Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Организаторите на кинофестивала в Кан, най-големия в Европа, най-важния в света, първоначално отложиха провеждането на 73-тото издание, а по-късно обявиха, че в настоящата извънредна ситуация „изглежда трудно да се мисли, че филмовият фестивал в Кан може да бъде организиран през тази година в първоначалния си вид“. Световният форум се подготвя за пръв път през 1939 г., но е отменен заради нахлуването на войските на Третия райх в Полша. Така фестивалът се случва за пръв път през 1946 г., пропуска 1948 и 1950 (поради липса на средства и проблеми с венецианския си съперник), но от 1951 се провежда всяка година през май (макар че през 1968 г. студентските демонстрации, подкрепени от френски и световни филмови автори, водят до прекъсването, а впоследствие и анулирането на събитието). До 2020 г.

Моментът изглежда подходящ да компенсираме отсъствието на фестивалната еуфория с любопитни случки и факти около изграждането на една десетилетната традиция. А едва ли има по-подходящ екскурзовод зад кулисите на фестивала в Кан от Жил Жакоб, който го следи неотклонно от 1964 г., в качеството си на журналист и филмов критик, член на организационния екип, генерален пълномощник (1978–2000) и президент (2001–2014), и обединява спомените, наблюденията и киноманската си привързаност към Кан в публикувания през 2018 г. своеобразен речник – Dictionnaire amoureux du festival de Cannes (издаден на български език от „Милениум“ под заглавието „За фестивала в Кан с любов“, 2019 г.).

Като всеки кинофорум и този в Кан е изтъкан от имена на големи творци, незабравими филми, официални чествания, светски шум и щури партита (да получиш покана за някои от тях е въпрос на истински престиж), които градят историята на фестивала. Но всичко започва с мястото. „Булевард „Кроазет“ е един от най-популярните в света кралски пътища“, по думите на Жил Жакоб. Там се намира и Дворецът, който в средата на месец май пулсира в ритъма на киното, приветства и създава легенди...

В началото на 50-те Кърк Дъглас срещнал в Кан бъдещата си втора съпруга Ан Байдънс. Брижит Бардо завладяла Кан през 1953 г., но с течение на годинитe намразила фестивала и неговата задушаваща истерия. Жан-Пол Белмондо го е посещавал шест пъти между 1960 и 1974 г., но само като „придружител“ и никога не е печелил награда, а при първото си появяване в Кан Жерар Депардийо работел на плажа, преди да се насочи към актьорския занаят.

Най-честите „абонати“ на фестивала са били именити режисьори. Рекордът по гостувания в Кан принадлежи на Кен Лоуч – 18 пъти, следван от Карлос Саура и Уди Алън – 12 пъти, Фелини – 11, Бергман и Олтман – 10. След като през 1960 г. получил Златната палма с втория си фестивален филм „Сладък живот“ обаче, Фелини вече не искал да участва в конкурса, за да си спести излишните притеснения. Единственото изискване на Уди Алън винаги е било... да не бъде включван в конкурса; докато Робер Бресон страдал, че не бил „третиран подобаващо“ при представянето в Кан на „Мушет“ (1967) и „Пари“ (1983).

Луис Бунюел пък обожавал да се шегува с камериерките в хотела, като оставял на земята възглавницата и завивката си, за да създаде впечатление, че е спал там. А след като през 1961 г. филмът му „Виридиана“ спечелил Златната палма и предизвикал брожения и недоволство чак до Ватикана, разгневеният президент Дьо Гол заплашил да закрие фестивала.

Отношенията с основния конкурент „Берлинале“ се усложнили, когато през 1978 г. немският фестивал решил да се премести от юни през февруари, а Холивуд дълги години се страхувал от Кан, защото „Палмата може да ви се изплъзне под носа и да отиде при някой малък авторски филм, избран от международно жури с трудно определими вкусове...“. Но благодарение на наградата за дебют на „Волният ездач“ (1969) и Златната палма за „Военнополева болница“ (1970) френският фестивал се превърнал в любимец на големите американски филмови компании.

