Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Примо Леви посочва неведнъж, прави го и в една от последните си книги – „Потъналите и спасените“, че е станал пишещ човек не по вътрешно убеждение, а принуден от необходимостта да свидетелства:

Моят религиозен приятел каза, че съм оцелял, за да свидетелствам. Това и направих колкото можах по-добре, нямаше как иначе; продължавам и до ден днешен, при всеки сгоден случай („Срамът“).

Необходимото свидетелство „Потъналите и спасените“ (I sommersi e i salvati) излиза през 1986 г. и съдържа осем есета, посветени на лагерната система и участта на онези, които тя безпощадно поглъща („Памет за злината“, „Сивата зона“, „Срамът“, „Общуването“, „Ненужното насилие“, „Интелектуалец в Аушвиц“, „Стереотипи“, „Писма от германци“), придружени с „Предисловие“ и „Заключение“. Книгата е препубликувана през 2007 г. с предговор от Цветан Тодоров и следговор от Валтер Барберис и е може би една от най-трудните за Примо Леви книга; и може би една от най-ценните за неговите читатели. Защото не просто свидетелства, а опитва и да разбере нацистката концлагерна система, която си остава уникум: както като обхват, така и като специфика („Предисловие“).

„Потъналите и спасените“ представлява, както сам авторът посочва: повече разсъждения, отколкото спомени, спират се по-охотно върху състоянието на нещата днес, отколкото върху хрониката със задна дата („Памет за злината“).

И го правят, първо, защото:

истината за лагерите излезе на бял свят по твърде дълъг път и през твърде тясна врата („Предисловие“),

и второ, защото заради изминалото време става все по-малка и все по-невъзприемаема чудовищната същност на нацистките лагери:

С усмивка си спомням за едно приключение отпреди много години. Бяха ме поканили да разкажа на група петокласници за книгите си и да отговоря на въпросите им. Едно момченце с буден вид, явно лидерът на класа, ми зададе вече дежурния въпрос: „А вие защо не избягахте?“. След като изложих накратко същото, което съм изредил по-горе, ученикът, явно неубеден, ме помоли да скицирам върху черната дъска карта на лагера, на която се вижда разположението на стражевите кули, вратите, огражденията от бодлива тел и трафопостът. Вложих цялото си старание пред трийсет чифта зорки очи. Моят събеседник отдели няколко мига, за да разучи чертежа, поиска две-три допълнителни уточнения и накрая изложи плана, който беше намислил: тук, през нощта, да се пререже гърлото на часовия, да се облекат дрехите му, после веднага да се изтича долу в трафопоста и да се прекъсне електричеството, така че прожекторите да загаснат и да спре високото напрежение в оградата – ето как можело да напусна спокойно. И добави сериозно: „Ако пак ви се случи, постъпете както ви казах: ще видите, че ще се справите“ („Стереотипи“).

Примо Леви спокойно, без снизхождение, нито пък яд (дори леко развеселен), продължава да разсъждава върху това неразбиране:

Струва ми се, че макар и в умален мащаб, този епизод добре илюстрира съществуващия разлом – все по-широк от година на година – между нещата, каквито бяха там, и нещата, каквито са в днешното въображение, захранвано с приблизителните „факти“ от романи, филми и легенди („Стереотипи“).

Нацисткото престъпление е толкова чудовищно, толкова уникално, че дори онези, които биват приемани за свидетели, в действителност не са докрай свидетели:

Днес, от дистанцията на годините, спокойно може да се твърди, че историята на концлагерите е написана почти изцяло от хора, които, като мен, не са заоравали в тяхното дъно. Който е стигнал дотам, не се е връщал или способността му за наблюдение е била парализирана от страданието и недоумението („Предисловие“).

Тази своя мисъл Примо Леви смята за толкова съществена, че я повтаря по-късно:

Повтарям: не ние, оцелелите, сме истинските свидетели („Срамът“).

Но истинските свидетели са толкова потънали в геената на гибелта, че онемяват. Те са обречени, знаят, че са обречени, и посрещат тази своя обреченост с някакъв примирен, безучастен, безразличен фатализъм. Затова ги наричат „мюсюлмани“, тоест приели съдба с подчинението на почти „живи мъртви“:

Във всички концлагери с думата Muselmann, „мюсюлманин“, се нарича необратимо изтощеният, изстискан пленник на прага на смъртта. Съществуват две обяснения защо е така, но и двете не са особено убедителни: едното е фатализмът, другото – главата в бинтове, подобни донейде на тюрбан. Същото състояние е отразено точно и с не по-малко цинична ирония в руската дума доходяга – буквално „достигнал края“, „свършен“ („Общуването“).

Тъкмо от дистанцията на годините Примо Леви – макар и да не е изживял на гърба си издевателствата и безчовечността на системата ГУЛаг в СССР (пренесена с безпощадна решителност във всички страни от социалистическия лагер, включително България), си дава сметка, че това са феномени от един и същ порядък; цитира Солженицин, „Архипелаг ГУЛаг“, по повод оцеляването:

Почти всеки зек-предсрочник, когото вие поздравявате с това, че е оцелял, е нагаждач. Или е бил такъв през по-голям период от излежаването на присъдата си. Защото лагерите са изтребителни – да не забравяме това („Срамът“).

Но прави и важна разлика:

Трудът без възнаграждение, буквално робски, бе една от трите задачи на системата; останалите две бяха елиминирането на политическите противници и изтребването на така наречените „низши раси“. (Между другото, съветската концентрационна система се отличава от нацистката главно по липсата на третото от тези намерения и по преобладаването на първото.) („Ненужното насилие“)

Тъкмо това унищожително настървение, „окончателното решение“, обърква злощастниците, попаднали в нацистките лагери. На тях не им го побира умът как така цяла една нация се е ожесточила срещу тях. Примо Леви го обяснява – като ги изваждат от кръга на човешките същества. Започва още от влаковите композиции, нарочно лишени от тоалетни:

Есесовците от конвоя не криеха, че ги забавлява гледката на мъже и жени, наклякали кой където свари – по пероните, между релсите. А германските пътници открито изразяваха отвращението си: такива като тези заслужават участта си, вижте ги само как се държат. Не Menschen, хора, ами животни, свине – то е ясно като бял ден („Ненужното насилие“).

Поведението на обикновените немци най-силно занимава писателя, признава:

Моята задача беше да разбера, да ги разбера. Не малката шайка на големите злосторници, а хората от народа, тези, които бях видял отблизо и от чиито среди се вербуваха есесовците, както и онези, които бяха повярвали, и другите, които, макар да не бяха повярвали, си бяха замълчали, не бяха проявили крехката смелост да ни погледнат в очите, да ни подхвърлят къшей хляб, да пошепнат човечна дума („Писма от германци“).

Не ги освобождава от отговорност, напротив:

Трябва да ни е пределно ясно, че отговорност в по-голяма или по-малка степен носят всички, но не бива да пропускаме също, че зад тяхната отговорност стои тази на преобладаващата част от германците, които в началото са приели – от умствен мързел, късогледа пресметливост, глупост или национално високомерие – „красивите думи“ на ефрейтор Хитлер… („Заключение“).

В този смисъл „Потъналите и спасените“ е книга предупреждение към всички, склонни да не обръщат внимание на дребните знаци за огромно човеконенавистничество:

За малко държави може да се гарантира, че ще устоят на евентуалния прилив на насилие, породено от нетолерантност, стръв за власт, икономически интереси, религиозен или политически фанатизъм, расови търкания. Значи следва да наострим сетивата си и да не вярваме на пророците, заклинателите, онези, които казват и пишат „красиви думи“, неподкрепени от състоятелни доводи („Заключение“).

С книгите си Примо Леви изостря именно сетивата ни. Ето защо никога не трябва да спираме да ги четем.

Писател по принуда, той е за нас, за всички нас задължителен писател…