Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

С поета Иван Ланджев разговаря Данислава Делчева

„Изкуството не променя маси от хора, но променя отделния човек. Аз се интересувам от него, моята територия е отделният човек.“

Адекватно или цинично е да се говори за поезия днес?

Сещам се за едно стихотворение на Мариан Мур, което тя редактира доста и накрая го свежда до няколко реда. Казва се „Поезия“ и започва така: I, too, dislike it  („И на мен не ми харесва“). И продължава: „Oбаче ако я четеш с нужното презрение, ще намериш вътре и място за истинското“. За непреходното. Така че не е нужно да говорим за поезия винаги толкова патетично, като: „Ето вижте, това е противоотровата, само това ще ни спаси!“. В случая мисля, че въпросът не е дали ние да говорим за поезия сега, а по-скоро какво тя ни говори в ситуации като сегашната. И ако историята може да бъде някакъв пътеводител, ще видим, че поезията има какво да каже по въпроса. Циничното е ние да не я чуваме, да нямаме ухо за нея и да използваме пандемията като алиби за сетивата си.

Много е лесно да кажеш – сега не е време за изкуство, върлува смъртоносен вирус, на кого му пука за тия неща, това няма да спаси животи… Но в същото време науката още няма отговори на това, което се случва. В момента тя ги търси, политиката също, икономиката е в патова ситуация и всички тези прагматични области от човешкия живот са занемели. Те нямат отговор. Така че не можем да обвиняваме изкуството и поезията в частност, че няма отговори и няма да ни спаси живота. Тя може да го осмисли. Ако поезията се занимава с вечните неща, защо да не поговорим за тях?

Къде откривате поезията тези дни?

Откакто започна извънредното положение, пиша доста, но повече публицистика. Волю-неволю съм изпаднал повече в злободневното. Хората четат коментарите и есетата ми и аз по някакъв начин се чувствам полезен, споделяйки мислите си по въпросите на деня. Стиховете ще си дойдат, но по-късно. Разбира се, не губя връзка с поезията. Превеждам любими поети. На въпроса конкретно: както казват, поезия има навсякъде освен в слабото стихотворение. Нали знаете лафа, че в стаята винаги е стайна температура. Е, в света винаги има поезия.

А коя поезия е слаба поезия?

Намирам по-голямата част от това, което наричат insta-poetry, за слаба поезия, включително и флагманите ѝ. Например поезията на Рупи Каур според мен, като читател, е откровено слаба. Както и тази на епигоните ѝ.

Евтиното стихоплетство, което парадира с формата, но нищо дълбоко и важно не казва, също е лоша поезия. Просто редене на думи… Но не виждам нещо кой знае колко страшно в присъствието на лошата поезия. Тя трябва да преобладава по необходимост, как иначе? Освен това повечето големи световни поети също са написали своя дял лоша поезия. И на драго сърце биха изключили от литературното си наследство голям брой текстове. Не всеки е Далчев, че слабите си стихове да не ги пише. Не, пише се всичко – хубаво, лошо, накрая времето отсява и ако си късметлия, от теб ще останат в една антология 15–20 неща, които са за вековете.

Като доктор по руска литература и с изследвания за Толстой, какво според вас можем да вземем от него в момента? Каква поетика на себенадмогването можем да приложим в настоящата ситуация?

Както е известно, Толстой не е толстоист. Той не е успявал безпогрешно да следва собствените си принципи, които издига с такава страст. Но нека за секунда оставим шедьоврите настрана – и другите класици са написали шедьоври. Най-великото при Толстой са мечтите, намеренията, желанията му. Никой от руските класици не е искал толкова велики неща за света, не е преследвал толкова голям идеал. Много изследователи казват, че Пушкин и Гогол на езиково равнище са по-съвършени. Талантът им в чисто езиковия смисъл, начинът, по който те боравят с езика и владеят стила, е може би по-изтънчен и рафиниран, но те не преследват толкова висок идеал, колкото Толстой. А идеалът е точно за тая вселенска любов, която побеждава всичко друго, за това обезоръжаване на злото през любов… Всъщност тази доктрина на Толстой, която прилагат и Ганди, и д-р Мартин Лутър Кинг, е с две думи това – да направиш злото смешно и абсурдно през любовта, с която му отвръщаш. Може би това е, което Толстой би ни казал. Също, с присъщата висота на духа и силата на характера си, той не би ни позволил да загубим надежда в тази ситуация, защото кои сме ние, че да губим надежда? Особено късния Толстой, като вече по-радикален, като скептик спрямо прогреса в някакъв смисъл, той би ни посъветвал да се обърнем към духовното.

