат да се оправдаят с някаква разумна причина, а чудно се нарича онова, което се смята за невъзможно, за непонятно, което сякаш надхвърля познатите сили на природата, или нека добавя, сякаш противоречи на обичайния им ход.“ Откъс от една непревеждана досега новела на Хофман (1817 г.), която ще бъде публикувана изцяло в Портал Култура.

На едно мнение бяха, че действителните събития в живота често се оказват доста по-причудливи от всичко, което и най-буйната фантазия се опитва да изобрети.

– Мисля – рече Лелио, – че историята дава достатъчно доказателства и че тъкмо поради това така наречените исторически романи, в които авторът със своя ленив мозък се осмелява да прикачи забъркани на оскъден огън детинщини към делата на извечната мощ на вселената, са толкова блудкави и противни.

– Дълбоката истинност – намеси се Франц – на неведомите заобикалящи ни тайни е силата, която ни владее, чрез която познаваме онзи властващ над нас, онзи създаващ самите нас дух.

– О – продължи Лелио, – познанието, за което говориш! Ами нали най-ужасната последица от нашия упадък след грехопадението е тъкмо това, че ни липсва това познание.

– Мнозина са призвани – прекъсна Франц приятеля си, – но малцина избрани! Не мислиш ли, че способността за познание или за още по-прекрасното предусещане на чудесата в нашия живот е дадена на някои люде като някакво особено сетиво? И за да се измъкнем по-скоро от дебрите на мрака, в които можем да се изгубим, и да прескочим в по-ведро настроение, ще ви насоча към една своеобразна алегория – хората с ясновидска дарба, способни да виждат чудото, ми приличат на прилепите, при които ученият анатом Спаланцани откри превъзходно развито шесто сетиво, то като дяволит помощник не само върши всичко, но и много повече от онова, на което са способни останалите сетива взети заедно.

– О-хо-хо! – изсмя се Франц. – В такъв случай, значи, прилепите са по рождение истински сомнамбули! Но в това ведро настроение, за което ти спомена, ще се включа и аз и ще отбележа, че едно такова възхитително шесто сетиво може във всяко явление, все едно дали човек, действие или случка, веднага да забележи онези ексцентрични неща, за които нямаме в обичайния си живот съответствия и поради това ги наричаме чудати. А какво е всъщност обичайният живот? – Ами онова въртене в тесния кръг, в който постоянно си удряме носа, но все искаме да демонстрираме майсторска езда насред монотонния раван на всекидневните дела. Познавам един човек, който като че ли в голяма степен притежава онази дарба, за която говорим. Защото се случва понякога дни наред да върви подир непознати хора с нещо чудато в походката, в облеклото, в говора, в погледа си, после увлекателно да разказва за някоя случка, за някакво действие, което не заслужава никакво внимание и което никой друг не забелязва, но той потъва в размисъл и открива в противоположни явления свързаност, каквато никой друг не вижда.

Лелио възкликна:

– Стой, стой, я го виж нашия Теодор, сякаш нещо особено му се върти в главата, я го виж как е зареял странен поглед навън в безкрая.

– Така е – поде Теодор, който досега беше мълчал, – погледът ми действително беше странен, защото отразява истински странното, което виждах с духовния си взор. Спомен за едно неотдавна преживяно приключение.

– О, разказвай, разказвай – прекъснаха го приятелите.

– Ще разкажа – продължи Теодор – разбира се, но най-напред искам да ти кажа, драги ми Лелио, че примерите, с които искаше да представиш моята ясновидска дарба, бяха доста зле подбрани. Ако познаваш „Синонимиката“ на Еберхард, би трябвало да знаеш, че чудати се наричат всички проявления на познанието и на желанието, които не могат да се оправдаят с някаква разумна причина, а чудно се нарича онова, което се смята за невъзможно, за непонятно, което сякаш надхвърля познатите сили на природата, или нека добавя, сякаш противоречи на обичайния им ход. Надявам се, разбираш, че преди малко, като говореше за моята предполагаема ясновидска дарба, обърка чудатото с чудното. Ясно е, че привидно чудатото произхожда от чудното, само че ние често не виждаме чудния ствол на дървото, от който избуяват чудатите клони с техните листа и цветове. В приключението, за което ще ви разкажа, са преплетени и двете, чудатото и чудното, по един, струва ми се, доста страховит начин.

