За времето и паметта
„Времеубежище“, Георги Господинов, издателство „Жанет 45“, 2020 г.
Заглавието, не на романа, моето, можеше да бъде друго. Можеше да съдържа думата „минало“, можеше да бъде и „за надеждността на понятията“ или съвсем друго. Но тъй като това са важните теми, които писателят осмисля, за които се пита, за които намира или не намира отговори – и заглавието е това.
Когато ще се пише за книга на толкова известен и обичан писател, някак почти неизбежно ни се струва, че трябва да започнем от познатото, да стъпим на нещо сигурно. Да, във „Времеубежище“ ще си припомним много (а може би не чак толкова много – защото и паметта за прочетеното може да бъде ненадеждна и да се замени с „чужда“, не лична памет) от писането на Господинов в „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ – повествование, което се разклонява, пристрастие към фрагмента, към малкото, което може да носи голям смисъл, честа смяна на ритъма, на стиловото звучене. Още – образи, които познаваме, обични реалии, книги, неща, времена, най-вече минали, които са му важни, в които обича да пребивава. И разбира се, Гаустин.
Мисля, че „Времеубежище“ е по-мащабен, по-цялостен, по-сюжетиран в хубавия смисъл на думата, разгръща и осмисля по-сериозно и дълбоко, но все така с причастност и емпатия големи теми.
Читателят обаче, който може да „забрави“ предишните романи, а и „други истории“ на Георги Господинов, ще има „чиста“ среща с важна за днешния човек книга, с книга, в която смисълът ще бъде носен от един богат, разгърнат в чудесните си възможности език.
Романът е структуриран в пет части – „Клиника за минало“, „Решението“, „Една отделно взета страна“, „Референдум за минало“ и „Дискретни чудовища“. Всяка от тях е придвижване напред в развитието на сюжета и същевременно е наситена с по-малки или по-големи „локални“, лични истории, със завръщания назад, в предишно време. Много важно ми се струва непрестанното проблематизиране на времето, свързано с въпроса за надеждността на човешката памет. Тези въпроси и тяхното осмисляне също се разгръщат и придобиват по-дълбоки измерения.
Понякога е нужно просто откритие, за да се вземе голямо решение. Ако губиш паметта си – от старост или заболяване – връщаш се все по-назад и заживяваш в онова отминало време. Време, в което ти е било най-добре. Това е и лечението. Автор на идеята – Гаустин, единият главен герой на този роман. Другият – автор, понякога съавтор или пък изпълнител, събирач на новини, истории, миризми, „трапер на миналото“ – е разказвачът. Всеки от тях преминава през развитие. Ако в началото нещата изглеждат някак малко по-ясни, постепенно за всеки от двамата стават по-сложни, невъзможни за обхващане и пълно разбиране – колкото по-общностни и всеприети, колективни стават изборите и изходите, толкова по-тревожно, ненадеждно и губещо опора в паметта си става индивидуално-човешкото. Какво се случва с теб, когато не знаеш на кое време принадлежиш?
Да събудим паметта, да „произведем“ минало, време, в което можеш да си спомним – изгубена миризма на кафе например или вкуса на пастите от 70-те, да попушим „Житан“. Идеята узрява. Да се направи град в миналото, хубаво ще е и в конкретна година. Каква да е годината? Изпълнена с големи събития – война, болест, падане на стена или друга... „Времето не гнезди в извънредното, то си търси тихо и спокойно място. Ако откриеш следи от друго време, ще е в някой незабележим следобед. Един следобед, в който нищо особено не се е случило, нищо освен самият живот...“
„Разширяването на полето на миналото“ обаче може да бъде опасно. Отварят се нови и нови клиники за минало. Настоящето не е сигурно – можем да се върнем в друго време. Време по избор. По спомен. Там може да се върне всеки, не само болният от деменция. И да се върне не само за ден, час или месец... Може и завинаги. Обсесията от миналото може да е зловеща. Нашият разказвач се пита какво ще стане, ако цели градове и държави се върнат назад, в минало време, записва това в своя тефтер, може да стане „малък роман“, си мисли. Нека тук да спомена винаги важната при Господинов линия за писане – кой кого пише, кой влиза в историята, кой кого създава... Записаното може да „тича след случилото се“. Нужно е време за случване на нещата. И разказ.