Един друг интересен руски мислител казва, че религията винаги ще бие философията, защото болката от живота е по-силна от интереса към него. Става дума не за институционалната религия, а за самото религиозно преживяване, за нуждата от него. Ние можем през целия си живот да се ръководим от интереса и любопитството си към света, но когато ни заболи, ни боли повече.

Има ли роля изкуството за качествената промяна на човека, било то в положителна или отрицателна насока?

Има, разбира се. Изкуството не променя маси от хора, но променя отделния човек. А аз се интересувам от него, моята територия е отделният човек. Моята задача не е задачата на социолога, учения, политика, който може да си позволи да гледа големи човешки маси от птичи поглед. Изкуството дава на личността смисъл, свобода, прояснява всичко. Затова тираните се страхуват от него и се опитват да го контролират. Те не искат отделни хора с лица, а тълпа. Искат те да казват на човека защо и как да живее. А изкуството не позволява това. Нали Франкъл обичаше да цитира Ницше: „Ако имаш своето защо, ще понесеш всяко как“. Изкуството ти дава твоето защо и те прави силен, критичен, мислещ.

Защото само с техника не става. Джиджавките улесняват, но не осмислят живота. Това, което изглежда чупливо и нетрайно – стихотворението, песента, платното, движението на актьора по сцената – всъщност е по-устойчиво от машината. Защото машините ще се счупят. Желязото ще ръждяса. Асфалтът ще се напука. А ти пак ще изпитваш и болка, и неудобство, и радост, и страх, и щастие от абсурдния факт, че те има. И тогава ще прочетеш стихотворение, ще си пуснеш музика, ще отидеш на театър.

За поезията се говори все повече в минало време, а за поетите – като отживелица. Къде стои поезията през 2020 г.?

Като мине половин век и дойде време да се пишат учебници за 2020 г. и да се кръщават улици, тогава ще се помни кои са хората на културата в тая страна, а не кой е бил министърът на финансите – нали той ни беше нарекъл маргинали?

Томас Елиът е бил поет звезда. Много е трудно в момента да има поет звезда, тъй като приоритетите на света по отношение на това кой е в медийното пространство и защо, са се променили. Самата природа на славата се е променила и е много трудно да посочиш кой е големият, разпознаваем световен поет в момента. Примерно, можело е да кажеш – такъв е Томас Стърнз Елиът, но той умира през 1965 г. Уистън Хю Одън умира през 1973 г. Последните големи световни поети бяха Шеймъс Хийни, Тумас Транстрьомер и Дерек Уолкът. И тримата си отидоха през последното десетилетие (Уолкът преди три години). Истински големият световен поет преди това беше Бродски, но той почина през 1996 г. Трудно е да има такъв авторитет днес, поетът като фигура и присъствие вече няма такава глобална слава. Това може и да се промени, не зная. Наскоро гледах един любим сатирик, който зададе провокативно въпроса кой е последният човек, стъпил на Луната. Астронавтът се казва Харисън Шмит. Никой не знае кой е този човек. A той е стъпил на Луната, разбирате ли, отишъл е до Луната и се е върнал! Би трябвало такъв човек да е много, много известен. Но не – известни са хората от риалити форматите. Няма нужда да ходиш до Луната. Можеш да отидеш до тоалетната по телевизията и ставаш звезда.

Коя е последната илюзия, с която сте се разделили?

Имам едно стихотворение, в което казвам: „И нека опитът те запази глупав“. Старая се да оставам по-дълго с илюзиите си, не да се разделям с тях. Писах за това наскоро в предговора на второто издание на „Ти, непрестанна новина“ – въпросите на сърцето ме вълнуват и винаги са ме вълнували повече от всичко останало. Ако е илюзия да се вярва, че има любов на тоя свят, голяма, която бие всичко друго, тази, която иска Толстой… то и аз не искам да се разделям с нея.

