Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Цветан Кръстев, „Игри с очевидността и субективните ограничения“, Национална галерия, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, куратор Павлина Младенова, 23 януари–1 март 2020 г.

Изложбата на Цветан Кръстев в Музея за съвременно изкуство САМСИ е събитие, което отдавна трябваше да се случи и съвсем естествено провокира голям интерес у заинтересованата публика. Ако е вярна тезата, че процесите в „полето“ на културата притежават най-вече символно значение, можем да кажем, че на софийската сцена най-сетне окончателно се социализира един автор, който по своята оригиналност не отстъпва на утвърдените имена в съвременното българско изкуство. Показаните в залите на Музея произведения представят творческия път на Кръстев от средата на 80-те години на миналия век до днес. Тематичните линии, около които е организирана експозицията, могат да бъдат проследени през призмата на разнообразието от техники и технологии – започвайки с първите акции в традицията на т.нар. ленд арт, документирани с фотографии, до видеото, което поне на пръв поглед се явява основното изразно средство в настоящите търсения на автора.

Дори при сравнително беглото запознаване с изложбата възниква впечатлението, че творчеството на Цветан Кръстев носи изконно личен характер. В центъра е фигурата на художника, например при изложените снимкови портрети през различните години от неговото детство до днес в „Автоконвенция“ от 2001 г., както и в наистина впечатляващите като брой и идейно богатство видеа. Ако можем да говорим за смислов център, за червена нишка, то тя най-вероятно е залегнала в тематиката за човека и природата. Водата, морето, живата и неживата материя и историческото място на homo sapiens във всичко това – очевидно подобни философски въпроси интересуват Кръстев още от самото начало на творческото му развитие. Отсъстват директно представени проблемите на политиката или социалното, може би екологията донякъде препраща към реалността, намираща се отвъд вътрешния свят и идеите на автора.

Комбинацията между ленд арт и видео арт в по-новите произведения дава възможност не само да бъдат изследвани и изградени връзките със заобикалящата среда, но и да се овладеят и синтезират по собствен начин утвърдилите се в концептуализма прийоми в боравенето с визуалните медии. На фона на природата и нейните стихии човекът изглежда малък и незначителен. Художникът обаче далеч не е просто част от общата картина, той се движи, действа, търси взаимовръзки, вдъхва живот на вкаменелостите по морския бряг и взема активно участие в течащите около него безименни и надличностни процеси. Героят на историите на Цветан Кръстев – защото повечето от неговите видеа носят разказвателен характер – като че ли приема себе си и своите стремежи сериозно, но същевременно е очевидна ироничната трактовка на крещящата несъразмерност между индивидуалните усилия и контекста, в който те са проявени.

Например следното миниповествование, представено в един от видеофилмите: художникът се катери по скала, продължавайки все по-нагоре. И без да се замисля, зрителят автоматично започва да търси смисъл в случващото се, да се пита за вътрешните състояния на движещата се фигура, които биха могли да обяснят действията ѝ и да привнесат логика в нейното поведение. Следва поантата – Кръстев стига върха, взема някакъв особен „светещ“ предмет в ръка (очевидно продукт на техническа манипулация в движещото се изображение) и започва да слиза обратно надолу. Като че ли всичко е ясно: тук с изразните средства на съвременната естетика е интерпретиран Прометеевият мит. Но именно играта, вторичната обработка на медията създава дистанция към подобни „извечни“ тълкувания и провокира въпроса дали не би трябвало да се замислим върху собствения си импулс да приписваме на човешките намерения и стремежи по-голямо значение, отколкото те всъщност заслужават.

Кръстев уверено разграничава ролята си на художник от тази на участник в инсценираните от него истории, в много от видеата е интегриран неговият глас, който обяснява или пък коментира съдържанието. Налице е характерното за концептуалното изкуство еклектично преплитане на разнообразни изразни средства, без това обаче да се случва по инерция или механично. Способността за откриване и създаване на най-различни „ситуации“ очевидно представлява органична част от светоусещането на този автор и той извлича максимума, изследвайки различните ъгли и канали за осмисляне на онова, към което вниманието му спонтанно се насочва.

Показаните произведения реализират може би най-фундаменталния постулат на модернизма, гласящ, че само и единствено индивидуалността на художника представлява критерий за определяне на направеното от него като „изкуство“, а не като нещо друго. Почти парадоксално обаче никъде не се наблюдават егоцентрика или патос – два до болка познати, и то не само в България, странични ефекта на съвременното изкуство, за които един немски критик неотдавна формулира изключително точния израз „идентичностен кич“. Личността на Кръстев не се натрапва, а това позволява да се стигне до пълноценна комуникация между него и публиката.

Разработването на темата за природата и човека, ситуирането на индивида в трескавата съвременна градска среда са отправна точка на един проект, който проблематизира начините, по които сме свикнали да възприемаме физическата и социалната реалност. Творчеството на Кръстев активно мобилизира, но и провокира онези очаквания и нагласи, заложени в познавателния и ценностния хоризонт на зрителя. Например обектът „Самодостатъчност“ от 2016 г. представлява обикновен електрически разклонител, чийто кабел е включен в самия него, превръщайки се по този начин в затворен кръг. Културният и религиозен символ на безкрайното и вечното е въплътен в едва ли не най-всекидневия предмет, който бихме могли да си представим („цените на тока“…), а подобно неочаквано събиране на едно място на високо и ниско, на извисено и банално няма как да не направи „късо съединение“ между двата свята, в които всеки от нас живее – единият абстрактен и абсолютен, а другият конкретен и тривиален. Тук нищо и никой не се взема насериозно, преплитането на символни „редове“ ни позволява както да ги свържем, така и да се дистанцираме (и то едновременно) от тях, което в обичайния случай едва ли бихме направили.

Хуморът на Цветан Кръстев е много повече от индивидуална особеност и съпътстващо явление. С оглед на цялостната експозиция може да се каже, че изнамирането на ситуации и истории, в които зрителят като че ли по естествен път открива провокиращи смеха неестествени движения, абсурдистки комбинации и несъответствия, представлява основен творчески принцип на автора. Това изкуство изследва, представя и обединява елементи от реалността, които принадлежат към различни понятийни категории, изкристализирали в процеса на социализиране, благодарение на който индивидът се превръща в елемент от споделяна с останалите виртуална общност. Пример за подобен подход са онези (визуално обработени) акции на автора, при които той е в състояние да преодолее физическите параметри и ограничения на пространството, понеже ги „вижда“ по свой начин – например в „Остатъчна функция“ от 2015 г. Вътрешният и външният свят могат да влязат в синхрон, достатъчно е да променим перспективата си на възприятие.

В изложбата по собствен начин присъства неизменният въпрос за ролята и функциите на изкуството в една фаза от неговото развитие, когато буквално не съществува критерий за разграничаването му от останалите сфери на социалната действителност. Кръстев насочва нашето внимание към онези „пробойни“ в менталната и ценностна „картина“, които само един художник е в състояние да открие. Този постоянно развиващ се интелектуален експеримент черпи своята виталност от способността да ни отваря очите за моментите, в които привидно сигурното и познатото се оказва неподатливо на човешките усилия за овладяване и контрол. По естествен начин изложбата балансира между смешното и непреходните проблеми, които единствено нашият биологичен вид е в състояние да си постави.