Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

От четири години работя върху роман, чието действие се разиграва през 1901 г., в условия, познати като третата пандемия от чума, когато в Азия умират милиони, а в Европа – не толкова много. През последните два месеца приятели и роднини, издатели и журналисти, запознати с темата на този роман със заглавие „Чумави нощи“, постоянно ме питат какви прилики откривам между настоящата пандемия и историческите епидемии от чума и холера. Паралелите са много.

Първата реакция при пандемия винаги е отричането ѝ. Националните и местните власти винаги са реагирали със закъснение. Те са изопачавали фактите и снижавали числата, за да прикрият епидемията. Още на първите страници от „Дневник на чумавата година“ Даниел Дефо разказва, че през 1664 г. в някои квартали на Лондон властите обявяват по-малък брой умрели от чума, регистрирайки други болести като причина за смъртта.

Малко по малко спирам да се срамувам от моя страх

В италианския роман „Годениците“ от 1827 г. Алесандро Мандзони описва как през 1630 г. населението на Милано се възпротивява на официалния отпор срещу чумата. Отричайки фактите, губернаторът на Милано пренебрегва заплахата. Дори не са отменени тържествата по случай раждането на принц Карло, първородния син на крал Филип IV. Мандзони описва колко бързо се разпространява чумата, понеже декретите за нейното потушаване са недостатъчни, прилагат се нехайно и населението не ги спазва.

Вторият начин, по който хората спонтанно реагират на пандемията, е разпространението на слухове и безпочвени твърдения. При по-ранни пандемии слуховете са подклаждани както от фалшиви новини, така и от невъзможността да се получи представа за ситуацията като цяло.

В свят, в който няма новинарски агенции, радио и телевизия, няма интернет, мнозинството от населението разчита на въображението си, за да установи откъде идва заплахата, колко е сериозна и какви последици влече след себе си. Най-честите слухове при избухването на пандемия се отнасят до въпроса кой е довлякъл болестта и откъде е дошла тя. В средата на март, когато страхът и паниката започнаха да се разпространяват в Турция, един ръководител на банков филиал в Джихангир, квартала на Истанбул, където живея, ми обясни с физиономията на осведомен, че при „това нещо“ става дума за отговора на Китай на Съединените щати и останалия свят.

Както и злото изобщо, чумата често е описвана като дошла отвън. Тя вече е връхлетяла други хора и не е направено достатъчно, за да се спре по-нататъшното ѝ разпространение. Античният историк Тукидид съобщава за чумата в Атина, пишейки, че тя е започнала първо в Етиопия и Египет.

Най-упоритите и ширещи се слухове винаги засягат въпроса кой е бил първият преносител на болестта. В романа „Годениците“ Мандзони описва едно зло, демонично същество, което броди в тъмнината и маже дръжките на вратите със заразна течност или я излива в кладенците. Или един уморен старец, набеден от случайна минувачка, че с мантията си е забърсал наоколо, разпространявайки болестта. Веднага се намират готови да го разтерзаят .

Тези изблици на насилие, на клевети, на паника и безредици са общ елемент във всички разкази за епидемии. Марк Аврелий обвинява християните, че са докарали на света Антониновата чума, нали не почитат римските богове. По време на последвалите чумни епидемии в Османската империя, както и в християнска Европа, подозрението пада върху евреите, които тровели водата в кладенците.

Както и при старите чумни епидемии, при коронавируса слухове и обвинения, основаващи се на национални, религиозни, етнически убеждения, оказват влияние при справянето с епидемията. Тук роля играят както социалните медии, така и склонността на десните популистки медии да разпространяват груби лъжи. Ала днес повече от всякога имаме достъп до достоверни новини.

Докато наблюдаваме как се множат червените точки върху епидемиологичните карти на съответната страна или на света, ние осъзнаваме, че няма място, където бихме могли да избягаме. Знанието за това, че цялото човечество – от Тайланд до Ню Йорк, споделя нашите грижи как и къде да се носи маска, как най-безопасно да обработим хранителните продукти от супермаркета и дали да си останем вкъщи, всичко това непрекъснато ни напомня, че не сме сами. Ражда се съзнание за солидарност. Ние се смиряваме. Става ни по-леко да разбираме другите.

Малко по малко спирам да се срамувам от моя страх и започвам да го разглеждам като уместна реакция. Припомням си поговорката, че който се страхува, живее по-дълго. По някое време забелязвам, че страхът отключва в мен две различни реакции. Може би при всеки човек е така. Понякога ме кара да отстъпвам в усамотение и тишина. После отново ме учи да се взема в ръце и да съм солидарен.

За първи път писах за епидемия преди трийсет години, още тогава ме интересуваше най-вече страхът от смъртта. През 1561 г. хуманистът Ожие Гислен дьо Бюсбек бяга от чумата в Константинопол, установявайки се на остров Бююкада в Мраморно море. Той забелязва, че карантинните мерки се спазват незадоволително, обяснявайки си го с това, че по религиозни причини турците са „фаталисти“.

Около век и половина по-късно и Дефо пише в „Дневник на чумавата година“, че турците и мюсюлманите разчитали на вярата си в предопределението на съдбата, според която краят на всекиго е начертан. Моят роман за епидемията трябваше да ми помогне да мисля за мюсюлманския „фатализъм“ в контекста на секуларизацията и модерността.

Фаталисти или не: погледнато в исторически план, винаги е било по-трудно да се убедят мюсюлманите, отколкото християните да спазват правилата на карантината, особено в Османската империя. Икономическите причини, поради които търговци и селяни от всички конфесии се съпротивлявали на карантината, в ислямската среда се сливали с представите за женското целомъдрие и личната сфера на дома.

Във втората половина на XIX в., когато параходът се налага като превоз и пътуването става евтино, поклонниците, които отиват в Мека и Медина или се връщат оттам, стават най-ефективните разпространители на заразни болести в света. По тази причина в навечерието на ХХ в. британците създават в Александрия една от най-големите карантинни служби в света. Подобни тенденции са причина да се наложи не само стереотипът за ислямския „фатализъм“, но и представата, че мюсюлманите и азиатските народи са носители и разпространители на заразни болести.

За да възникне след пандемията един по-добър свят

Когато на Расколников, героя от „Престъпление и наказание“ на Достоевски, му се присънва епидемията, то пак е в тази традиция: „Присънваше му се… че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа“. На географските карти от XVII и XVIII в. политическата граница на Османската империя, линията, от която започва светът отвъд Запада, се определя от река Дунав. Ала културната и антропологическа граница между двата свята е прокарана от чумата – на изток от Дунав вероятността да се заразиш значително нараства.

Някои исторически документи ни сочат, че в джамиите на Константинопол се извършвали погребални церемонии, докато навън чумата е върлувала. Опечалените посещавали домовете, за да изразят съчувствие и да се прегърнат, плачейки. И е било по-важно да се подготвиш за следващото погребение, отколкото да се запиташ откъде идва епидемията и как се разпространява.

По време на най-новата пандемия турското правителство предприе секуларен подход: погребалните церемонии за жертвите на болестта бяха забранени. В петъците джамиите останаха неотклонно заключени. Турците не се противопоставиха на тези мерки. Дори и голям, нашият страх може да е мъдър и далновиден.

За да се роди след тази пандемия един по-добър свят, всички трябва да се подкрепяме смирено и солидарно, както ни го налага историческият момент.

Текстът е публикуван в „Зюддойче Цайтунг“ на 30 април.

Превод от немски Людмила Димова