След тези думи Теодор извади бележника, в който, както приятелите знаеха, беше записвал всичко от пътуването си, и започна да разказва, като от време на време поглеждаше в записките, следната история, която наистина си струва да бъде споделена.

Известно ви е (така започна Теодор), че миналата година цялото лято прекарах в ***н. Многобройните приятели и познати, които заварих, свободният, приятен живот, разнообразните художествени и научни събития, всичко това ме задържа там толкова дълго. Никога не съм бил особено общителен, а тук страстно се отдадох на старата си склонност да бродя сам по улиците, да се дивя на всяка изложена медна гравюра, на всеки афиш или да се заглеждам в минувачите и на някои дори мислено да съставям хороскопи, защото не само богатството на изложените художествени творби и луксът неудържимо ме подтикваха към това, привличаше ме самата гледка на разкошните постройки. Обградената с най-различни сгради алея, водеща към ***нската врата, е място за срещи на висшето общество, което благодарение на своя ранг и богатство си позволява насладите на един по-разточителен начин на живот. В партера на повечето от високите просторни дворци се продават луксозни стоки, а на горните етажи живеят хора от споменатата класа. На тази улица се намират и най-изисканите хотели, където обикновено отсядат чуждите посланици, и можете да си представите, че тук царят по-голямо оживление и движение в сравнение с всяка друга част на столицата, която тук изглежда и по-многолюдна, отколкото е в действителност. Напливът към тази част на града е причината някои хора да се задоволяват с твърде малки жилища, така че има сгради, претъпкани с по няколко семейства и приличащи на пчелни кошери. Неведнъж бях минавал по алеята, когато един ден най-неочаквано забелязах сграда, която по чудноват и странен начин се отличаваше от всички останали. Представете си ниска постройка с ширината на четири прозореца, притисната от двете страни от две красиви високи сгради, единственият ѝ етаж над партера съвсем малко надвишава прозорците на приземния етаж в съседните сгради, с рухнал покрив, с прозорци, облепени на места с хартия, със сиви зидове, от което се вижда, че собственикът напълно е занемарил имота си. Представете си какво впечатление прави една такава къща между украсените с вкус луксозни сгради до нея. Спрях се и като се загледах по-внимателно, забелязах, че всички прозорци са с плътни пердета, а пред прозорците на партера бе издигнато нещо като стена, обичайният звънец на портата, намираща се отстрани и служеща същевременно за входна врата, липсваше, а на самата порта нямаше нито брава, нито дръжка. Стигнах до убеждението, че тази къща навярно е напълно необитаема, защото по което и време да минех покрай нея, никога, ама наистина никога не забелязах някаква следа от човешко присъствие. Необитаема къща точно в тази част на града! Чудно нещо, но може би то си има напълно естествено обяснение, може би собственикът е на дълго пътуване или пък живее в далечно имение, но не иска да продава или дава под наем този имот, за да има възможност, когато се върне в ***н, веднага да отседне там. – Така си мислех, но и аз самият не зная защо всеки път, когато минавах покрай запустялата къща, се спирах като омагьосан и потъвах в странни мисли, те направо ме поглъщаха. – Всички вие, благородни мои спътници в младостта, много добре знаете, че открай време ми е присъща склонността да виждам призраци и че в живота ми