Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

С фотографа Александър Иванов разговаря Оля Стоянова

Александър Иванов е роден е през 1949 г. в Казанлък, по образование е инженер-химик. От години е посветен на фотографията, съосновател е на творческата фотографска група „Казанлък '85“. Автор е на самостоятелни изложби, сред които „360 градуса България“, „Приказка за гората“, „България от птичи поглед“, „Пирин. Вълшебната планина“, „Отражения“, „Всичко е светлина“, „Полет над България“, както и на много фотоалбуми. В края на миналата година Александър Иванов представи новия си фотоалбум „Видения“, в който събира цял един свят – реалистични пейзажи и фотографии от високо, абстрактни и индустриални пейзажи.

Фотографията, страстта към планините и природата и летенето – как се подредиха при вас тези интереси? И как се допълваха през годините?

Вероятно всичко се корени още в детството. Раснах на село – див и свободен. Общуването с природата беше като дишането – не го усещаш пряко, но е изключително важно за самото ти съществуване. Първо бяха снимките на двегодишния ми племенник и природата около родното ми село. В института се заиграх с разтворите и копирането в тъмната стаичка – черно-бяло и цветно. В Бургас попаднах във фотоклуба на Георги Радев. Дойде и първото ми участие в национален фотоконкурс – Казанлък, след това – международни конкурси, станах фотограф-художник... От 1988 г. до днес съм на свободна практика.

Промениха ли се през годините темите, които ви интересуват? Как се промениха пейзажите, които снимате, например?

Деца и природа снимам и досега, но разбира се, с годините се променят мисленето, подходът, „инструментите“ и технологията... Многообразието в природата през различните сезони е такова, че няма как да пропуснеш „своите“ кадри, когато си на терен. Близо двайсетина години снимах с Пентакс 67, черно-бял негатив и цветен диапозитив Велвия 50. Статив, тежка раница със седем твърди обектива.

До края на 90-те снимах всичко, което ми беше интересно в различните жанрове – основно пейзажи. Казвах си, животът е суров, аз ще се кефя с красива природа... Това се промени с първата ми тематична изложба „Приказка за гората“ (1999–2003). Разбрах, че в природата няма красиво и грозно, тя е такава, каквато е. Не е наше отражение, нито ние сме нейно огледало. В желанието си да я подчиним все повече затъваме в собственото си неразбиране, което може да се окаже пагубно...

Върху някои от проектите, например „България от птичи поглед“ или „Видения“, работите дълги години. Как се запазва този интерес жив? И какво виждате, като отворите огромния архив?

Не съм мислил, че ще продължи двадесет години. В основата е самото летене, обичам да летя на тандем с приятели пилоти. За два часа полет с мотоделта планер надничаме във всички циркуси на Пирин. С парапланер е по-емоционално, но губим дългите сенки сутрин и вечер. След първия том на „България от птичи поглед“ имах възможност да летя над нови места, натрупаха се хиляди снимки и съвсем естествено се стигна до втория том. Преди това излезе от печат и „Пирин. Вълшебната планина“ с фотографии от въздуха и земята. Селекцията на снимките и графичното решение във „Видения“ ми отне близо година. Мога да работя по една тема с години, но се случва да я осъществя и за няколко дни. „Леденият цикъл“ снимах три дена в Пирин, а селекцията и обработката на 4500 кадъра отне близо година.

А какви фотографии харесвате вие? И кои са фотографите, чиято работа чувствате близка?

Ансел Адамс – старата икона, и по-новата – Себастиао Салгадо.

Как разпознавате добрата фотография? Кога си давате сметка, че една снимка е по-добра от друга? Или добрата фотография често е в очите на онзи, който я гледа и сам е способен да открие втори или трети план?

Казват, че свещените писания имат до седем прочита. Аз се радвам, ако моите фотографии имат два-три... Разбира се, една абстрактна снимка може да има и повече, но това освен от автора зависи и от гледащия. Опитвам се да бъда честен към това, което снимам, без монтажи, измислени цветове, с умерена постобработка. Осветлението при изгреви и залези е от изключително значение, но не е достатъчно за въздействаща снимка. Най-важни са чувствителността и отношението на автора към обекта. Понякога е необходима и малко лудост...

Какво предизвиква добрата фотография? Може би тя умее да разказва истории, но дава ли ни различна гледна точка към света, който познаваме, или напротив – просто ни кара да замълчим?

Фотографията може да изразява чувства, емоции, страст. Също така гражданска позиция и ангажираност с кауза. В начина на изразяване си проличават майсторите в различните жанрове.

Трудно ли правите селекция на фотографиите? Или напротив – решавате бързо?

Ако трябва да използвам една дума – мъчително.

Кои са вашите герои? Личи си, че имате интерес към онези хора, които са добри в работата си и я вършат с вещина, независимо дали берат рози, или са планински спасители.

Може да се каже, че с природата сме на ти. Съобразявам се с нрава и прищевките ѝ, гоня единствено слънцето. Ако човек не вижда нищо в краката си, няма да погледне и към звездите... С хората ми е по-трудно.

Как се роди идеята за „Видения“? Името е „Видения“, а хората и ситуациите изглеждат много автентични.

Необходима ми беше дума, с която по някакъв начин да обединя тези десет теми от албума.

Фотографиите ви, направени от въздуха, са емблематични и името ви, неизбежно се свързва с тях. Те понякога показват един изключително хармоничен свят, красив като картина. Но дали отвисоко се вижда по-ясно как светът се променя?

България от птичи поглед понякога изглежда фантастично, друг път – тъжно. Човекът, гледан от небето, уж е малък, но делата и поразиите му са големи.

Какво не бихте снимали и към какви теми просто нямате интерес?

Атанас Далчев има една приказка (по памет): „Добрият писател се познава преди всичко по това, което не пише и публикува“. Това се отнася в пълна степен и за фотографите.

Днес колко често летите? Или вече ви е по-интересен този свят, погледнат от друг ъгъл?

Не съм се формирал като фотограф във въздуха. Нормално е да се завърна като сьомгите там, откъдето съм тръгнал – снимки на природата в черно-бялата гама, от макро до звезди.

Кога идва усещането за добре свършена работа – когато сте успели да уловите точния момент, когато са селектирани фотографиите по един проект, когато фотоизложбата е подредена или когато държите готовия албум в ръце?

Когато наредя изложбата или държа в ръце поредния албум, за мен работата е свършена. Те вече си имат свой живот, който не зависи от мен.

През последните години промени ли се отношението към фотоалбумите у нас? За каква публика са предназначени те?

За съжаление ние нямаме традиция в това отношение. Трябва време и... да се включат младите!

Как фотографията променя фотографа? Прави ли го по-наблюдателен? Какво му дава – усет към детайла, емпатия?

Писателят Георги Данаилов казваше: „Вие знаете, че аз съм добър разказвач, но не се наемам да разкажа една снимка“. Истинската фотография може да даде много на автора, на отделната личност, на обществото, но както всичко създадено от човека, възможно е и да е лъжовна...