Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Описанието на един преломен момент, какъвто е 1989 г., винаги е пристрастно. Ала така се пише историята: фактите, обвивката на събитията, обяснимо са потопени в летливи спомени, емоции и лични свидетелства. Няма как да овладеем изцяло историческата истина, но трябва да я търсим, настоява в своята „Кратка история на двайсети век“ Джон Лукач. С ясното съзнание, че отвъд хребетите на „колосалните събития“ действителността винаги е оцветена от различни възможности, които по неподозиран начин са могли да преобърнат трийсетина години назад не само хода на случващото се, но и нашия собствен живот.

И все пак не е ли твърде произволно обвързването в рамките на този брой на две на пръв поглед напълно несъвместими годишнини: двестагодишнината от появата на шедьовъра на Е. Т. А. Хофман „Малкият Цахес“ и трите десетилетия, делящи ни от „годината на свободата“ в Европа? Мисля, че не, и съм готов да свидетелствам от първо лице. Твърдя го, защото в съзнанието ми оживява „ъндърграунд“ постановката на Теди Москов, вдъхновена от „Малкият Цахес“, в една от малките зали на НДК през 1989 г., за която бе почти невъзможно да се намерят билети, а крилатите реплики за „урода, станал министър“ или „метежа на метачите“ („метем ли, метем…“) вървяха от уста на уста. Ето как „улицата“ първо се развихри театрално, преди да се излее по площадите, както ще се убедите от фотографиите на Тихомир Пенов.

„Политически Хофман“, белязал българската 1989 г.? Колкото и да изглежда странно днес, беше точно така, както става ясно от интервюто с Теди Москов и свидетелството на театроведката Ана Топалджикова в броя. И защо не, в крайна сметка? Ако еуфорията от 1968 г. минава в Източна Европа до голяма степен под знака на „Хамлет“ като силно политически текст, защо тогава краят на диктатурата в България да не дойде с „клоунада по Хофман“ – с прозрението за уродството на властта, както и че „народът и държавата са ужасно занемарени, оставени без всякакви грижи“ („Малкият Цахес“). А нима и утопията на комунистическия проект (сякаш копирайки Хофмановата критика на Просвещението) не предвиждаше „да изсечем горите, за направим реките плавателни, да въведем картофите, да подобрим училищата в селата, да засадим акации и тополи, да научим младежта да пее утринните и вечерните си песни на два гласа, да прекараме шосета и да въдворим имунизацията“, както можете да се убедите от статията на проф. Фолкер К. Дьор. И за да не си помислите, че „ефектът Хофман“ е бил наличен през 1989 г. само в България, не пропускайте разказа „Имитация на кошмар“ на голямата румънска поетеса Ана Бландиана, където не по-малко проличава сюрреалният характер на тоталитарния произвол.

А иначе – разбира се, че приказно-фантастичният свят на Е.Т.А. Хофман е нещо много повече от алюзия за политическото. В него, както изтъква режисьорката Ани Васева, автор на днешния спектакъл „Хофман“, „лесно доказуемите факти се преобразяват в дим, химера, а фантастичното, свръхестественото със също толкова нищожно усилие се

оказват непоколебима действителност“. В дните преди Рождественските празници това няма как да не ни препрати и към приказната феерия на Хофмановата „Лешникотрошачка“ – с дълго чакания коледен подарък от едно малко момиче в празничната нощ и последвалите от това „чудеса“.

В света на Е.Т.А. Хофман „чудати“ са всички проявления на познанието и желанието, които не могат да се оправдаят с някаква разумна причина, а „чудо“ е онова, което се смята за невъзможно и непонятно, сякаш обръщайки напълно обичайния ход на природните сили. Както твърди и сам той в новелата „Запустялата къща“ (1817 г.), непозната досега на българския читател, която ви предлагаме като коледен подарък в този последен за годината брой. И която по още по-чудноват начин кореспондира с есето „Рождество и влъхвите“ на Мишел Турние, опитващ се да разгадае тайната на мъдреците от Изтока, първи насочили евангелския разказ към цялото човечество.