Важна част от романа е свързана с този избор – назад към миналото. При „остър дефицит на бъдеще“ – това е изход. „Щом Европа на бъдещето вече е невъзможна, да изберем Европа на миналото.“
Едновременно внимаващи в национални особености, конкретика и факти са страниците, в които читателят ще се срещне с изборите на отделните страни, но от друга страна, са и обобщение за живота на обединена Европа, за проблемите в днешното ѝ време, за опасността от смесването на времената. Опасността да „виждаш света преди и след, но никога сега и тук“.
Предупреждението на писателя е недвусмислено – връщането към псевдообединителни, пробутвани за национални ценности, самите те бутафорни, изпразнени от съдържание и смисъл, към атрибути като носии, гайтани, хайдушки калпаци и подобни също тъй бутафорни възстановки на минало, припомнянето на имена, с които са свързани злощастни страници от колективната ни история, сантиментално и избирателно връщане към по-близкото минало, онова, в което имаше манифестации, другари и другарки и живот в несвобода, са подмяна – голяма и опасна, те могат да доведат до нови обществени колизии, до трагични събития.
Романът „Времеубежище“ е и роман за личното преживяване на времето. Георги Господинов умее това писане – да създава у читателя чисто емоционално преживяваното усещане, че чете и автобиографични моменти за автора. Да, уповаването на собствената памет е значимо за всеки пишещ, а и непишещ човек. Но самият писател ни предпазва от такова „подхлъзване“ – „всички истински лица в този роман са измислени, само измислените са истински“. Много е важна нишката, свързана с отношението автор–творба, тя настоява, че „писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига“.
Личното време е онова, в което можем да бъдем относително автентични, без да се залъгваме, че това е наистина възможно. Паметта, тази несигурна хранилница на нашето аз, на нашето минало, тя със сигурност слабее, изличават се имена, истории, лица, миризми, вкусове... Пренареждат се спомени, пристрастия, приятели, врагове, светът на миналото ми „вчера“ не е светът на миналото ми „днес“. И още нещо, което отново си припомням – способността да лиризираш прозата, да си лапидарен и да наситиш максимално със смисъл фразата, изречението.
В повествованието си Господинов се движи към финала, в който разказвачът ще се връща все по-назад, към времето, в което може да държи майка си за ръка и да гледа „една роза в упор“. Към разбирането за невъзможната принадлежност към времето, в което просто ни се иска да бъдем. Да сме. Да сме били.
Тъгата е важно за Георги Господинов чувство, тя е канава в разбирането му за човешкото, за невъзможността да си бил навсякъде, където би желал и когато би искал, да си сторил всичко, което е можело, за пропуснатите срещи, за негледаните филми, за неизпушените цигари, за неизживените любови, за... „Времеубежище“ дава и утехи – за едно възможно живеене – в книгите. Или пък, че времето позволява да се намерим в него, някъде там. Само забравата може да ни попречи. Важното е да помним сегашното, за да не разполагаме само с минало. Така че избор има.
Романът на Георги Господинов е литературен лабиринт, през който всеки читател може да се движи със собствена скорост и познания, да открива литературните пристрастия и важни за писателя книги (някои от тях съвсем ясно посочени и цитирани, други не), да ги свързва в още един, съвсем друг сюжет – за паметта в самото писане.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тукСкоро си мислих, колко много ми липсва музикалният анализ и критика. Това би подготвило, насочило хората или поне потенциалните слушатели между тях, как да се ориентират в звуковият хаос, който ги атакува всеки ден. Не само би ги ориентирало, а дори (надявам се) създало вкус. Точно това прави Катя Атанасова за съвременната българска литература и съвсем не само в това ревю на "Времеубежище", насочва, аргументирано с внимание към детайла и създава вкус, като ни дава право на избор.
08.07.2020 15:Скоро си мислих, колко много ми липсва музикалният анализ и критика. Това би подготвило, насочило хората или поне потенциалните слушатели между тях, как да се ориентират в звуковият хаос, който ги атакува всеки ден. Не само би ги ориентирало, а дори (надявам се) създало вкус. Точно това прави Катя Атанасова за съвременната българска литература и съвсем не само в това ревю на "Времеубежище", насочва, аргументирано с внимание към детайла и създава вкус, като ни дава право на избор.
08.07.2020 15: