Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Може ли историята да порази настоящето? Бруталното убийство на чернокожия Джордж Флойд, извършено от бял полицай на 25 май т.г. в Минеаполис, САЩ, отприщи небивала вълна от глобални протести, за да се стигне до истинска „иконоборческа революция“ (с размирици и поголовно поваляне на статуи, мислени като „символи на робството“). Сякаш през 2020 г. се озовахме в 1619 (годината, в която за първи път кораб с 20 африкански роби от днешна Ангола акостира в Новия свят).
 

Истината е, че дълго трупан гняв намира израз в най-различни протести в днешния свят: от антиправителствените демонстрации в България или Израел, през демократичната революция против Лукашенко в Беларус, та до „жълтите жилетки“ във Франция или #BlackLivesMatter в САЩ и Европа). Ала онова, което особено поразява във вълната #BlackLivesMatter в световен план е съпътстващата я „нова културна революция“, лансирана от големи университети и световни медии, чиято цел е да се „пренапише“ историята на човечеството, писана досега от „поробителите“. Поради което решихме да ѝ посветим темата на този брой, предлагайки палитра от гледни точки към нея.

Моралната дилема, пред която ни изправя подобна „културна революция“, е може би формулирана най-ясно и смело от историка Тони Джъд в посмъртно публикуваната му книга „Да мислиш двайсети век“ (разговори с Тимъти Снайдър, „Колибри“, 2018): „Ето, аз живея в Съединените щати – гражданин съм на тази страна. Смятам ли, че тя е длъжник на своето чернокожо население? Че е виновна пред него заради робството, заради това, че насила е докарала онези хора тук и ги е принудила да работят за нейното благоденствие? Да, разбира се. Чувствам ли се обаче, като бял човек, виновен за всичко това? Ни най-малко. По време на търговията с роби, та чак до премахването ѝ, прадедите ми са живеели в беднотия в някакъв „щетъл“ на далечна Беларус. Не виждам разумна причина да ми бъде вменявана отговорност за тази Америка, в която днес аз по случайност живея. Да, аз имам определена гражданска отговорност, но не се чувствам морално отговорен за едно положение, което се опитвам да подобря. Не съм участник в колективно дело, наричано „престъплението на бяла Америка срещу чернокожите“.

Подобен глас на разума често липсва в днешния интелектуален дебат, което води до сериозни „културни разломи“. Както констатира Владимир Левчев – и до едно ново разделение: този път между „историческия ревизионизъм“ (събаряне на паметници, забрана на гледни точки, анатемосване на книги) и „вулгарния националпопулизъм“. А в същото време, както ще прочетете в статията на Иван Кръстев и Леонард Бенардо, докато в САЩ и Европа повалят статуи, в днешна Русия отново вдигат паметници на Сталин. От което Източна Европа също би трябвало да извлече своите уроци.  

Все по-трудно е според италианския публицист Анджело Брускино да се разбере, че „преценката на миналото с очите на настоящето е невъзможна“. Най-лесно е да се заклейми „бялата цивилизация“, да ѝ се стовари расизмът като проблем и тя да бъде отхвърлена заедно с него. Далеч по-трудно е да се проумее историческият процес и да се намерят решения на проблема. А те едва ли са в заклеймяването с лека ръка на Платон, Аристотел или Кант като „расисти“, в непоказването на филма „Отнесени от вихъра“, в изземането на Марк-Твеновия „Хъкълбери Фин“ от училищните библиотеки, в забраната на думата „лейкопласт“ или в смяната на герои от „Семейство Симпсън“ с „по-коректни персонажи“.

А и не Христофор Колумб е убиецът на Джордж Флойд, нито пък расизмът е проблем само на Запада. Необходимо е да се отиде отвъд стигмата на „бялата привилегия“: равноправието предполага не орязването на нечии права в полза на други, а гарантирането на всеобщите и неотменни човешки права. Едва тогава ще стане ясна истината, съдържаща се в проницателните слова на Франц Фанон, цитирани в броя: Негърът не е. Не повече, отколкото белият (…) Няма черна мисия; няма бяло бреме (…) От едната и от другата страна на света има само хора, които търсят.