През 1971 г. Чарли Чаплин получил ордена на Почетния легион на церемонията по откриването. През 1973 г. публиката посрещнала „на нож“ премиерата на филма „Голямото плюскане“ на Марко Ферери и екипът на филма бил принуден да напусне залата под освиркванията. „Апокалипсис сега“ пък бил прожектиран в две версии (с различен финал) през 1979 г. и след скандал в журито получил „половин“ Златна палма (поделена с „Тенекиеният барабан“ на Фолкер Шльондорф). А от 1982 г. до днес „Извънземното“ си остава най-популярното закриване в историята на фестивала.

През 1987 г. легендарната звезда на нямото кино Лилиан Гиш (по онова време на 93 години) се появила в Кан за премиерата на последния филм със свое участие – „Китове през август“ (реж. Линдзи Андерсън). През същата година принц Чарлс и лейди Даяна посетили фестивала за 24 часа и създали протоколно усложнение – оказало се, че нито един от трите британски филма в конкурсната програма не е подходящ за височайшето им представяне...

До 1980 г. Жан-Люк Годар никога не е бил селектиран за Кан, а Педро Алмодовар бил включен в конкурсната програма едва с 14-ия си пълнометражен филм „Всичко за майка ми“ (1999, Наградата за режисура), защото селекционната комисия го намирала за твърде „неконтролируем“. Докато братята Коен са всепризнати любимци на фестивала: освен Златната палма за „Бартън Финк“ (1991) те са единствените трикратни носители на наградата за режисура – за „Бартън Финк“, „Фарго“ и „Човекът, който не беше там“. Също така двамата едновременно са били президент(и) на журито през 2015 г.

През 1989 г. Франсис Форд Копола не можел да реши дали да бъде президент на журито, или да остави „Нюйоркски истории“ (на който е сърежисьор заедно с Уди Алън и Мартин Скорсезе) да открие фестивала. В крайна сметка президент станал Вим Вендерс. Преди представянето на „Играчът“ (1992, награди за режисура и за най-добър актьор на Тим Робинс) Робърт Олтман казал на Жил Жакоб, че ако филмът му не спечели Златната палма, това би означавало, че журито е лошо сформирано. А под ръководството на Жерар Депарийо то изпратило Палмата при „Най-добри намерения“ на Биле Аугуст. Тео Ангелопулос пък се надявал да получи Златна палма за „Погледът на Одисей“ (1995), а когато все пак му била присъдена за „Вечност и ден“ (1998), Роберто Бенини изнесъл истинско шоу, с което му „откраднал“ славата.

Женското присъствие в Кан е блестящо и нерядко легендарно, макар че творческият елемент често е бил на второ място. Катрин Деньов приела да е вицепрезидент на журито през 1994 г., когато научила, че президент ще е Клинт Истуд (който предпочел за Златната палма „Криминале“ пред „Изпепелени от слънцето“). Жюлиет Бинош украсила плаката на фестивала през 2010 г. – като алегория на киното. А Джейн Кемпиън е единствената жена, носител на Златна палма (през 1993 г. за „Пианото“), и първата режисьорка – президент на журито (през 2014).

През 1997 г. Майкъл Джексън приветствал канската публика от балкона на хотелския си апартамент, а Микеланджело Антониони, макар и трудно подвижен след преживения инсулт, се появил на церемонията за връчване на Палмата на палмите, докато получателят на наградата – Ингмар Бергман, изпратил дъщеря си Лин Улман, за да вземе трофея му... По време на това 50-ото юбилейно издание на сцената излезли всички все още живи носители на Златната палма, сред които Антониони, Олтман, Копола, Скорсезе, братята Тавиани, Вендерс, Кустурица, Содърбърг и т.н.

Десет години по-късно по булевард „Кроазет“ минали пеша трийсет и петима световноизвестни режисьори, сред които Роман Полански, Вим Вендерс, братята Коен, Алехандро Гонсалес Иняриту, Абас Киаростами, на път за Двореца и премиерата на филма омнибус „Всекиму своето кино“ (а Дейвид Линч закъснял със сроковете и скечът му Absurda не бил включен в оригиналната версия на филма)... Повече подробности, както и увлекателния разказвачески стил на Жил Жакоб, можете да откриете в „За фестивала в Кан с любов“.