Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Как изглежда Рождеството на Иисус през погледа на мъдреците от Изтока, колко и какви са били те? Непознато есе на Мишел Турние, надграждащо романа му „Тримата влъхви“, познат на българския читател.

А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Йерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Йерусалим с него. И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос? А те му казаха: във Витлеем Иудейски; защото тъй е писано чрез пророка: „и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израил“. Тогава Ирод тайно повика мъдреците и узна от тях точно за времето, когато се е появила звездата, и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост. И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна. И като получиха насъне откровение да се не връщат при Ирода, те заминаха по друг път за страната си (Мат. 2:1-12).

Този епизод от раждането на Иисус е споменат само от евангелист Матей. А пък има огромно значение от множество гледни точки. Първо, мъдреците, дошли от далечни земи, са чужденци. Традицията изисква един от тях да се изобразява като чернокож африканец, а в някои рождественски ясли в Америка виждаме даже червенокож вожд с пера. Чрез това се изтъква универсалното послание на християнството. Разбира се, Иисус по майка е с еврейски произход, както показва родословието, приведено от Матей. Ала посланието Му, Неговата „блага вест“ (на гръцки – евангелие), е насочено към цялото човечество, без разлика от раса и националност, докато юдейската религия засяга само избрания народ.

Нека внимателно се вгледаме и в даровете, принесени Му от мъдреците. Без съмнение пастирите, дошли да се поклонят пред яслата, са носели полезни продукти – мляко, плодове, дрешки. Подаръците на мъдреците обаче са от сферата на чистия лукс. Те контрастират с нищия живот, вдъхновен от отшелниците в пустинята. Бедността, която е християнска добродетел, не е мизерия, тъкмо обратното. Можеш нищо да не притежаваш и пак да живееш в блясък. Тъкмо това Иисус напомня на учениците си: „Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях“ (Мат. 6:28-29). Не бива да забравяме и помпозността на церемониите във Ватикана, въпреки че самият папа не притежава нищо.

Има го и епизода с жената в дома на Симон Прокажени, която възлива над главата Му драгоценно миро (Мат. 26 гл.). Учениците негодуват срещу това прахосване, но Иисус ги упреква: не заслужава ли това? Със сигурност Той не е забравил урока на мъдреците, донесли в яслата блясъка на лукса и богатството. Тази среща на крайната бедност от яслата с блясъка на източните мъдреци стъписва не само ума, но и визуалното въображение, превръщайки се в източник на вдъхновение за художниците. „Поклоненията“ на Албрехт Дюрер и Никола Пусен са класически сюжет, който откриваме в множество музеи. Не бива да изпускаме от поглед, че християнството е било движение за реабилитация на образа, заклеймен от юдаизма. Има християнско изкуство, но няма еврейско фигуративно изкуство.

Темата за Влъхвите също е вдъхновила литературата в някаква степен. И има своето място в благочестивите представления в Средновековието. Романът се е насочил към тази тема сравнително късно, благодарение на появата на четвърти мъдрец от Изтока.

Традицията ни предлага трима влъхви – Гаспар, Мелхиор и Балтазар. Защо точно трима? Без съмнение – заради трите упоменати дара: злато, ливан и смирна. Ала в Евангелието не е писано, че всеки от мъдреците е носел дар. Ето защо легендата, вдъхновена от Евангелието, е имала пълната свобода да спомене и други мъдреци. Което правят американският писател Хенри Л. ван Дайк (1852–1933), немският романист Едзард Шапер (1908–1986) и самият аз в романа си „Гаспар, Мелхиор и Балтазар“[1].

Струва си да се спомене и за нововъведението от една руска православна легенда. Изпитвайки огромно съжаление, че край яслата в обора не е имало представител от руски произход, православният разказвач си фантазира как някакъв княз напуснал Санкт Петербург и се отправил към Витлеем с шейна, натоварена с подаръци. Но пътуването безкрайно се проточило и подаръците били раздадени на бедни деца по пътя. Накрая князът пристигнал в Йерусалим с празни ръце, и то на Разпети петък, затова дарил на разпнатия Иисус душата си. Не бива да забравяме и легендарния образ на Дядо Коледа, препускащ по заснежената пъртина с шейната си, пълна с подаръци. Не е ли Дядо Коледа въплъщение на четвъртия мъдрец от Изтока?

В моя роман „Гаспар, Мелхиор и Балтазар“ аз отредих на всеки от тримата влъхви лично приключение, което накрая ги отвежда пред рождественската ясла.

Гаспар е африкански цар, родом от Етиопия, никога не е виждал бели хора. Открива на един пазар руса финикийска робиня и първо я купува от любопитство, а сетне бива увлечен от нея. Това е злочеста любов, тъй като скоро узнава, че тя предпочита пред него друг бял, роб като нея, когото представя за свой брат. Расистка ли е любовта? За да утеши любовната мъка, Гаспар се впуска в опасно пътуване на север, което ще го отведе чак до Витлеем. Сломен от доказателствата за непълноценността си като негър, които непрестанно получава в страната на белите, той ненадейно бива утешен с чудо, сторено лично за него от Иисус. Навеждайки се над яслата, Гаспар с удивление забелязва, че младенецът Иисус е черен и със смолисти кости, подобно на всички етиопски деца. Ала само той единствен забелязва, че Иисус е негър.

Цар Гаспар отива още по-далеч. Стига в странстването си до Хеброн, където според традицията Яхве е изваял първия човек. Събира шепа пръст от тази земя и установява, че изобщо не е бяла. Кафеникава, с цвят на охра, дори направо черна, тя напълно се съгласува с етимологията на самото име на Адам: Adamah, земя с цвят на охра. Ето защо първият човек е бил негър и е логично Иисус, новият Адам, да е също цветнокож.

Имах възможността да обсъдя тази тема с кардинал Люстиже[2]. Прелатът заяви, че гледа благосклонно на една мултирасова визия за Иисус. Сиреч напълно приемливо е от християнска гледна точка африканците да си представят черен Иисус, а азиатците – с техните расови характеристики. Никоя раса не може да претендира за Спасителя.

Участта на Балтазар е съвсем различна. Четвърти владетел на малкото княжество Нипур, къс от Вавилонското царство, разчленено след смъртта на Александър, още на младини той е обзет от любов към изкуството. Предците са му оставили състояние, с което той възнамерява да създаде музей, „Балтазареум“, обект на всичките му грижи. С тази цел той непрестанно пътува и носи в Нипур шедьоври на живописта и скулптурата. Откриването на Гърция е кулминация на неговите търсения. Той намира там – въпреки рухването на гръцката държавност в първия век от нашата ера – рай от мрамор и порфир, населен с богове и богини. Ала след време започва да се отдръпва от гръцкото изкуство. Сравнява гръцкия политеизъм с юдейския монотеизъм и установява, че докато при първия има обилие от произведения на изкуството, вторият налага формална възбрана над рисуваните или скулптирани изображения. Но пък това богатство на гръцкото изкуство също налага известни ограничения. Винаги боговете, богините и героите са обект на художественото творчество. В това изкуство няма място за скромната човешка действителност. Конкретният човек е изключен от божествения Олимп. А Балтазар има очи за другото, не минава и ден, без да бъде слисан от силует, съзрян на улицата, от пророческото благородство в лицето на някой просяк или от добрината в жеста на някое детенце. Защо изкуството да затваря врати за тази смирена красота?

Ала един ден той става жертва на ужасяващо посегателство, което драматично ще го нарани и състари. Докато прави проучвания в Суза, научава от вестоносец, че неговият „Балтазареум“ е плячкосан след бунт, разразил се в най-бедните квартали. Престъплението е факт. То е дело на първосвещеника Шедад, отдавна осъдил събирането на тези колекции, противоречащи на култа към истинския Бог и на забраната за идоли и изображения.