нахлуват понякога необяснимите явления на един чуден свят, които вие винаги съумявате да отхвърлите с грубия си разум! – Добре! Продължавайте да правите многознайните си хитроумни физиономии, както винаги, готов съм да призная, че понякога наистина доста съм прекалявал в мистификациите си и че със запустялата къща, изглежда, историята щеше да се окаже подобна, но – накрая ще узнаете поуката, която направо ще ви разбие, така че слушайте! – И така! – Един ден, и то тъкмо в часа, когато добрият тон повелява човек да се разхожда по алеята, аз съм се спрял, както обикновено, потънал съм в размисъл и съм се вторачил в пустата къща. Изведнъж усещам, без да поглеждам настрани, че някой е застанал до мен и ме гледа. Оказва се граф П., който и преди се бе проявявал в много отношения като сродна ми душа, и бях повече от уверен, че и той е забелязал мистериозността на къщата. Затова, като му доверих колко странно впечатление ми прави тази запустяла къща в най-предпочитаната част на столицата, много се изненадах, че той иронично се подсмихна, но скоро всичко се изясни. Граф П. бе стигнал по-далеч от мен, въз основа на отделни забележки, съображения и други подходи бе открил каква е загадката на тази къща, а тази загадка беше свързана със странна история, каквато би могла да роди само най-живата фантазия на поета. Добре би било да ви запозная с историята на графа, тя е много ясна и отчетлива в съзнанието ми, но се чувствам така заинтригуван от всичко, което наистина ми се случи след това, че неудържимо ми се иска да продължа разказа си. Как само се бил почувствал добрият граф, когато узнал накрая, че в запустялата къща няма нищо друго освен пекарната на сладкаря, чиято разкошно обзаведена сладкарница се намираше в пряко съседство с къщата. Затова прозорците на партера, където се намирали пещите, били зазидани, а стаите на горния етаж, предназначени за съхраняване на печивата, затулени с плътни завеси, които да пазят от слънцето и насекомите. След като графът ми описа всичко това, и аз като него се почувствах като залят със студена вода или пък сякаш някакъв враждебен на всичко поетично демон направо ми се изсмя. – Въпреки прозаичното обяснение продължавах от време на време да поглеждам към запустялата къща и все още ме побиваха тръпки, като си мислех за онова, което навярно можеше да е затворено там. Изобщо не можех да се примиря с мисълта за сладкарската пекарна, за марципана, за бонбоните, за тортите, за захаросаните плодове и всякакви други сладости. Странна смесица от хрумвания се опитваше да ми внуши някаква сладникава и утешителна представа. Нещо от рода на: „Не се плашете, драги! Ние всички сме милички и сладички дечица, но ей сега за малко ще ни удари една гръмотевица“. После отново си помислих: „Не си ли наистина безумен глупак, защо се опитваш да виждаш чудеса в най-обикновените неща, не са ли прави твоите приятели да те смятат за екзалтиран фантазьор?“ – Къщата си беше все същата, нямаше и как да бъде другояче при предполагаемото ѝ предназначение, така че погледът ми свикна с нея и чудатите видения, които по-рано сякаш избликваха от зидовете, постепенно изчезнаха. Но една случайност отново събуди нещата, които сякаш бяха потънали в дрямка. – Макар привидно да се бях примирил с всекидневието, доколкото това беше възможно, продължавах да държа под око чудноватата къща, със сигурност можете добре да си го представите, като познавате нрава ми, който с рицарска вярност ме тласка към чудното.

Случи се така, че един ден, когато както обикновено по обяд се разхождах по алеята, отправих поглед към затулените прозорци на запустялата къща. И тогава забелязах, че едно от пердетата на най-крайния прозорец, непосредствено до сладкарницата, се раздвижи. Показаха се пръсти, после ръка. Извадих театралния си бинокъл и ясно видях искрящо бяла, красиво оформена женска ръка, на малкото пръстче сияеше невероятен брилянт, а на изящната китка блестеше разкошна гривна. Ръката постави на перваза на прозореца висока кристална бутилка със странна форма и изчезна зад завесата. Спрях се вцепенен, странно чувство на ужас и блаженство сякаш ме затопли отвътре като електричество, продължих да гледам нагоре към съдбоносния прозорец и от гърдите ми навярно се е изтръгнала изпълнена с копнеж въздишка. Най-сетне дойдох на себе си и се оказах сред множество хора от най-различен произход, които също като мен с любопитство гледаха нагоре. Това ме подразни, но веднага се сетих, че населението на всяка столица прилича на насъбралото се множество пред къщата, то не престава да зяпа и да се диви, ако някой поспаланко падне от шестия етаж, без да има по него и следа от нараняване. – Тихичко се измъкнах, а прозаичният демон ми нашепваше звучно в ушите, че богатата неделно нагиздена съпруга на сладкаря току-що е поставила на перваза изпразнена бутилка от розова вода. – Странен случай! – изведнъж най-неочаквано ми хрумна умна идея. – Върнах се и влязох в блестящата с огледалата си сладкарница. – Духах горещата пяна на шоколада в чашата си, за да го охладя, и сякаш между другото казах: „Наистина, много добре сте разширили заведението си в съседната къща“. Сладкарят сложи още няколко пъстри бонбона в кесийката от четвърт кило и я подаде на милата девойка, която я бе поръчала, подпря се на лакът на тезгяха и ме погледна с усмивка и с питащ поглед, сякаш не разбираше за какво говоря. Повторих, че много практично е направил пекарната си в съседната къща, макар че запустялата сграда изглежда доста мрачна и тъжна в оживената редица на другите постройки. „О, господине! – отвърна сладкарят, – кой ви е казал, че съседната къща е моя? За съжаление всички опити да я придобия бяха напразни, но в крайна сметка така е по-добре, защото тя си има странна история.“ – Можете да си представите, драги мои приятели, как ме заинтригува отговорът на сладкаря, затова го помолих да ми каже нещо повече за тази къща. – „Ами, господине – каза той, – и аз не зная много, но едно е сигурно, че къщата принадлежи на графиня фон С., а тя живее в своето имение и от години не е идвала в ***н. Още преди да се появят великолепните сгради, които сега красят нашата улица, тази къща, както съм чувал, е съществувала в сегашния си вид и се поддържа само дотолкова, колкото да не рухне окончателно. В нея живеят само две живи същества, един престарял саможив домоуправител и едно сърдито изнемощяло куче, което понякога вие срещу луната в задния двор. Според разпространеното предание в пустата постройка гъмжи от призраци, и наистина, брат ми (собственикът на сладкарницата) и моя милост, ние двамата в тишината на нощта, особено по коледно време, когато нашата работа дълго ни държи будни, често сме долавяли странни стонове, идващи очевидно иззад зидовете на съседната къща. След това сме чували понякога такива шумове от дращене и трополене, че ние двамата направо изпадахме в ужас. А неотдавна посред нощ дочухме толкова странно пеене, че не съм в състояние да ви го опиша. Гласът явно беше на стара жена, но тоновете бяха така ясни и чисти, с толкова разнообразни каденци и дълги пронизителни трилери, каквито не бях чувал никога през живота си, макар да съм слушал немалко певици в Италия, Франция и Германия. Струваше ми се, че долавям френски думи, но не можех точно да ги разбера, пък и не можах дълго да слушам странното призрачно пеене, защото направо ми се изправяха косите. Понякога, когато шумът от улицата намалее, и в задната стая чуваме силни стенания, после глух смях, който сякаш избликва от земята, но ако допреш ухо до стената, скоро става ясно, че тъкмо в съседната къща някой стене и се смее. – Вижте – той ме заведе в задната стая и ми посочи през прозореца, – виждате ли онази желязна тръба, която стърчи от зида, понякога оттам излиза толкова плътен дим, дори и през лятото, когато никой не се отоплява, че заради опасност от пожар брат ми е имал разправии със стария домоуправител, той обаче твърди, че трябвало да си приготви яденето, но един Господ знае какво яде този човек, защо се носи такава странна и своеобразна миризма, когато онази тръба започне твърде силно да изпуска пушек.