Спомени и пепел. Разговор с Коста Биков
С режисьора Коста Биков разговаря Мария Митева
Новият филм на Коста Биков „Рангел завинаги“, посветен на големия кинорежисьор Рангел Вълчанов, трябваше да има премиера на 13 март на София Филм Фест. Заради епидемията тя беше отложена за 6 октомври. Във времето на социалистическата уравниловка Коста Биков отстояваше в творчеството си искрено преклонение към индивидуалния и оригинален дух. Тогава това бе въпрос на смелост, а днес е честност и съпротива срещу комерсиалната конюнктура. И с новия си филм Коста Биков остава верен на себе си.
Господин Биков, помним вашите филми за Рангел Вълчанов – „Пътешествие между два филма“ и „Лазарица“. „Рангел завинаги“ е третият ви документален филм за него, но според вас е по-скоро „втори и половина“. Защо?
Мисля, че автор на този филм е Рангел Вълчанов, а аз съм в скромната роля на втори режисьор, винаги съм бил такъв до него. А всъщност вторият филм „Лазарица“ е телевизионен театър…
Вашето преклонение е забележително. Рядко някой човек на изкуството признава величието на друг. Какво ви подтикна да го направите?
Рангел казваше: „Каквито и да сме, ние вече сме спомени“. Двамата с него се опитахме да представим неговите най-вече незаснети, сънувани филми, към които аз се отнасям със страхотно преклонение. Но искам да подчертая, че не съм единственият, който се възхищаваше на неговата личност. Георги Данаилов приятелски се шегуваше с името му: „Той е едно вълшебно съчетание между шоп и ангел и така се е получава Рангел“. Йордан Радичков, с когото беше много близък, на премиерата на „Лазарица“ му каза: „Прегръщам те със сърцето си, Рангеле!“. Кинорежисьорът Красимир Крумов – Грец го охарактеризира с най-поетичните и добри думи: „Така се беше изпречил пред слънцето, че по неговата сянка се досещахме къде е денят и къде е нощта. Стъписани тръгвахме след босите му селски нозе, с които газеше и по небето“. Затова и избрах думите на Грец за първоначалните надписи на филма.
Още през 1978 г., на първия фестивал на студентските филми във ВИТИЗ представяте късометражния филм „Долче ВИТИЗ“. В него показвате наши любими актьори и режисьори. По-късно, незнайно как, той изчезва от архива на кинофакултета. Кои епизоди бихте ни припомнили, ако имахте възможност да го снимате отново?
Ние наричахме „Долче ВИТИЗ“ времето на нашето следване. Ще се опитам да възстановя част от „непрежалимите“ кадри в този филм. Първият е от фоайето на ВИТИЗ – следват стъпки към асансьора – чете се надпис: Към върховете на славата – АСАНСЬОРИ няма! По-нагоре в коридора пред 17-а аудитория студентите от класа на Енчо Халачев се подготвят за репетиция на сцената – Георги Мамалев, Емил Джамджиев, Константин Цанев и др. На отворените врати на личните им гардеробчета се виждат снимки на Апостол Карамитев – те всъщност бяха приети във ВИТИЗ от Апостол малко преди смъртта му. Аз прибавих само на последното гардеробче кадър от „Бялата стая“ – Апостол зад дъждовния прозорец – най-добрия близък план в българското кино... И в дъното на коридора е огромният портрет на усмихнатия Апостол от Учебния театър. Следва кадър с дълго затъмнение, за да скрия болката по този останал дълбоко в сърцето ми актьор.
През същата 1978 г. е знаменателната среща с Анджей Вайда във ВИТИЗ.
В аудитория № 40 се проведе срещата с Анджей Вайда, с превод в „киноефира“ на Владислав Икономов. Студентите бяха „притаили дъх“ в „трепетно очакване“ на чудото. Анджей Вайда влезе, поздрави всички и седна. Извади от джоба си една пура и след краткия ритуал на запалването каза, че ще говори „една пура време“, а в залата настана дискретно шушукане за времето на изпушване на една пура. Заедно с цигарения дим от устата на Анджей Вайда се заизнизваха „думи, думи, думи...“ – за киното, за театъра, за всичко. По възторжените лица на бъдещите кинаджии проблясваха видения, кадри от филми, лица на жени. Само личност като Вайда можеше да предизвика такъв шеметен водопад от фантастични кадри, прожектирани сякаш върху лицето му и сменящи се от дима на пурата. Тогава за пръв път сякаш „видяхме“ Орсън Уелс – „гражданина кино“. „Човекът, който ме накара да правя кино – беше един много тъжен, стар, дебел човек с пура...“ – сподели Вайда. „Видяхме“ отново как се снима знаменития епизод от „Пепел и диамант“, където Збишек Цибулски запалва чашите върху бара, извиквайки имената на мъртвите си приятели. Чухме какво означава „стил“ в киното – „ще ви познаят по грешките, които правите във филмите си...“. И мисълта на Хайне: „Първият, който е казал, че жената е цвете, е гений, а вторият – вече е глупак...“. Участвахме в „скулптирането“ на „Човекът от мрамор“ и в „предчувствието“ за „Човекът от желязо“...
