Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

„Една воля за разрушение бива последвана от друга воля за разрушение – ето я истинската фаталност на Новия свят. Поради което Съединените щати не са образ на нашето бъдеще, а на нашето минало.“ Анализ, публикуван във в. „Фигаро“

Ето че кинематографичният призрак на Джон Уейн бе принуден да коленичи пред, уви, бездиханното тяло на Джордж Флойд. Филмираният образ на едно убийство отприщи легитимни искания за справедливост. Ала последва разрушителна треска срещу национални монументи в Съединените щати и други западни страни, повечето англосаксонски. И само един по-дългосрочен исторически отрязък ще покаже какво наистина се случва пред очите ни.

През 1871 г. Франция познава подобно „низвергване на статуи“. Комунарите подновяват декрета от 14 август 1792 г., който предписва „голямо революционно разчистване“ на миналото, преди да се почисти „животът“ на монументите, издигнати в прослава на „предразсъдъците“. За една нова ера е необходим нов пейзаж. За сравнение, в края на Терора (1794 г.) абат Грегоар от името на Термидора превръща съхраняването на културното наследство в част от „религията на човечеството“. Друг подобен термин – „вандализмът“ – е прозвище, препращащо и към по-сетнешен исторически пример. Имам предвид иконоборството, движението на унищожителите на „сакрални изображения“ във Византия през VIII в.

Иконоборческата криза е била мащабна – политическа, но и теологическа. Установявайки първенството на Въплъщението, християнството десакрализира властта. В Древния Рим привидният плурализъм на вярванията си остава подвластен на невидимия, но неотменен деспотизъм на гражданската религия. Богът, станал плът, който лично влиза в историята, разбулва идолопоклонския характер на обожествяването на Императора. Евангелието отстранява всяко посредничество при господството на представата: иконата материализира тъкмо това. Византийските самодържци обаче се опитват да премахнат култа, който иконата установява, като я обвиняват в светотатство, позовавайки се на библейската забрана за всякакво сакрално изображение. Ала целта им е друга: да възстановят, възползвайки се от създалата се празнота, непосредствената си и цялостна хегемония. По същия начин иконоборството в революционното начинание бързо сменя насоката си: от обвинение в идолопоклонничество, то се превръща в магическо преклонение пред обекта, който иска да разруши, доколкото слива „образа“ с „нещото“. Устремено е към необходимостта на прогреса, но затъва в безкрайния регрес на изначалното съвършенство. Непрестанно се позовава на толерантността, а насажда принудата.

Секуларизацията е също програма, в която пророческото низвергване на идола и закрепването на политическата власт съвпадат. Нещо, което е разбирал още Франсоа I, отначало благосклонен към протестантските кръгове, които зрелищно се разправят със статуята на Пресветата Дева Мария от Маре (1528 г.), а впоследствие масово нашарват стените на Париж с надписи, заклеймяващи литургиите и „изображенията“ като „дяволщини“, които трябва да бъдат унищожени. Ала френската доктрина за властта предполага, че свят без символно посредничество всъщност е лишен от интерпретациите на помирението. Нещо, което изцяло се потвърждава при Религиозните войни, в които профанацията на образите е неотделима от тази на телата.

Вестфалският договор от 1648 г. слага край на двувековни битки: той успява да преодолее политическата фрагментация на континента, ускорява религиозното уеднаквяване на територии и слага край на конфесионалната подялба на Европа.

Иконоборчеството, което намира в лицето на Калвин своя нов теоретик, едновременно с това е нов и мащабен трансфер на суверенитет. Всеки „реформиран“ княз става глава на държава, която е също така и Църква, като управлява народ, еднороден във вероизповеданието си, както и в културата си, поверени често на едни и същи религиозни или светски деятели. Битката срещу образите приема манихейски или есхатологически обрат: злосторното минало трябва да бъде заличено, защото, макар и ретроактивно, засвидетелства чрез своите емблеми едно предусетено предателство към светлото бъдеще.

Великобритания е изключение във времето. Островната държава си остава конфесионално различна, макар англиканството, създадено чрез едикт от Хенри VIII, да е някакъв преход между една High Church, носталгична по латинската тържественост, и една Low Church, клоняща към немската сдържаност. Напреженията в подобна „държавна Църква“ се разразяват чрез вълна от иконоборчески войни. Проявили се при Едуард VI и Елизабет I, те подготвят революцията от 1642 г., когато Кромуел ги систематизира. Всичко това намира израз в разрушаването на храмове, в изстъргването до бяло на фрески и мозайки чрез хвърлянето в огъня на старопечатни книги и олтарни двери, на обезглавени мраморни и бронзови статуи. Съответно и възстановяването на гражданския мир е трябвало да премине през чистката на най-ревностните „очистители“. Пуританите, привърженици на постоянното оздравяване на „социалното тяло“ чрез „войнстващото тяло“ на едно неспирно иконоборчество, постепенно биват експулсирани към колониите на Америка.

Ето как пуританизмът ще възтържествува отвъд Атлантика, прикривайки крайното си сектантство чрез един благожелателен универсализъм. Чрез божественото предопределение и провиденческата си избраност, както и чрез секуларизирания си месианизъм и миленаризъм, той преизмисля много неща. А благодарение на императива „победа или смърт“, който тревожи въображението му и предопределя неговата участ, пуританизмът налага мита за „невинното господство“. Сливането между политическите и религиозните свободи, което тези дисиденти извършват, създава цяла една машина, изключваща и най-малката съпротива срещу „доброволността“. Ала за да осигури този богословски и демократически режим на доброволното подчинение, Вечния, дал заповедите, не трябва да има лице.

Така пуританизмът, освободен от всеки религиозен образ, задава колективната представа за гражданската религия. Оттук и култът в Америка към обществените монументи, институционалните здания, военните гробища и банковите офиси. А също и към знамето и долара. Или към фабриката за жития, каквато е Холивуд. Целият този преход от невидимия вертикал към плътния хоризонтал неизбежно препраща към сблъсъка между иконопочитанието и иконофобията, където се водят битките за суверенитета. Убежденията си дават фронтален сблъсък, към който се добавя и отмъстителният идентитаризъм. Което, от друга страна, обяснява съществуващото разделение в американския неопротестантизъм между църквите за бели и църквите за чернокожи, които и до днес продължават да съществуват отделно.

Иконоборческият гняв, на който ставаме свидетели днес, е обвързан освен всичко друго с пакта, който Америка е възобновила с основополагащото насилие и с миметичното съперничество. Тук се коренят всички тези „войни за представи“, които рамкират историята, пребивавайки в изначалния си дуализъм. Една воля за разрушение бива последвана от друга воля за разрушение – ето я истинската фаталност на Новия свят. Поради което Съединените щати не са образ на нашето бъдеще, а на нашето минало.

Превод от френски Тони Николов