Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Непосредствено преди 135-ата годишнина от Съединението издателство „Колибри“ пусна втората книжка от поредицата си с италиански заглавия, посветени на младата българска държава от следосвобожденския период. Поредицата е отлична находка на преводачката Дария Карапеткова, която е успяла да издири не само непознати у нас, но и редки заглавия от малко известни, включително и за историците, автори, които предлагат изворова литература за България от онези години. Част от тези заглавия дори в оригинал не са достъпни в българските библиотеки.

Факт е, че българските историци цитират и работят повече с френски и немски източници, докато италианските като че ли остават по-встрани, с някои изключения като познатия у нас Вико Мантегаца. А италианската гледна точка е особено интересна, защото самите автори намират сходства между българската и италианската ситуация. По това време Италия е наскоро обединила се и идеите за близка съдба, за незаслужена разкъсаност, която се преодолява с борбен плам, изпълват италианските автори със симпатия към политиката на младата българска държава и патоса ѝ за обединение. Това особено силно може да се усети в книгата на Менарини, който с много топлота, възторг и подкрепа описва акта на Съединението и по-специално стремежа на българите да следват независима политика.

Самата поредица обаче ще бъде интересна не само за професионалните историци, но и за всички читатели, за които фактите от миналото имат значение; които имат вкус към чуждестранното мнение за нас и не на последно място – които се нуждаят от увереност, че в едни минали години на българите се е гледало с уважение и за България се е предвиждало достойно място в Европа. Още повече че поредицата не е писана от учени, които залагат на строгата фактология, а от автори пътешественици, военни, публицисти с подчертан вкус към детайла, към описанието на личните си срещи с важни български политици, към собственото мнение, което често звучи като пламенна защита и е лишено от конюнктурност. Така в новата книжка от поредицата – „България и бъдещето на славяните“, предхождана от „В България след Съединението“ от Джузепе Модрич, авторът Джузепе Менарини набляга на сложното положение на България в плен на интересите на Великите сили и разглежда Съединението като проява на свободолюбивия дух на българите, решителността им и склонността на Александър Батенберг да отстоява българските интереси. Затова и Менарини вижда Съединението като значима българска революция, обещаваща важно място на България в Европа.

Много страници в книгата на Менарини са посветени на Русия и нейните сметки и стратегии, на желанието ѝ да подклажда междуособици сред балканските държави, за да неутрализира появата на водач сред тях. Тези мотивирани позиции, нямащи нищо общо с Вазовия образ на Русия като благия Дядо Иван, удачно са подкрепени чрез публикуваната на трета корица карикатура със заглавие „Вечният български въпрос“, излязла през 1886 г. на първа страница на генуезкия вестник „Епока“, която илюстрира завоевателските интереси на Русия към България, включително и с провокативния си текст. Фрагмент от тази литография е използван и за корицата, ефектно оформена от Дамян Дамянов.  

Книгата на Менарини има още едно обезоръжаващо достойнство – тя звучи изключително автентично и адекватно, не без заслугата на вещия, професионален превод на Дария Карапеткова. И в днешно време, когато е рядкост докосването до непозната до момента у нас свидетелска литература, разширяваща погледа към конкретни исторически събития, текстът ни позволява да се потопим в психологията на българските политици и граждани от едни времена, към които се налага все по-активно да се връщаме в желанието да отвоюваме европейското си самочувствие.