Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

С Тихомира Методиева разговаря Оля Стоянова

Тихомира Методиева е фоторепортер в агенция „БулФото“, работи като счетоводител в Британския съвет, а в свободното си време се включва като доброволец в различни каузи. Има участия в различни фотографски изложби. В края на годината получи грамота на БХК за участието си като доброволец в спешното отделение на софийска болница.

Вие сте фотограф, но в същото време и доброволец, природозащитник, човек, който има свои каузи, затова се питам кое е водещото при вас – вие сте на местата, които снимате, защото няма как да не бъдете там, или сте там и заради фотографията?

Аз невинаги снимам. Сега например участвам като доброволец в спешното отделение на една голяма болница и там не снимам. В никакъв случай не бих вдигнала фотоапарат на такова място.

Кога един фоторепортер спира да вдига фотоапарата?

Преценяваш кога обстоятелствата го налагат – в този случай не можеш да притесняваш нито лекарите, нито пациентите, особено в настоящата пандемична ситуация.

Какво снимате сега? Изобщо снимате ли в момента?

Да, всяка вечер снимам протеста.

Казвате, че снимате неща, които са важни за вас – доброволчески акции например, гасенето на пожара над Бистрица през 2012 г. или доброволците във варненския квартал „Аспарухово“ след наводнението през 2014 г., или дори детския радиохор на БНР. Как се спирате на темите? Откривате в тях личен смисъл или нещо друго ви води?

Това са си моите теми, в които се включвам и като доброволец. И нося фотоапарата с мен – навсякъде.

И все пак как започнахте да снимате?

Като дете се интересувах и от рисуване, и от фотография – от снимане на лента по онова време. Но в някакъв момент започнах едногодишния курс по фотография в НАТФИЗ. Даже взех назаем дигитален фотоапарат, защото до този момент бях снимала само на лента. Купих си по-късно фотоапарат втора употреба и така.

И така... колко години вече?

С първия фотоапарат, който си купих, спечелих чисто нов апарат в първия конкурс, в който се включих. След това с новия фотоапарат спечелих следващия конкурс и така техниката носи допълнителна техника.

Но какво ви дава фотографията? Журналистиката често пъти е шанс да срещнем различни хора и да разкажем различни истории. Това ли търсите във фотографията?

Да, срещаме се с различни хора. Ето снимките, които направих на Бистришкото бранище, докато гасяхме пожара с колегите, бяха на хора, с които се срещнахме в гората за първи път. Те бяха доброволци, дошли от най-различни места. С тези снимки станах забележима в социалните мрежи – там започнах да качвам снимките. Не от първия ден, защото тогава не посмях да си взема дигиталния фотоапарат, носех една сапунерка със себе си. А момчетата, които ме познават, ме попитаха защо не снимам. И тогава си дадох сметка, че мога и да снимам, а на следващия ден си взех голямата техника. Но истината е, че в първия момент изобщо не ми хрумна, че мога да правя и това. Тогава тръгнах само с идеята да работя. А на втория ден вече бях провокирана от приятелите, които ме питаха защо не снимам.

Ето за тази граница искам да говорим – къде при вас започва фотографията и къде каузата?

Когато гасихме пожара над Бистрица, през цялото време фотоапаратът вися на врата ми и ми отне известно време, за да осъзная откъде идват синините по цялото ми тяло. Докато аз удрям с тупалката, за да загася огъня, фотоапаратът се блъска в мен. Освен това постоянно губех филтри и капачки. Всичко, което можеше да падне от фотоапарата, падаше, защото аз го разнасях абсолютно небрежно и снимах само когато обстоятелствата позволяват. Имам една много любима моя снимка от втория ден на пожара над Бистрица, когато от Бистришката река черпехме вода, за да гасим огъня. Още нямахме помпи и наливахме вода в единствената кофа, с която разполагахме, а всеки от нас си отряза шишето за вода, за да се включи. Така си предавахме тези съдове през жива верига – аз бях наджапала в реката до колене, пълнех съдовете и ги подавах на следващия. И докато съдовете вървят нагоре – дали са шишетата, или кофата, успявам да снимам. После мятам фотоапарата на рамо и продължавам да пълня следващите съдове, които пристигат.