„Бяхме“ на репетициите на „Идиот“, обхванати от „Бесове“ на Достоевски по драматизацията на Албер Камю. „Гледахме“ филма за Христос по „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, където Юда предава Христос по телефона... – и когато поставя слушалката, от автомата падат 30 сребърника... Чухме мисли като тази: „Ако искате да останете неразбираеми – пишете стихове“. И още нещо за професията РЕЖИСЬОР: „Разпределението на ролите е единственият творчески момент в киното и театъра... Режисьорът избира актьора, както президентът избира „специалния пратеник на президента“... Актьорът е този, който представя режисьора пред зрителите и пред света...“.
В цигарения дим проблясваха като видения лицата на „специалните пратеници“ на Анджей Вайда – Ева Кшижевска, Люцина Виницка, Беата Тишкевич, Кристина Янда... и Збигнев Цибулски, Анджей Лапицки, Даниел Олбрихски, Войчех Пшоняк и... цялата „дружина полска“.
Какви бяха финалните надписи на този „филм“?
Бавно и полека купчинката пепел се увеличаваше, а пурата се превръщаше в малко просветващо петно. Вайда загаси последните остатъци от пурата и затвори кибритената кутия, в която се беше събрала пепелта от изпушената пура. Сложи отгоре монограма на пурата, сякаш запечатвайки времето, което се съдържаше в тази кутийка, и каза: „Довиждане“. Тръгна си – имаше последна репетиция в театъра – на другия ден беше премиерата на „Дантон“ в Театъра на армията.
Остана димът, в който все още витаеха виденията на киното – и студентите, които не искаха да си тръгнат – сякаш всеки от тях искаше да отнесе част от пръснатата като тамян киномагия. Аз бях този, който прибра пепелта – дори с една кибритена клечка я разрових пред очевидците на тази почти мистична история – нямаше диаманти. Казах, че това е най-кинематографичният автограф на Анджей Вайда – „пепел без диамант“, припомняйки онзи стих, който е дал заглавието на романа и на филма: „и само пепел ще остане...“.
Пазите ли още този „автограф“?
Пазя тази кибритена кутия с „пепел без диамант“ от пурата на Анджей Вайда като най-скъпа реликва от историята на световното кино, като спомен за времето, когато киното беше религия и жаждата за съвършенство беше неутолима и опустошаваща. Много години по-късно, когато снимах „Живот до поискване“, гледайки кадрите с Христо Проданов, където той в последното си интервю казва: „Останалото е пепел...“ – винаги в мен засядаше нещо, което е прието да се нарича „буца в гърлото“. Питам се – не е ли величието на киното и в това, че в скромната ми черепна кутия, която е едновременно и камера, и екран, могат да се „монтират“ и да се „римуват“ тези кадри?!...
Живеем с дигитализираната памет на човечеството, нуждаем ли се и от жива приемственост между поколенията?
Надявам се, че отговорът на този въпрос се намира някъде „между кадрите“ на филма „Рангел завинаги“!
Коста Биков е режисьор, актьор и сценарист. Роден е в град Ракитово. Средното си образование завършва в Техникума по механотехника в Пловдив през 1963 г., а след това учи във ВМЕИ. През 1979 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Снимал е игралните филми „Прилив на нежност“ (1983) и „Живот до поискване“ (1987), документалните „Опит за мълчание“ (1996), „Пътешествие между два филма“ (1998), „Великото сбогуване“ (2005), „Гражданинът Кино“ (2014), тв театъра „Лазарица“ (2005). Като актьор е участвал във филмите „Денят на владетелите“ (1986) и „Чуй петела“ (1978).
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук