Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Какъвто и обзор за 2020 г. да се опитаме да правим, неизбежно е той да подхваща темата за пандемията. Ясно е, че карантините, страхът на хората, необходимостта да се спазва социална дистанция предопределиха и ситуацията в културата. И ако книгоиздаването в България не беше сред най-тежко засегнатите нейни зони – все пак то спря само за месец – не беше така със самото битуване на книгите. Представянията, четенията, фестивалите успяваха да са на живо само в кратки отрязъци от време. Така че пострадаха срещите между читатели и писатели, между издатели и читатели, драстично намаляха премиерите на книги. Но за разлика от други страни, в България книжарниците работеха през почти цялата година, а и онлайн продажбите не прекъснаха нито за миг (за разлика от една Франция, да кажем, където с цел да опазят служителите си по време на първата карантина солидарно е било решено да няма дори и онлайн продажби). Затова и щетите за книгоиздателите (да добавим и най-после намаленото ДДС) не бяха толкова фрапантни и това си личи по голямата и качествена продукция, която отчитаме и за изтичащата година. 
 

Едни от най-силните заглавия, както обикновено, дойдоха от преводната художествена литература. За първи път на български се появи романът на Чимаманда Нгози Адичи „Американа“ („Жанет 45“, прев. Бистра Андреева) – едно епично повествование, в което нациите и държавите са подложени на фина дисекция, стереотипите са загърбени, а говоренето за родното и чуждото, за аза и другия е представено на фона на интригуващи истории за любов, приятелства, срещи на поколенията, личностно израстване. Японската тема пък, която като че ли все по-активно започва да присъства в европейската литература, намери излаз в блестящо написания роман на Марион Пошман „Боровите острови. Автентичен пътеводител на японските самоубийци“ („Киви“, прев. Диана Диманова), в който срещата на западния човек с източната култура, проникването в психологията на самоубийците, следването на маршрутите на Башо, постигането на японското хайку, а оттам и на себе си, са само част от темите, които Пошман подхваща. Някои от другите важни заглавия с японски привкус са много свежият дебют на чешката писателка Анна Цима „Събуждане в Шибуя“ („Ерго“, прев. Анжелина Пенчева), както и първият роман на Казуо Ишигуро „Блед пейзаж с хълмове“ („Лабиринт“, прев. Владимир Молев). Да споменем и едно автентично японско четиво, не само защото е своеобразна класика, но и защото е последният превод на голямата японистка Дора Барова (довършен от дъщеря ѝ Пана Барова) – „Морякът, комуто морето обърна гръб“ от Юкио Мишима („Ентусиаст“).

Сред класиката си струва да отличим още изящното издание на „Микроскриптите“ на Роберт Валзер („Критика и хуманизъм“, прев. Мария Добревска), което експериментира с границите на жанра и отваря към много имена, за които можем да кажем, че са се учили от Валзер, както и не по-малко изящните „Музей на бегинки“ и „Призванието“ от Жорж Роденбах („Сонм“, прев. Красимир Кавалджиев и Тодорка Минева) – типична символистична проза, вгледана в детайла, онагледяваща синестезията на звук, цвят и музикалност. Както и „Пилат“ на превърналата се вече в класик Магда Сабо („Колибри“, прев. Нели Димова), където с огромна психологическа вещина се изследват отношенията между поколенията на фона на една завладяна от социалистическото, но и някак опазила се от него Унгария.

