Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

„Един бог, който хихика в брадата си: „Нека им дойде акълът!“, този бог не е Богът на християните, приел да умре на кръста заради спасението на човеците.“ Размисъл на френския философ пред в. „Ла Кроа“

И аз като всички съм изолиран вкъщи от седмици. Имам шанса да обитавам тих парижки апартамент. Както и шанса да съм в компанията на две от жените на моя живот – съпругата ми и майка ми, чиито деца и внуци са разпилени между Мадрид, Макон и Франкфурт. Прекарваме немалко време на телефона или по Скайп, общувайки с роднини и приятели. Получаваме чрез WatsApp видеа и игри от нашите внуци. Разбира се, има домакински грижи, а и покупки, които разсейват скуката.

Изолацията ми попречи да замина за Мадрид, а после и за Източния бряг на Съединените щати, където трябваше да прекарам десет дни, изнасяйки поредица от лекции. Чувствам се фрустриран от това, че не можах да спазя ангажиментите си, но и донякъде облекчен поради факта, че аз и съпругата ми Франсоаз можахме спокойно да отбележим петдесетгодишнината от брака ни. „В крайна сметка всичко е дело на Провидението“, казвам си аз, изпъчвайки гърди. Много добре. Ала знам ли как бих реагирал, ако бях засегнат телесно, аз или някои от близките ми? Нали това е въпросът, който сатаната поставя на Бог по повод на Йов, който не се пречупва. Що се отнася до мен, не съм убеден, че бих бил толкова непоколебим.

Докато всичко е наред на борда, лесно е да си между ръцете на Отца. Затворен между стените на библиотеката си, сред най-близките си същества, аз се чувствам великолепно. Мисля си обаче за един мой бивш студент, който мизерства в малката си мансарда, или за моята кръстница, поверена на социалните грижи: оставят ѝ храна на прага, след което служителката бързо си отива. Сравнена с тяхната, моята изолация е повече от комфортна и нищо не ми пречи да проповядвам за Божията воля. Ала както св. Петър пита Данте, който иска да се изкара безгрешен („Рай“, песен XXIV): „На монетата състава е проверен, тъй както тежестта, но имаш ли в кесията такава?“, колкото и „кръгла и блестяща да е тя и повод за съмнения да не дава“ (превод Иван Иванов и Любен Любенов).

***

Покрай това как прекарвам свободните часове? Като интелектуалец и малко сноб можах да прочета всички големи писатели на епидемията – Тукидид, Лукреций, Бокачо, Дефо, Мандзони, Камю, Жионо. Предпочетох да се възползвам от свободното време, за да редактирам някои от книгите си и да отговарям на въпроси.

И ето че от зори, в домашен халат, сядам пред компютъра и започвам да отговарям какво мисля за пандемията.

За мен, като християнин, за когото Бог съществува, какво може да е мястото на Бог в тази история? Дали епидемията е наказание? Някои американски фундаменталисти твърдяха подобно нещо още по времето на СПИН-а. Днес те отново се възползват от случая, следвани по петите от брадати ислямисти.

***

Твърде нелепо би било за мен да бия камбаната и да викам: „Това е наказание!“. Един бог, който хихика в брадата си: „Нека им дойде акълът!“, този бог не е Богът на християните, приел да умре на кръста заради спасението на човеците.

Нека се върнем към логиката, присъща на нашите практики. Едни се стремят към увеличаване на живота. Други безмълвно вървят към смъртта, в по-близък или в по-дългосрочен план. Провидението бди над живите не защото действа на тяхно място, а като им съдейства да постигнат със собствени сили благото, към което се стремят. Животните получават инстинкта да се хранят и възпроизвеждат, да избягват опасностите. Докато при живото същество, каквото е човекът, Провидението извършва съвършено различен обрат. Инстинктът отстъпва пред интелекта, пред рационалната употреба на свободата. Провидението, съгласно латинската игра на думи, произтича според римляните от благоразумието. Не само благоразумието да се огледаш, преди да пресечеш улицата, но и цялата тази практическа мъдрост, подбираща най-правилните средства за постигане на добрата цел – phronesis на Аристотел, на която моят учител Пиер Обенк, който ни напусна в края на февруари, посвети една от най-добрите си книги.

Споменах по-горе за големите романи и литературни творби, чийто сюжет или повествователна рамка е епидемията. И все пак разказът за епидемията, който, струва ми се, казва най-много за настоящата ситуация, не е клинично описание на болестта, нито хроника на епидемията, а една метафора. Това е сънят на Расколников от епилога на „Престъпление и наказание“ на Достоевски (1867). Студентът, станал убиец поради горделивостта си, лежи в тъмница, поел е към изкуплението. След силна треска той вижда в съня си невиждана чума. Оригиналността на непознатата болест, която в същото време я прави тъй опасна, е в природата на микробите, някакви нови трихини, които се вселяват в хората: те са толкова интелигентни, че по-скоро заразяват душите, отколкото да инфектират телата. Всички поразени от заразата, сиреч почти цялото човечество, съчетават пълната си налудничавост с непоколебимата си убеденост, че те единствени са носители на истината, че само те я изразяват. Откъдето произтича и неспособността им да се обединят за общо дело. Оттук и множеството кървави конфликти. Единствено пощадени са шепа избраници, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята – но тези хора, както отбелязва иронично героят или писателят, никой не е виждал и чувал.

Вижте колко всичко това напомня днешната ситуация: безумен индивидуализъм, отказ да повярваме, че може да има общо благо, че би могло да има игра, в която и двамата играчи да спечелят. Вместо това властва убеждението, че на всяка цена трябва да победиш или да унищожиш онзи, чиито интереси не съвпадат с твоите, онзи, който просто не е на твоето мнение. Вижте начина, по който днес се отправят обвиненията: вината е на китайците, казва президентът Тръмп. А г-н Си лансира своята официална истина: европейците ни заразиха. Вижте и начина, по който в Европа отговорността се прехвърля към другите, тоест към всички: към настоящото правителство, към предишните правителства, към глобализацията, към несвършената работа от този или непредвидливостта на онзи... Да не говорим за конспирациите, които винаги лесно се отгатват. Намирам всичко това за отвратително. Така пак стигаме до онзи елит от незнайни спасени или спасители, който пряко кореспондира с нашата ситуация. Да вярваш, че си призван да рестартираш човечеството от нулата, след като заразата прочисти земята от лошите, е наистина „добра програма“! Защото лошите са винаги другите.

За мен пандемията е повод за „изпитване на съвестта“ – индивидуално, като гражданин и университетски преподавател, но и колективно – като член на корпорацията на философите, от която не съм изключен въпреки пенсионирането си. А също и като бенефициент на тази цивилизация, която, бидейки част от Европа, е преминала в немалка част от света. Питам се: дали тази епидемия е най-страшното, което ни се случва? Не се ли стоварват едновременно с това върху нас интелектуални, морални и духовни епидемии, разбира се, далеч по-дискретни, но същевременно и по-дълготрайни? Всички те не идват от Изтока. Епицентърът на повечето от тях е Западът. И сторил ли съм аз, от своя страна, всичко необходимо, за да намаля техните поражения?

Превод от френски Тони Николов