Сянката на сценариста. Разговор със Симеон Венциславов
Със сценариста Симеон Венциславов разговаря Виолета Цветкова
Ако филмът „В кръг“ се беше появил преди 30 или повече години, каква би била съдбата му?
Имайки предвид, че през 1989 г. съм бил на осем години, предполагам, че филмът щеше да бъде разпространен по кината. След 10 ноември се появяват спрени за известен период от време филми с идеята да се покаже, че нещата се разведряват. Ако се бе появил десетина години по-рано, най-вероятно щяхме да си чакаме, а ако бе излязъл през 70-те, ние, авторите му, щяхме да си имаме проблеми. Всъщност не съм сигурен дали тогава някой би се осмелил да направи подобна критика на обществото, за да го предизвика.
Идеята – вашата и на режисьора Стефан Командарев, е да покажете проблемите на обществото, разказвайки за хората от нощна София, но защо избрахте това да са полицаите?
Наблюденията ни показаха, че нощем по улиците на София могат да се видят най-вече три типа коли – таксита, полицейски патрулки и линейки. Така се роди идеята филмите да бъдат три. Ала дали ще има трета част след „Посоки“ и „В кръг“ и дали ще е с линейки – още не сме сигурни. Чисто технически вторият се появи бързо след първия, но това не е филм за полицаите, макар историята да преминава през живота им. Просто в един отрязък от денонощието героите носят униформа и имат делегирани права. В останалото те са преди всичко хора, срещащи се с други хора. Не е изненада, че в България полицейската професия не се слави с уважението, с което се слави в Англия. Там полицаите дори не носят оръжие, защото би трябвало да вдъхват респект с униформата си. В началото имах страх, че изборът ни може да повлияе по-скоро негативно, но с времето се убедих, че не е така – филмът не е еднозначен, минава през човешките емоции, а униформите и полицаите са просто средството, с което се разказва за едно общество, започнало да губи смисъл.
Затова са надгробните надписи с объркани букви на финала, нали?
Именно. Някак сме изгубили смисъла. Дали може да се намери отново този смисъл – не знам. Командарев е оптимист, че киното може да промени нещо, а аз съм по-черноглед. Не съм сигурен, че то е достатъчно силно, за да предизвика диалог у нас. Преди години румънците имаха подобен случай със „Смъртта на г-н Лазареску“ – нискобюджетен, невзрачен филм, който обаче изстреля Кристи Пую като световен режисьор и предизвика дискусия сред обществото за промяна на здравната система. А тук не съм сигурен дали почвата е готова, малко е камениста. Струва ми се, че хората все още виждат просто филм, някаква история, която отиваш, гледаш, забавляваш се, плачеш, харесва ти, не ти харесва, но… дотам. Не съм убеден, че киното ни има енергията поне да зададе въпроси.
Когато започнахте да пишете сценария с Командарев, казахте ли си: „Няма да ни е страх, ще покажем какво мислим“? Все още помним как след 1989 г. се появиха филми като „Граница“, „Гори, гори, огънче“, „Дунав мост“, които предизвикаха гнева на различни обществени прослойки…
Ако някой има проблем с филма, то не е проблем на филма, а на човека. Така е по цял свят. Има забранени филми, които предизвикват скандали, и си мисля, че това е проблем на зрителя, почувствал се обиден от видяното. Убеден съм, че авторът трябва да има свободата да разкаже онова, което го вълнува, сам да избере начина, по който да го направи. После филмът му си намира публиката. Например „Къщата, която Джак построи“ на Ларс фон Триер бе страшно оплют, а се оказа, че е сред най-добрите филми, които съм гледал напоследък – насилието е използвано като метафора на човешката природа. И тези, които се плашат от филма, се страхуват да осъзнаят, че носят част от тази природа. Същото важи и за филми като „Граница“. Да, той беше провокативен, имаше опровержение от българската армия, че показаното не е вярно. Бях дете и не ми разрешиха да го гледам, но сега съм убеден, че колкото повече такива опровержения излизат, толкова повече хората вярват, че видяното е точно така. Истината е, че страхът от киното е базиран на друг страх. Вътрешен страх. Но да се върна на „В кръг“ – не, ние нямахме страх. Даже бих казал, че сме твърде деликатни, показвайки проблемите.