Тогава чува от халдейските си астролози за комета, насочваща се на северозапад. Тя го подсеща за една красива пеперуда, очаровала го като дете, която е унищожил със същия глупав фанатизъм, с който сега са разграбили колекциите му. За всеобща почуда той наема керван и нарежда да следват своенравното светило. Така първо се насочва към Юдея, а сетне към столицата Йерусалим. По пътя Балтазар среща кервана на цар Гаспар и решават да се движат заедно. След което стигат до града на твърде спорния цар Ирод. Балтазар е впечатлен от новия юдейски храм, издигнат от деспота. Ирод дава богато пиршество в чест на властниците, дошли от юг. Държи реч, в която цинично разкрива жестокостта на управлението си. След като научава за нещастието, сполетяло Балтазар, и за разрушаването на „Балтазареум“, той споделя за случилата се с него драма: на фронтона на голямата порта на Храма бил поставил златен орел, чиито разперени криле достигали шест лакътя дължина. Такава е емблемата на Рим, с който Ирод е в добро съжителство. Ала това е изображение – подобно на онези, с които е бил изпълнен „Балтазареумът“ – ето защо книжниците фарисеи се вдигнали срещу него, за да го убият. Ирод отвърнал с присъщата си жестокост, разпореждайки да задържат и екзекутират четиридесетина от подстрекателите.

Речта на Ирод слисала младия княз Мелхиор – третия от мъдреците – скрит в тълпата. Този млад княз от Палмира едва оцелял след преврата, извършен от чичо му Атмар, който узурпирал властта. Крал Теодем бил отровен и се разнесла вестта, че брат му се е насочил към Палмира с армия. Мелхиор, законният наследник на трона, по чудо успял да избяга. Имал у себе си само една златна монета с образа на своя баща. С друго не разполагал. И сега, смесил се с тълпата, съпровождаща Гаспар и Балтазар, се отправил към двореца на Ирод, чиято величава и ужасяваща слава го очаровала. Царят на евреите давал на гостите си вечеря, чието меню значително надхвърляло онова на варварите, с което започва „Саламбо“ на Флобер. Произнесената реч от Ирод, изглежда, имала своя отклик най-вече у младия палмирски княз, защото съдържала цяла една философия на политическата власт. Каква била тази философия?

Тя се съдържа в няколко думи: не може да се управлява невинно. Царстването на Ирод минавало за бляскав успех. То било за евреите период на небивал възход. Ала на каква цена? На първо място, той постигнал разбирателство с римския окупатор. Пратил синовете си да учат в Рим. Създал средиземноморските олимпийски игри. Ала еврейският народ бил недоволен. За него прогонването на окупатора било първостепенната задача. Ирод – който не е от еврейски произход – минавал за предател колаборационист. И никой не му бил благодарен за възстановяването на Храма.

На този неблагодарен народ, мислещ само как да го погуби, Ирод отговаря с желязна ръка. През царстването му не се водят войни, но дворцовият живот е белязан от заговори и убийства. Нарежда да екзекутират не само втората му съпруга Мариам, но и тримата ѝ синове – Александър, Аристобул и Антипатер, също осъдени на смърт. Вече няма наследник, самотата му е ужасяваща, но пък дава на евреите четиридесет години мир.

Едно уж успешно царстване, заключава Мелхиор, ала на каква цена! Това ли е властта, магма, носеща вируса на мъчения и кръвосмешения, това ли е тайната на големия владетел, чието място е завинаги вписано в историята? И когато няколко дни по-късно ще коленичи пред Младенеца Иисус, той му дарява тъкмо златната монета с образа на своя баща, символ на отказа си от политическата власт, която вече не желае.

Срещата на влъхвите със Светото семейство и с Младенеца Иисус е истинско откровение за Балтазар. Той най-сетне проумява произхода на проклятието над образа, донесло му нещастие. Още на първата страница от Библията е казано, че Бог сътворява човека по Свой образ и Свое подобие. Какво означават тези думи? Подобието е тотално. То обгръща тялото и душата, привидността и дълбоката действителност. Човекът, излязъл от Божиите ръце, е къс от святост. Сетне идват падението, грехът, лъжата, разломяването на човека на два елемента, вътрешното и външното, реалност и привидност, двойственост, която гръцкото изкуство горделиво пренебрегва. Евреите не се подмамват. Те осъзнават, че подобието е разрушено, че образът е вече измамен, предателски и прокълнат. Нищо че Адам и Ева са съхранили след грехопадението красотата на телата и лицата си. Измамна красота, която се отразява във всички образи, но скрива разрухата на техните души. Ето защо евреите осъждат рисуването, живописта и скулптурата.

Голямото откритие на Балтазар във Витлеем е реабилитирането на образа. Христос, това е Адам преди грехопадението, човекът, сякаш отново излязъл от ръцете на Създателя. Тоест Неговият образ не лъже. Той вярно и истинно отразява красотата на душата Му. Това не е маска, а истинско отражение на Неговия дух. Новото изкуство е родено, това е християнското изкуство, което ще властва над следващите векове. Без да е пленник на абстрактните божествености, както гръцкото изкуство. Защото ще се корени в дълбокото подобие между човека и Бога. Така то се отваря към най-скромната човешка реалност – бебето в яслата, волът, магарето, скромното семейство на прокудени родители – но и ще чества светостта, която носи ореол.

Ето защо всеки от влъхвите има собствен подтик за пътуването си и за поклонението пред яслата. Гаспар се пита за любовта, Мелхиор за политическата власт, а Балтазар – за художественото творчество. И всеки намира във Витлеем християнския отговор на своето питане.

Тъкмо това е примамката, която ще тласне към Палестина индийския принц Таор Малек. Княжеството Мангалор е разположено в Малабар, на югоизток от полуостров Декан. Смъртта на махараджата качва на престола неговата съпруга – махарани Таор Маморе, която ревниво брани властта си и държи настрана своя млад син, принц Таор Малек. Тя му дава за спътник един по-възрастен наставник, който същевременно е и негов телохранител – амбициозния роб Сири Акбар. Последният удовлетворява всички прищевки на княза, за да го държи в детинско подчинение спрямо майка му. Сред тях чревоугодието е на преден план.

Един ден в двореца идват двама пратеници, пристигнали от Запад с драгоценна кутия. Таор, изпълнен с любопитство, вдига капака на кутията. И съзира правоъгълник от мека и синкава субстанция, поръсен с бял прах. Очевидно нещо за ядене. Цветът напомня за фъстъците. Таор не може да не вкуси от непознатото лакомство. Очарован е! Няма думи, само вълнението на ръцете му издава неговото задоволство. „Нещо с фъстъци“, най-сетне промълвява той.

„Наричат го рахат локум, обяснява Сири, което означава на арабски „наслада в гърлото“. Това е рахат локум с фъстъци.“ А княз Таор има особена слабост към фъстъците и обилно ги е засадил в градината си. Наивното му лице предава искреното му вълнение. Ала е жестоко разочарован да научи, че майсторите сладкари в двореца нито са чували, нито са виждали рахат локум и са неспособни да приготвят това лакомство. Единственото решение е да се проводят пратеници в страната на залязващото слънце, които да се сдобият с тайнствената рецепта. И ново разочарование! „Трябва да се изчака зимният мусон на отиване и летният мусон на връщане, уточнява Сири, което означава, че в най-добрия случай пратениците ще се завърнат след четиринайсет месеца. – Четиринайсет месеца! – извиква Таор. Най-добре ще е тогава да заминем самите ние.“

Идеята набира сила през следващите месеци. Експедиция на Запад, за да се донесат рецептите на нови лакомства? Махарани Маморе съзира удобен случай, за да отстрани сина си от управлението. Дава му съгласието си и необходимите средства. Принц Таор излиза от обичайното си безгрижие, трябва да се подготви за пътуването. Необходими са пет кораба, всеки от които ще транспортира по един слон, съкровище от монети, които са в употреба из прекосените земи, и най-вече товар от индийски лакомства, предназначени за размяна със сладкарите, които ще срещнат по пътя. Отговорността за пътуването е поверена на Сири, стъписан от обрата, който вземат нещата. За него това е налудничава идея, целяща да го отдалечи от властта.

Една сутрин петте кораба напускат пристанището на Мангалор и под напора на мусонните ветрове прекосяват Оманско море. Следват десетина дни на щастие в бленуваните води. На единайсетия ден нещата се влошават. Още от вечерта е видно, че ги чака свирепа буря. Черното небе, набраздено от светкавици, се спуска над малкия флот. Надига се силен вятър, принудени са да свият платната до минимум. Таор, който неблагоразумно се е изправил на носа, бива покрит със солена вода. Така младежът, известен с любовта си към сладкото, се запознава със солта, и то чрез брутално кръщение. Нощта е ужасна. Няма никакъв контакт между петте кораба. Потребни са два дни навигация, за да се съберат трите кораба. Четвъртият е неоткриваем и навярно е потънал. Слонът, намиращ се на един от корабите, е ранен, губи кръв. Умира след седмица. И най-лошото е, че непогребаното му тяло привлича лешоядите. Налага се да го режат на парчета и да хвърлят късовете зад борда.

След четиридесет и пет дни достигат протока Баб ел Мандеб – Вратата на сълзите, отделящ Червено море от Индийския океан. А след още трийсет – пристанището Елат. Пътниците слизат на острова на Диоскоридите, на входа на протока, за да попълнят провизиите си. Там Таор ще срещне първата чуждестранна личност в пътешествието си. Става дума за племенния вожд Раби Риза. Владетел, който, за голямо удивление на Таор, живее в шатра и се храни с питки, печени под вършина. Такава бедност, съпроводена с такова благородство!

Разбира се, Таор повежда разговор с Риза по интересуващия го сюжет – храната. Риза го връща в началото на Творението и към Рая. Според Риза присъщо за Рая е намиращите се там храни да насищат както тялото, така и духа. Някои от тях носят знанието на чужди езици, други – овладяването на математиката и химията, а трети – на музиката или теологията. Защото тялото и душата са излети от един къс. А устата служи едновременно за слово и за поглъщането на храната.

Падението на човека е разломило истината на две части, едновременно грехопаднали: празното, нарочно и лъжливо слово без хранителна стойност, и обилната, тежка и мазна храна, която помрачава разума и от която бузите и шкембето увисват. Голям урок за Таор, урок, който все още не проумява, но който вече променя виждането му за света.

Пътниците оставят корабите и се насочват на север. Те посещават мините на цар Соломон и Таор изпитва някакво тревожно предчувствие при вида на забоите, галериите и шахтите. Доста по-късно ще проумее смисъла на обзелата го тревога.

Така стигаме и до съдбоносната среща. Тя се случва в Етам, странно място, покрито с развалини и извори. Каква е тази среща? Между принц Таор, дошъл от Индия, и тримата влъхви – Гаспар, Мелхиор и Балтазар, връщащи се от Витлеем. Какво е смайването на Таор, когато научава, че божественият „сладкар“, за когото навсякъде се говори, не е нито цар, нито император, нито принц, а просто младенец, роден върху слама, и то в една ясла, в присъствието на вол и магаре! Какъв парадокс! Ала от този клет младенец струи трансцендентна светлина, която озарява виделите го и отговаря на въпросите, скрити в сърцата им. Таор бърза, за да намери божествения „сладкар“, който да му разкрие тайната на рецептата на рахат локума, но влъхвите го стряскат, допускайки, че е възможно той вече да не е с родителите си във Витлеем. Кой знае дали не са се върнали в родното си място и няма ли Таор да ги изпусне? Затуй той бърза към Витлеем, където стига след седмица. Уви, страховете му се оправдават. Светото семейство вече не е там. Някаква слугиня твърди, че е чула Йосиф и Мария да говорят за пътуване на юг, към Египет, за да избегнат надвисналата опасност. А на юг, това означава и към Елат, където са останали корабите. Керванът на Таор поема в посока, която води и към Мъртво море и Содом.

Таор, захарният принц, пристига в Содом, където по онова време е най-голямото производство на каменна сол. В подземията на мините хиляди роби и осъдени работят по нейното извличане. Таор чува възхвала на солта, залегнала в основата на този прокълнат град: „Солта е огромно богатство! Тя е драгоценен кристал, подобен на скъпоценните метали и скъпоценните камъни. На много места служи и като разменна монета, на която липсва ликът на владетеля, защото е независима от личността му и мошеническите манипулации. Монета, която не може да бъде подправена, но за която е потребен сух климат, иначе има риск да се размие под първия дъжд“.

Скоро Таор става свидетел на ужасяваща сцена. Керванджия, неспособен да изплати дълга си на някакъв търговец, е осъден на работа в мините. Той се сбогува с разплаканото си семейство. Таор се намесва. Предлага да плати на търговеца дължимата сума, трийсет и три таланта. Бурна радост за осъдения и близките му! Ала тя не трае дълго. Ковчежникът от експедицията на Таор е принуден да признае, че не е останало почти нищо от съкровището, взето за из път. Тълпата се присмива над наивността на Таор.

Тогава захарният принц взима думата. Извинява се за недоглеждането и предлага да замести керванджията в мините. Общо смайване! Опитват се да го разубедят. Той упорства. Прегръща спътниците си, които ще се върнат в Индия. Оковават го във вериги. Преди да го отведат, иска да поговори със съдията. Пита колко време трябва да работи в мините, за да изплати трийсет и три таланта. Отговорът на съдията е смазващ: трийсет и три години!

Таор е погълнат за безкрайно дълго време в ада на солта. Малкият закръглен принц чревоугодник само за месец се превръща в слаб и сух аскет. Подобно на всички „солари“, Таор е мъчен от неутолима жажда, предизвикана от солта. Няма ден и нощ, за да отмерва изтичащото време. Новодошъл затворник привлича вниманието на Таор – майстор на сладкиши от Антиохия. Пита го за рецептата на рахат локума и най-сетне научава, че е потребен трагакант, изсъхнала гума, извличана от сока на дърветата от рода Астрагалови (Astragalus), разпространени в Мала Азия.

Ала това вече не интересува Таор. Друг затворник привлича вниманието му. Нарича се Демас и идва от бреговете на Йордан. Таор го взима под свое покровителство, опитва се да облекчи първите му дни в мината. По време на разговорите им Демас споменава за някакъв проповедник, когото слушал на брега на Тивериадското езеро и в околностите на Капернаум. Наричали го Назарееца. Таор осъзнава, че навярно става дума за онзи, когото пропуснал да види във Витлеем. Най-разтърсващото е, че жестовете и словата на Назарееца винаги кръжат около яденето – на сватбата в Кана Галилейска, след чудодейния улов на множество риби. Той дори предоставя своето Тяло и своята Кръв като жив хляб, за да спаси човеците.

Таор е разтърсен отвътре от тези слова. И най-вече от онези, отнасящи се до вечната и мъчеща го жажда: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:6). Чувайки това обещание, Таор усеща как една сълза се стича по бузата му и докосва пресъхналите му устни. Той вкусва сълзата и усеща, че това е сладка вода, първата глътка сладка вода, вкусена от години.

Една сутрин Таор е освободен. Без съмнение трийсет и трите години са изтекли. Не знае нищо. Дават му груба ленена риза, шепа смокини и няколко обола. Къде да отиде? Отговорът е в разказите на Демас: там, където има най-големи шансове да срещне Иисус. Усеща се крайно изтощен, но е лек като перце. Тръгва на запад, към Йерусалим. След дванайсет дни пристига във Витания. Разпитва навсякъде чували ли са за пророк, наречен Назарееца. Накрая получава утвърдителен отговор пред вратата на някой си Лазар, близък на Иисус, но тъй като е 14-и Нисан, бил отишъл да празнува Пасха в Йерусалим. Иисус щял да бъде там у някой си Йосиф Ариматейски. Таор се отправя на път. Понеже не се храни, му призлява на излизане от селото, но някаква тайнствена сила го вдига на крака и му помага да върви.

Влиза в Йерусалим посред нощ. Похлопва на портата на Йосиф Ариматейски. Да, казва му той, Иисус и учениците му са имали среща тук, но са си тръгнали. И наистина, стаята е празна. Още веднъж е закъснял. На масата има тринайсет чаши, в някои от които е останало малко вино. На Таор му се завива свят: вино! Протяга ръка към една от чашите, поднася я към устните си. Сетне взима от масата късче безквасен хляб, приготвено за вечерта на Пасха.

Таор е на предела на силите си. Олюлява се напред. Но не пада. Двама ангели, които бдят над него от освобождението му, го обгръщат с крилете си. Небето се отваря и те отнасят онзи, който, след като е бил последен, вечният закъсняващ, сега е получил евхаристията първи.

Превод от френски Тони Николов