Сред съвременните заглавия линиите са като че ли две. От една страна – абсолютно актуалните романи. И тук най-емблематични са излезлите през годината „Пролет“, и особено „Лято“ на Али Смит („Лист“, прев. Паулина Мичева), в които проблемите на днешното, включително Брекзит, пандемията и карантината са вплетени в историята на ХХ в. и в един поетичен разказ за относителността на човешкото ни време и на паметта (неслучайно Айнщайн е ключов персонаж в „Лято“). От друга – романите, които също осмислят днешния ден, но не с уникалната актуалност на Али Смит и въпреки това – с усет към проблемите на съвремието. Такива са „Неудачниците“ от Том Ракман („Кръг“, прев. Ангел Игов), който през множество съдби разказва и за смъртта на хартиеното вестникарство; първата поява на български на Отеса Мошфег със „Смъртта в ръцете ѝ“ („Лабиринт“, прев. Владимир Молев), говорещ принципно за живота в изолация и за дебрите на фантазията, които подобно съществуване може да отключи; „Срещу природата“ на Томас Еспидал („Персей“, прев. Ростислав Петров), питащ кое е естественото и какво е да се живее срещу природата, има ли възраст за любовта и къде са границите ѝ, доколко човешкото може да се съизмерва с литературните образци и как могат да се балансират разум и чувства.

Амели Нотомб беше представена с номинирания си за „Гонкур“ роман „Жажда“ („Колибри“, прев. Светла Лекарска), който по един нестандартен, провокативен, болезнен за съвремието ни и много разтърсващ начин реконструира последните часове на Иисус и случващото се в съзнанието му. Джуха ал-Харити с „Небесни тела“ („Киви“, прев. Емил Ценков) е първата писателка от Оман, преведена на английски, и първият автор от Персийския залив, спечелил международния „Ман Букър“. Романът ѝ говори за съдбата на различни семейства, но най-вече на няколко жени, изправени пред въпросите за избора, свободата, подчинението или неподчинението, правото на любов, професия, самоопределение. Изключително нестандартен е и „Вегетарианката“ („Ентусиаст“, прев. Цветомира Векова), по кафкиански представящ темата за отвикването от другите, от собственото тяло, от света. А „Три етажа“ на Ешкол Нево („Колибри“, прев. Паулина Мичева) в стил Херман Кох изпитва границите на човешката природа.

Сред романите, заложили на документалното, си струва да се откроят „Ти го каза“ от Кони Палмен („Колибри“, прев. Иглика Василева-ван дер Хайден), в който личи не просто доброто познаване на поезията на Силвия Плат и Тед Хюз, но и се прави опит да се реконструира техният семеен живот отвъд стереотипите и дежурните обвинения срещу Хюз, както и „Кварталът“ от Гонсало М. Тавареш („Ерго“, прев. Даринка Кирчева), където границите между фикция, философско и научно са размити, за да се отлеят в едно разказване, залагащо на парадоксите, абсурдността и нестандартността.

Що се отнася до българските заглавия, годината беше по-благосклонна към поезията – излязоха много повече поетични книги, сред които си струва да се отбележат стихосбирките „Влюбване в диктатора“ на Пламен Дойнов, „Малкият свят, големият свят“ на Надежда Радулова, „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш, „Дървото на спомена“ на Людмила Миндова, „Янус“ на Валентин Дишев, „Свещената гора“ на Александър Байтошев, както и избрана поезия от Федя Филкова („Толкова е кратко“) и от София Бранц („Преди да се затворят времената“). В прозата безспорното заглавие е „Времеубежище“ от Георги Господинов. Тук писателят не просто затвърждава вкуса си към интертекстуалната направа на романа, не само развива почерка на тъгата и експериментира с идеята за времето и преживяването на миналото, но и добавя нещо ново за стила си – сатирата, която пронизва картините на родното.

Сред хуманитаристиката някои от емблематичните заглавия са „Битие и време“ от Мартин Хайдегер („Изток-Запад“) в нов превод на Цочо Бояджиев, „Идеята за прозата“ от Джорджо Агамбен („Критика и хуманизъм“, прев. Валентин Калинов), „Утре ли е вече. Как пандемията променя Европа“ от Иван Кръстев („Обсидиан“), съставеният от Димитър Камбуров и Михаела Харпър англоезичен сборник „Българската литература като световна литература“ и противостоящите на заливащите пазара псевдопатриотарски и националистически издания книги от поредицата на „Колибри“ с италиански свидетелства за България от времето около Съединението – „В България след Съединението“ от Джузепе Модрич и „България и бъдещето на славяните“ от Джузепе Менарини (прев. Дария Карапеткова).