“ – Стъклената врата на магазина изскърца, сладкарят ми хвърли многозначителен поглед. – Веднага го разбрах. Можеше ли странната фигура, която влезе, да бъде някой друг освен домоуправителя на тайнствената къща? – Представете си дребен, мършав човек с лице като на мумия, с остър нос, със свити устни, искрящи зелени котешки очи, с неизменна налудничава усмивка, със старомодно повдигнато тупе, залепени странични къдрици и силно напудрена коса, прибрана в мрежичка отзад, нещо като вестител на любовта, облечен в тъмнокафява стара, избеляла, но добре запазена и изчеткана дреха, със сиви чорапи, големи обувки с тъпи носове и токи с шлифовани камъни. – Представете си как тази дребна и мършава фигура с твърде големи пестници, с дълги и силни пръсти, здраво телосложение, енергично крачи към тезгяха с неслизаща от лицето усмивка, вперил поглед в кристалните стъкленици със сладкишите, с немощен и жален глас почти проплаква: „Два желирани портокала – две ореховки – два захаросани кестена и т.н.“. Представете си всичко това и сами преценете дали има причина да се очаква нещо странно, или не. Сладкарят извади всичко, което старецът бе поискал. „Теглете, теглете, уважаеми господин съседе“ – изхленчи чудноватият човек, с усилие и пъшкане извади от джоба си малка кожена кесия и затърси в нея пари. Забелязах, че повечето от монетите, които извади на тезгяха, бяха отдавна излезли от употреба. С мъка търсеше и мърмореше: „Сладко – сладко – сладко да е всичко – сладко зарад мен; мед маже сатаната около устата на своята невеста – само мед.“ – Сладкарят ме погледна с усмивка и се обърна към стареца: „Вие май не сте много добре, да, да, старост – нерадост, силите все повече намаляват“. – Без да променя израза на лицето си, старият извика на висок глас: „Старост ли? – Старост? – Силите намалявали? Слабост – безсилие! Ха-ха – ха-ха – ха-ха!“. След това сви юмруци така, че ставите му изпукаха, удари пети с все сила и подскочи във въздуха толкова на високо, че цялото помещение се разтресе и всички стъкленици задрънкаха. Но в този момент се чу ужасен вой, старецът настъпи черното куче, което се беше промъкнало до нозете му и лежеше на пода. „Проклет звяр! Сатанинско изчадие!“ – простена старецът тихо с предишния си тон, отвори кесийката и подаде на кучето една голяма ореховка. Кучето бе започнало да плаче като човек, но веднага млъкна, седна на задните си лапи и загриза ореховката като катерица. Двамата едновременно свършиха, кучето с ореховката, старецът със затварянето и прибирането на кесийката. „Лека нощ, уважаеми господин съседе“ – каза старецът, подаде ръка на сладкаря и стисна неговата така, че той изпищя от болка. „Старият немощен дядо ви желае лека нощ, скъпи господин съседе сладкарю“ – повтори той и тръгна към изхода, зад него се тътреше кучето и облизваше по муцуната си последните остатъци от ореховката. Мен старецът като че ли изобщо не ме забеляза, аз стоях там вцепенен от почуда. „Виждате ли – поде сладкарят, – виждате ли какви ги върши чудатият старик тука поне веднъж на четири седмици, понякога два-три пъти, но нищо не може да се изкопчи от него, освен че в миналото е бил камердинер на граф фон С., че сега е домоуправител, всеки ден (от години) се очаква пристигането на графското семейство, поради това нищо не може да се дава под наем. Брат ми веднъж го притисна заради странните шумове нощно време, но той отговори съвсем нехайно: „Да! Хората какво ли не говорят, че в къщата имало призраци, не им вярвайте, няма нищо такова“. – Но настъпи часът, през който добрият тон повелява да се отиде на сладкарница, вратата се отвори, нахлу елегантният свят и аз повече не можех да задавам въпроси.

Превод от немски Ана Димова