Предполагам, че имате такива истории от „Аспарухово“, само че там хората вероятно са нагазили в калта.

Да, но в „Аспарухово“ снимах много по-малко. Предимно сутринта на 20 юни, когато пристигнахме. Наводнението беше станало на 19-и, ние пътувахме цяла нощ с една група приятели от „Ранобудните студенти“ и сутринта бяхме там преди щаба. Беше още тъмно, нямаше кой да ни даде наставления къде трябва да се чисти. Знаем, че първо трябва да потърсим щаба за инструкции – вече сме дисциплинирани, и това беше времето, в което успях да снимам. Докато хората формират щаб, докато донесат лопати, докато организират доброволците и се вземат решения как ще се работи, аз си направих репортажната работа за тези два-три часа, преди да се организират варненци. В момента, в който беше ясно какво се прави, хвърлих фотоапарата и започнах с лопатата. Помня, че в „Аспарухово“ нямаше електричество и си дадох картата на фотоапарата на варненските репортери, за да изпратят фотографиите на агенцията, за която снимам. По-късно колегите ме откриха в друго мазе, зарита в кал, за да ми върнат картата. Много колегиално и много приятелски се държат не само доброволците, но и журналистите в такава среда.

Може би и средата предполага това отношение, пък и хората там не са случайни?

Хората са добри. Пробудени. Това е ролята на тези, които се броим за пробудени, да влезем сега като доброволци в болниците, защото на пробудените се пада задачата да спасяват човечеството.

Кои са вашите герои? Какви герои са ви интересни да снимате? Ето, доброволците са част от тях.

Всички, които закопават собственото си его и го захвърлят някъде настрани. Хора, които се посвещават в услуга на другите.

Имат ли конкретни лица?

Всеки може да бъде герой.

Да, вярно е, че всеки може да бъде герой. Но въпреки това не снимате политици например.

Да, но политиците не правят нищо героично, за да бъдат снимани. Въпреки че може би ми се е случвало да снимам и политици, без да знам, че са такива, когато са участвали като доброволци. Много често популярни лица и журналисти също се включват като доброволци. Ето и в момента доброволствам с много популярни журналисти, които се крият зад маската и цялата тази екипировка в болницата – очила, маски, гащеризони с качулки. Така че и хората не ги разпознават, пък и те не си го пришиват това доброволстване като значка. Така е редно, макар че има един друг момент – ако повече хора знаят за тази възможност, това може да помогне на останалите, които се колебаят дали да се включат. При наводнението в Мизия бяхме в един екип с певицата Тони Димитрова, на която много време ѝ отне да вземе решение дали да се скрие, или да се покаже, че е доброволец.

Къде сте доброволец сега?

В Александровска болница.

Сама ли сте? Има ли още доброволци край вас?

В началото бяхме само две жени доброволци. Но във Военномедицинска академия мисля, че доброволците са към шейсет човека, в „Пирогов“ – към петдесет. Доколкото знам, повечето от доброволците са студенти по медицина. Тъкмо те повдигат въпроса за възможността за заплащане, а за мен категорично нещата не трябва да се смесват и доброволчеството винаги трябва да е безвъзмездно.

Искам да ви върна отново към фотографията – вярвате ли, че снимките могат да оказват влияние върху света? Могат ли фотографиите да променят нещо, особено ако става въпрос за големи и травматични събития?

Аз не съм имала травмиращи преживявания. Успях преди време да заснема доста сцени на Майдана в Киев (2013 г.), но не беше травмиращ онзи период от време, който прекарах там. Не се сблъсках директно със смъртта. Човек, с когото снимах заедно при едно от ходенията ми там, два дни по-късно го застреляха. Човек, с когото се запознах при третото ми ходене дотам, загина в Донецк, но това бяха смъртни случаи, които не са станали пред очите ми. Не е същото като онова, което Себастиао Салгадо преживява, докато снима военни конфликти.  