Иска ми се да ви попитам и за мъката на сценариста – през какво минавате всеки път, пишейки сценарии?
Отдавна си мисля, че това е като строенето на мостове. Не знам дали при всички е така, но след всеки завършен сценарий аз се чувствам по-слаб, по-болен, по-уморен, по-състарен. Сякаш си вграждаш сянката. Но то вероятно важи за всяка професия, ако се опитваш да дадеш максимума от себе си. И трябва време между отделните проекти за възстановяване. Същевременно се вкарах в капан – в момента работя по доста проекти, защото в България не са много професионалните сценаристи. А и у нас сценаристът е платен само ако филмът е финансиран – било за развитие, било за производство. И ако съответният сюжет, трийтмънт или сценарий не бъде финансиран, работата ти отива на вятъра, с което всички, за съжаление, негласно сме се съгласили. Много ми се иска да се повдигне дискусия по тази тема. Имам и идея да се създаде истинска гилдия, но просто не ми достига време да я реализирам. В Съюза на българските филмови дейци има гилдия на филмовите сценаристи, има още една гилдия, която е на радио-, тв и киносценаристите, но те не изпълняват ролята на гилдия така, както е в САЩ. Там има установено минимално заплащане и нямат право да те наемат, ако не си в тази гилдия. Освен че ти гарантира въпросния минимум, тя ти подсигурява и ценз за работа. А в България работата на режисьора е предпазена по закон, докато работата на други кинопрофесии – не. И това е пречка. Ето, аз работя по шест проекта с надеждата повечето от тях да станат, за да мога да се издържам само като сценарист. Без да ми се налага да съм сценарист в свободното си време, а осем часа да съм продавач в магазин за обувки. Нямам нищо против магазините за обувки, работил съм какво ли не, но за да отдам цялото си време на писането, трябва да мога да се издържам.
Актьорите казват, че им е нужна доза лудост – трябва ли да е малко луд и професионалният сценарист?
Има, има доста лудост (смее се). Тази лудост при сценариста идва в момента, в който трябва да се освободи от някои притеснения. Най-вече от това, че някой друг ще чете текста му. Спомням си, че когато отидох да уча драматургия в НАТФИЗ, един от най-сериозните ми проблеми бе да давам на другите да четат мой текст. Освен това за сценаристите още в началото трябва да е ясно, че текстът, който създават, не е финален продукт. Режисьорът винаги е съавтор на сценария, включително на филмите, в чиито надписи това не е отбелязано. Голямото его, следенето за всяка написана дума – това могат да си го позволят само хора от ранга на Едуард Олби и Тенеси Уилямс.
Вреди ли инатът на сценариста?
Да си инатлив и да държиш нищо да не се променя в написаното от теб, е страшна глупост. Означава, че живееш с идеята „никой не е по-умен от мен“. Никога не съм си представял, че съм по-умен от другите и че на някого няма да му хрумне нещо по-добро в процеса на работа. С режисьорите работя така – ако смятам, че нещо е правилно, старая се аргументирано да го представя. До три пъти, ако съм много сигурен в него. Ако на третия път видя, че режисьорът не е убеден или иска да направи друго, в крайна сметка филмът е негов и той трябва да вземе крайното решение. Всички носим отговорност, но филмът е на Стефан Командарев, на Милко Лазаров и т.н. В киното е много важно да има един капитан на кораба и това не може да бъде нито операторът, нито сценаристът, нито който и да е друг в екипа. Затова отстъпваш назад. После с някои неща на екрана можеш да си съгласен, с други – не, но това е част от работата.
Стигнахте ли дотам безпроблемно да изхвърляте части от ваши текстове?
О, да! Не е лесно, но е необходимо. Даже съм станал безчувствен в това отношение. Често се опитвам да убеждавам режисьорите, с които работя, че някои неща не са за даденото място. В името на филма. Той е над всичко останало, дори над режисьора, съществува като нещо, което можеш да направиш веднъж в живота. Рядко се случва някой да направи римейк на собствения си филм, режисьори като Михаел Ханеке („Забавни игри“) са по-скоро изключение. Трябва да дадеш всичко за един филм, включително да премахнеш прекрасни сцени, ако не стоят добре в цялото. Ето, сега работя по проект, в който има три-четири страхотни сцени, но убиват ритъма на цялото. Паднаха и трите за сметка на една, която обединява другото.