Вярвам, че езикът също е един от въпросите на сърцето. Вярвам, че нещата, които пишем, са от любов към езика. Вярвам в илюзията, че любовта е онтологичен принцип на света, някакъв ритник за битието. Който не вярва в това, мога да му припомня факта, че все пак се е родил.

Какъв е пътят от „По вина на Боби Фишер“, през „Ние според мансардата“ до „Ти, непрестанна новина“?

Постепенно човек започва да прилича все повече на себе си. Откривам в първата си книга няколко стихотворения, които не бих изхвърлил и още смятам, че стават. Ако след години направя „Събрано“, мога да ги сложа там, без да се срамувам много. Изминава се един път, който е задължителен за всеки автор. В началото, като публикуваш първата си книга, ти още не си ти. Ти си това, което си прочел последно. Ако последно си прочел битниците, стиховете ти ще звучат като битниците. Ако последно си прочел езерните поети, ще се мъчиш (неуспешно) да звучиш като тях. Колкото и еклектично и смешно да е всичко това. Ти още не си ти и имитираш – не защото си крадец, а защото си безпомощен и не знаеш какво да направиш. В това невежество тук-там се прокрадваш и ти в някакви моменти. Има неща, които започват да звучат като тебе, и си даваш сметка, че те не са дошли отникъде другаде. По-нататъшното ти писане е опит да запазиш това и да го развиваш.

„Ти, непрестанна новина“ според мен (и според читателите, доколкото съм чувал) е доста по-емоционална от предишната ми стихосбирка „Ние според мансардата“. В нея повече се криех, опитвах се да бъда по-дистанциран. Докато в тази има много стихотворения, в които се вижда, че гардът е свален. Уж с годините би трябвало да е обратното, а не е така. В предишната сякаш повече съм се страхувал да не бъда сантиментален, докато тук съм намерил начини за себе си да се справя с този адски тегав въпрос за всеки артист, независимо с какво изкуство се занимава – че това, което искаш да пресъздадеш и което те яде отвътре, може да е сантиментално. Как да го направиш така, че да не излиза сантиментално в реализацията? Има различни стратегии, постмодернистите се справят с това през ирония. В „Ти, непрестанна новина“ реших да зарежа иронията (не че съвсем я няма, има я, но много по-малко), на едно място даже го пише, и наистина да изляза със свален гард. Да понасям. Ако нещо е вярно и е честно предадено, то няма да бъде сантиментално в смисъла на блудкаво. И чувството е много освобождаващо. Това е хубавото – че ставаш по-свободен с годините.

Кои теми и мотиви продължават да стоят с вас във времето?

Големите въпроси, които ме вълнуват, са тъкмо въпросът за времето и какво прави то с нас. Колкото и лека и все „по-несериозна“ да става тази дума в съвременния контекст, въпросът за душата също ме вълнува. Това е още една илюзия, с която не искам да се прощавам – дали душата съществува, в което съм убеден, и дали е безсмъртна, в което също съм убеден. Душата е безсмъртна по условие и въпросът за нея не спира да ме интригува, за нещата, през които преминава и в битка, и в съюз с тялото. Плътските и чувствените въпроси ме вълнуват, не мога да избягам от тях. Те пак са свързани с времето – паметта на нашето тяло и начина, по който то помни, защото тялото и сетивата ни помнят по различен начин от разума. Въпросът за смъртта, който е неизбежен, въпросът за Бог, който е неотложен… Целият този опит да се заличи въпросът за Бога ми се струва несъстоятелен. Не говоря дори за съществуването на Бога. Важно ми е питането за Него. Вътре в индивида това питане не може да бъде заличено. Дори да се мъчиш да Го махнеш от съзнанието си, въпросите за Него и към Него остават. Няма къде да ходят, защото не можеш да ги адресираш другаде.

Иван Ланджев (род. 1986) е поет и есеист. Доктор по руска литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преподавател. Носител на национални награди за поезията си. Участник в международни поетични фестивали, четения и научни конференции. Негови стихове са преведени на десет езика. Автор е на „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017), както и на стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ („Сиела“, 2010), „Ние според мансардата“ („Жанет 45“, 2014) и „Ти, непрестанна новина“ („Жанет 45“, 2018, 2020).