С Георги Кожухаров говорихме преди време за онова, което кара един фотограф да снима война, въоръжени сблъсъци, конфликт. Защото според него в повечето случаи е въпрос и на личен избор, дори на его – искаш да отидеш там най-вече заради себе си, за да разкажеш тази история. Вие защо отидохте там?

Първия път тръгнах точно преди сътрудниците на специалните подразделения „Беркут“ да пребият студентите и имах чувството, че тази нощ ще се случи нещо. Взех си билет само за да отида там – без никаква резервация за хотел, с идеята, че ще изкарам нощта на площада и ще се върна на следващия ден. Тогава нямаше директни полети София – Киев. Летяхме през Истанбул – беше тежък полет, с дълго прекачване, но бях убедена, че трябва да съм там точно този ден и тази нощ. Оказа се, че съм единственият фотограф, който остана през нощта на площада със студентите. Замалко се разминах с разбиване на камерата и главата с палка. И в следващите дни отново трябваше да се върна – то те влече, когато знаеш какво се случва. Бях свидетел как президентът Янукович изправи 18–19-годишни деца срещу други деца. Тийнейджъри срещу тийнейджъри, защото беркутците бяха на същата възраст, на която бяха битите студенти.

С какви кадри се завърнахте от Майдана и къде бяха публикувани?

Снимах предимно видео в този момент, защото беше абсолютно тъмно и за снимки не ставаше. Но фотографиите, с които се върнах, ги качихме на сайта на „БулФото“, където работех, и никъде другаде не излязоха – от българските медии никой не се поинтересува от тази тема, докато не започна световното медийно отразяване.

Това разочарова ли ви? Или по-важното е самата вие да откривате смисъл в онова, което правите?

Не, не ме разочарова. Давам си сметка, че за голяма част от хората това не е интересно. Българският зрител по това време не се вълнуваше от Украйна. В края на ноември и началото на декември нищо съществено нямаше в София като събития, но хората си имаха други приоритети. После на 8 декември в Украйна имаше осеммилионен митинг, който нашите медии също не отразиха.

Свикнали ли сте с това – една част от хората не проявяват интерес към събития, които са важни за вас – пожари, наводнения, доброволчески акции?

Да, нормално е. Така беше дори по време на пожарите. Витоша гори, а хората отиваха на кръчма. Това се случваше включително сред моите приятели – приканвах ги да дойдат като доброволци, а те ми се присмиваха. Такава беше ситуацията и в Рила – Риломанастирската гора гори, обаче мои приятели отиват на Седемте рилски езера, защото точно този уикенд са решили да почиват. Хората нямат голямо желание да се хвърлят в чужди каузи. Те приемат това като нечия чужда кауза.

Но фотографията пък има силата да осветява онези герои, места, за които се знае малко. Дори светът да не се интересува от тези теми и герои, разбира се.

Аз не го приемам с толкова дълбоко послание. Няма смисъл да навираме в очите на хората чувството за вина, понеже понякога може да изглежда и така – ето, вижте там гори, а вие нищо не правите. Няма нужда.

Но добрият пример трябва да се споделя, не можем да бъдем безразлични към него.

Да, по-скоро си мисля, ако можем да заразим хората с позитивно отношение – елате, защото имаме нужда от вас. Лесно е, всеки един от нас може да го направи, заповядайте!

Като фотограф имате ли проекти, върху които работите в продължение на повече години?

Аз основно си дълбая темата за доброволчеството. Всекидневието ми минава сред такива хора, посветени на каузи. Включително и екологичните каузи. Тези хора са ми интересни.

Какви фотографии харесвате вие? Кои са учителите ви?

Понякога харесвам черно-бялата фотография, друг път държа на цвета. Задният план ми е много важен, той е задължителен. Обичам да има многоплановост в една фотография, защото тогава има история според мен. Иначе трудно ми е да посоча конкретни учители. Възхищавам се на Себастиао Салгадо – на цялото му творчество, но и на това, което прави със съпругата си Лейла за засаждането на горите и завръщането на природата в толкова опустяло място в Бразилия. Тяхната мисия е много силна. Лошото е, че малко хора знаят за тях.