Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Ивон Фарел и Шели Макнамара с наградата Прицкер за 2020 г.

Ивон Фарел и Шели Макнамара основават своето студио „Графтън Архитектс“ през 1978 г. в Дъблин. Наричат го на името на улицата, на която се намира офисът им. Знак, че мястото е дори по-важно от собствените им личности. След близо 40 години ирландското дуо се радва на заслужена популярност. Знае се, че за творческата им енергия няма спирачки, двете са известни като интелигентни преподаватели и събеседници.

Университетски сгради от двете страни на Атлантика, жилищни постройки, културни центрове и училища в родния им град Дъблин и по света – с архитектурното си дело Ивон Фарел и Шели Макнамара на практика показват какво се крие зад мотото „Свободно пространство“. Обявиха го в специален манифест, когато станаха куратори на Архитектурното биенале във Венеция през 2018 г. Свободното пространство трябва да улавя това, което природата ни дава на разположение – дневната и лунната светлина, силата на земното привличане, материалите, създадени от човека или налични в природата. Във Венеция двете напомнят с един свой жест, че целта на архитектурата не е само да създава нещо ново, понякога е достатъчно да привлече вниманието към вече съществуващото. Откриват един забравен, зазидан прозорец, дело на архитекта Карло Скарпа, и го показват в целия му блясък: два свързани кръга, които откриват чудна гледка към канала и небето над Джардини.

Публичните сгради, създадени от „Графтън Архитектс“, разчитат на отворени пространства за движение и общуване, преходи между частното и публичното. Изградени от бетон и камък, те наистина си тежат на мястото, но както напомня критиката, тежестта се дължи не само на материалите, а най-вече на свързаността с конкретното място. Някои от сградите им са сравнявани с геометрични скулптури, които покорно служат на своите обитатели.

Интелигентният подход на Фарел и Макнамара изследва пътя на светлината, поведението на хората в дадено пространство, материала, пропорциите. „Не е достатъчно да създадеш нещо функционално, архитектурата има способността да подобри пространството“, убедена е Шели Макнамара. Пред „Зюддойче Цайтунг“ тя допълва, че двете са „вечни оптимистки“. Тъй като обикновено работят във вече изградено публично пространство, понякога в доста ограничени рамки, налага се да бъдат изобретателни. Получава се, когато открият връзки между вече наличното и хората, обитаващи мястото.

И понеже архитектурата днес все по-трудно може да се прави от един отделен човек, двете развиват идеите си в пълно равноправие. Сред влиянията, от които не се отказват през годините, са възгледите на Льо Корбюзие за индивида и колектива, от които черпят при проектирането на учебни сгради. А такива „Графтън Архитектс“ вече имат доста. Някои изключително атрактивни – като университета „Луиджи Бокони“ в Милано (Най-добра сграда в света на Световния архитектурен фестивал в Барселона, 2008 г.) или Инженерно-технологичния университет в Лима, Перу (наградата на Royal Institute of British Architects (RIBA), 2016). Когато проектът им печели конкурса в Лима, журито го нарича „вдъхновяващ“, „смело допълнение към градския пейзаж“. Днес многоликата футуристична сграда се издига вертикално, захваната за скалите над океана, и чрез каскади от градини и открити пространства се вписва в градската среда. По същия начин и университетският кампус в Милано съчетава две линии: едната е неговата цялост на миниград, а другата – широките гледки към Милано.

И още: Медицинският факултет на университета в Лимерик, Ирландия, Висшето училище по икономика в Тулуза, Лондонското училище по икономика (все още в строеж)… Наричат проектите им нагледни лекции по оформяне на пространството. Между структурите за обучение в многоетажните пространства са разгърнати зони за придвижване, за срещи и усамотение. Комфортните условия за студентите се допълват от естествено осветление и вентилация. Дори и в по-малките проекти на „Графтън Архитектс“, например Solstice Arts Centre в Наван, Ирландия, са налице многофункционални пространства не само за общуване между артистите и публиката. На различни нива са създадени сектори за по-голяма близост, но се усещат също широта и светлина, нахлуващи от мащабните прозорци.

Стилът на Фарел и Макнамара е „лаконична, сурова, но винаги изразителна архитектура, използваща в пълнота възможностите на един или друг материал“, се казва в мотивите на журито на награда Прицкер. То акцентира върху цялостния им подход в изграждането на сградите и в практикуването на професията, изтъква щедростта, която двете проявяват към колегите си, отговорното отношение към средата и космополитния подход, съчетан с признание на неповторимостта на всяко място.

„Архитектурата предлага рамка за живота на хората, тя ни закотвя в света“, казва Шели Макнамара. Според Ивон Фарел тя „би могла да се опише като една от най-сложните и важни културни дейности на планетата“. Двете са професори в Юнивърсити Колидж в Дъблин, където преподават от младите си години. След първите си успехи получават покани от Висшето училище по дизайн в Харвард, Йейлския университет и Политехническото училище в Лозана, а от 2013 г. преподават в създадената от Марио Бота Архитектурна академия в Мендризио.

Въпреки всичко едва ли някой ще ги нарече звездни архитекти. Те по-скоро са представители на архитектурата, която скромно служи на обществото и хората. А това, че получават наградата, приемана за еквивалент на Нобеловата, е по-скоро знак за нови тенденции. Ако през 1979 г. първият носител на Прицкер – Филип Джонсън, е на 72 години, то днес двете архитектки от Дъблин, родени през 1951 и 1952 г., могат да се впишат в групата на доста по-младите. Те са първите ирландски архитекти, получили наградата, ако изключим американеца с ирландски корени Кевин Рош (1982 г.)

На жени Прицкер се присъжда от не толкова отдавна. Всъщност могло е да се случи и по-рано, още през 1991 г., ако американецът Робърт Вентури я беше получил в тандем със съпругата си Денис Скот Браун. Но това не става, а впоследствие са организирани кампании, които настояват за награждаването ѝ. Комитетът на Прицкер отказва с аргумента, че наградите са еднолични. Едва през 2004 г. Заха Хадид става първата жена архитект, удостоена с отличието. Преди това, през 2001 г., правилото е променено и швейцарците Жак Херцог и Пиер дьо Мьорон са наградени като тандем. Комитетът все пак забелязва жените – японецът Кадзуо Седжима е награден заедно с Рюе Нишидзава (2010 г.). Жена има и в испанското трио лауреати от 2017 г. – Рафаел Аранда, Карме Пижем и Рамон Вилалта.

Наградата Прицкер, чиято парична равностойност е 100 000 долара, се връчва от 1979 г. по инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната фондация „Хаят“. Присъжда се на архитекти с принос за развитието на човечеството.