Обикновено хората не си дават лесно занаята, а вие дори организирате курсове за сценаристи. Доколко издавате тайните си?
Не знам дали има тайни, по-скоро споделям опита, наученото от много преподаватели и ментори в чужбина. Тук тайни няма, то е някакво предаване. Арън Соркин, сценаристът на „Социална мрежа“, казва, че драматургията е следното нещо: в първия акт качваш един човек на едно дърво, във втория го замеряш с камъни, в третия решаваш дали той пада, или слиза от дървото – толкова просто е. Това е горе-долу един филм, другото са детайли, естетика. Вече шест години се занимавам професионално с кинодраматургия. Радвам се, че организирахме страхотен курс по писане на сценарии в „Ню Бояна“. Включиха се прекрасни хора между двадесет и няколко и малко над 40 години, а накрая излязоха седем сценария на много добро ниво. Повечето са за мегаскъпи продукции – единият сюжет се случва в Норвегия, другият в бъдещето – не могат да се заснемат у нас, но това са техните идеи. На хора необременени, напипващи нещата по време на процеса. Повечето се впускат в теми, които нямат нищо общо с нашата действителност, защото тук не виждат нищо, което да ги докосне и вдъхнови. За мен това е много сериозен повод за размисъл. Може би е израз на желание да избягат от тази реалност – нямам обяснение.
Сюжетът на „Ага“ също е далеч от пределите на България. А това, че е с твърде малко думи, дава ли възможност на сценариста да си отдъхне?
Хм, тези сценарии са най-трудните. Най-доброто кино е много простичкото, но то не се прави лесно. Тогава се използва похват, който на английски се нарича underwriting – особено писане, хем разказваш история, но използваш липсващите парчета, а не разказваш основното. Сложно се прави, защото се опитваш да стоиш максимално далеч от обяснението и същевременно да задържиш цялото да не се разпадне.
„Ага“ ли беше големият ви урок?
„Ага“ бе голям урок за мен по много причини. Първо, заради срещата ми с Милко Лазаров – от него научих повече за киното, отколкото през четирите години в академията. Много съжалявам, че хора като него не преподават в НАТФИЗ. Дипломирайки се, аз бях с една представа, а в последвалите четири години работа по „Ага“ с този режисьор и пътувайки с този проект, видях, че нещата не стоят точно така, както ни ги преподаваха. Да, много научих в НАТФИЗ, но там още витае консервативен дух. Тук искам да се върна към курса по писане – тръгвайки да правя тези истории с курсистите, аз исках да им помогна да направят по-добре това, което правят, а не да ги убеждавам да правят нещо, което не искат. Прилагам го и в работата си с различните режисьори. Можеш да накараш един човек да направи нещо насила, но в крайна сметка той или ще се отчая и ще зареже проекта, или ще се получи нещо, в което няма сърце, няма душа.
„Ага“ си има и сърце, и душа – какви са шансовете да бъде номиниран за Оскар?
Не знам, но се надяваме на най-доброто – 93 продукции от цял свят се борят тази година, десет от тях ще бъдат избрани за големия списък и само пет ще влязат в състезанието за Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Политика е, трябват много средства, рекламна кампания, за която, ако „Нетфликс“ може да вложи 20 млн. долара, то „Ага“ няма как да си го позволи. При Оскарите не е като на фестивалите, където журито задължително гледа филмите и избира, а по-скоро трябва да привлечеш вниманието, има си специални пиар агенции, които се занимават с това. Има шансове според мен, но…
Зависи и от конкуренцията?
Има много добри филми от цял свят, които се състезават с нас. От Северна Македония изпратиха прекрасния Honeyland, документален, спечели фестивала в Сънданс, със страхотни промоции в Щатите, разказва за последната жена, която събира див мед в Македония. Там виждам голямата конкуренция, защото е от региона и е естетически близък с нашия.
В „Ага“ има много хубава реплика: „Краката са като семейството, не могат един без друг“. Ако си представим, че филмът е семейството – без какво не може сценаристът в него?
Аз лично не мога, ако няма нещо в идеята, което да ме поддържа. Защото работата по сценария обикновено отнема години. Другото е режисьорът – не мога да работя с хора, с които не си пасваме – това е страшна мъка.
Изведнъж в края на 2019 г. се появиха много български филми, повечето от които са доста добри – симптом на какво е това?
Много ни се иска да е сигнал за нова вълна, но трябва много повече, за да е така. Тук се подценяват международните успехи на българското кино. Не мога да разбера как настава национална радост, когато Григор Димитров се класира на полуфинал, а когато български филм печели Голямата награда на фестивала в Карлови Вари, това минава тихичко, само в гилдията. Имам усещането, че успехите на културата са принизени за сметка на спорта. Напротив, важни са, когато български кинопроект излезе да си търси копродуценти в чужбина. Преди време говорих с шефа на Film i Väst, много богат шведски фонд, финансира филми от Източна Европа, и той каза: „Ако при мен дойдат румънски и български филм, първо ще погледна румънския, защото румънското кино вече има световно лице“. Защото киното е може би най-нелокалното изкуство – ако го разкажеш правилно, ако говориш за универсални теми в местен контекст, можеш да бъдеш разпознат навсякъде. Както „Ага“, който може да се случи където и да е по света, включително в родопско село, нищо че прочетох всякакви глупости от сорта: „защо България праща за Оскарите филм, който се развива на Север, защо от Севера не са направили филм за родопски дядо“ – явно всеки има нужда да коментира, независимо колко е наясно.
Искам да кажа, че би могло да има нова вълна, би могло да има повече и по-добри български филми, когато българското кино има лице и по света. Това е важно, но хората го подценяват. Казват: „Правите негледаеми филми“. Не, въпросът е да се правят качествени, разпознаваеми навсякъде филми.
Съжалявам, но е страшна глупост да се твърди, че „Мисия Лондон“ е най-гледаният филм. Да, има най-много зрители в България, но според мен има няколко други, по-гледани, ако се вземат зрителите им в чужбина. Защото „Мисия Лондон“ е изключително локален филм, а „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е продаден в 93 държави, „Ага“ – в 19, „Посоки“ – в 15… И като се тегли чертата, сигурен съм, че те ще са по-гледани. А и какво значи „най-гледан в България“?! И изпълнителите на чалга са най-слушаните певци тук. Това гаранция ли е за качество? Големият проблем е, че никой не си прави труда да изнесе реална информация. „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов според споменатата статистика има 5000 зрители в България, но има 30 000 зрители във Франция, а беше разпространен и в Италия, Испания, изведнъж цифрата става голяма. Проблемът е, че се манипулира зрителят. Затова е важно да има хора като Христо Христозов, който се осмели да разпространява прекрасния „Изпепеляване“ – южнокорейски, два часа и половина, държи те с енергията си. Не знам колко зрители ще има у нас, но искрено го препоръчвам.
Нямате заслуга за филма, чието заглавие ще перифразирам, но може ли да се каже, че светът е голям и сценарии дебнат отвсякъде?
(Смее се.) Тук, в България, има сюжети за милиони. За мен най-важното е, когато се прави сценарий, той да засяга универсални емоции и теми. От там нататък локалните неща са екзотичните елементи, които създават облика на филма. Говориш за любов, говориш за омраза, говориш за отмъщение – те се разпознаваеми навсякъде. Ако говориш за разбито семейство, за проблем между поколенията, за вината на един човек, който си губи времето и когато вече е късно, тръгва да търси детето си – това го разпознават навсякъде по света. Има толкова много истории за разказване в България, въпросът е да се намери ключът и те да не останат локални.
Симеон Венциславов (38 г.) завършва драматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Съсценарист на „Посоки“ и „В кръг“ (заедно със Стефан Командарев) и „Ага“ (заедно с Милко Лазаров). През 2015 г. сценарият за „Ага“ (тогава „Нанук“) е отличен с наградата Кешловски, присъждана в Кан на автори от Централна и Източна Европа, а завършеният филм е българското предложение за номинация за Оскар. „Посоки“ спечели Специалната награда на журито на фестивала „Златна роза“ през 2017 г. във Варна, а „В кръг“, чиято премиера беше в началото на ноември, има две отличия от кинофорума в Сараево и три награди от „Златна роза“ 2019. Продължава да работи със Стефан Командарев и Милко Лазаров, както и с други режисьори. Пише сценарий, който все още няма режисьор – историята се развива в Берлин през 1968 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук