Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Може би едно от най-видимите или пък невидими последствия от кризата с вируса през 2020 г. се оказа виждането на света през призмата на виртуалното, през технологиите, през манипулациите чрез образи, през утопични и/или катастрофични визии и спекулации. Все неща, които съвременното изкуство използва от десетилетия, за да опише, изтъкне и открои проблеми в реалния свят, които да представи на публиката с цел опознаване и осмисляне на съществуването на човека в него, най-общо казано. Преживяването на пандемията породи обща апокалиптична атмосфера, в която реалност и изкуство започнаха да споделят не само обща среда, но и общи изразни средства. Кое на кое се явява сега вдъхновение и първоизточник, се питах, докато гледах десетте видеа в програмата Shooting Ghosts (куратори Калин Серапионов и Красимир Терзиев, 6 ноември–31 декември 2020), достъпна на платформата Blinkvideo.de. А самата програма е част от дългосрочния проект на Гьоте-институт „Движещи се образи България – Германия“.
 

В концепцията си кураторите на Shooting Ghosts („Да снимаш призраци“) отбелязват влиянията на „движещите се образи“, които чрез медиите формират и манипулират общественото съзнание десетилетия наред, включително и у нас, и които съответно вдъхновяват видео артистите. Избрали са обаче произведения на български художници с афинитет към спекулативния разказ – които не само представят реалността през личната позиция на автора, но включват в нея непредвидими и възможни прочити. Тоест „призраци и чудовища“, които са част от картината, но остават невидими от една или друга гледна точка и съответно са неуловими за обектива на камерата.

Миналото като лична и фамилна история, важна или неважна, част от безброй други – и какво да правим с нея, е въпросът, поставен в „Измислена история“(2014–2015) на Надежда Олег Ляхова. В стара къща тя намира изоставени семейни снимки. Забравени и ненужни явно никому, тя трябва да реши съдбата им, доколкото са се оказали вече нейна отговорност. И по образите в тези фотографии тя създава, а може би реконструира семейната им история. Напълно е възможно тази история да е и истинска, подобна на множество други, предавани от поколение на поколение заедно с фамилните легенди. При всеки случай, разказана от художничката пред камерата, тя придобива достоверност и истинност. Няма кой да я опровергае, няма кой друг да свидетелства за нея...

Заличаването на миналото като мащабен властови проект е в основата на „Нова истанбулска мечта“ (2017) на Камен Стоянов. Строежът на ново грамадно летище е мястото на действието в това видео. Огромна територия е заличена, опустошена буквално, населена само от тежкотоварни камиони, а хората, за които е била родно място, трябва да поемат към друг живот и съответно други мечти. Принудени са от грандиозен проект, необходимостта от който е спорна, а влиянието върху средата и екологията пагубно. Единствената причина за осъществяването му е амбицията на властта. И попаднал в нейната именно мечта, художникът броди в пустошта, изследва руини, върви забързан в коловозите от камионите, понесъл куфар в ръка...

Бродещият човек, (пре)откриващ и (до)измислящ своята и семейната история, е темата и в „Сърцето ми е октопод или баща ми на брега на Черно море“ (2016) на Нено Белчев. Час и половина е този филм – фрагментарен, с анимационни паузи и преходи, с вплетени разкази и фантазии, с множество възможни финали. Комунистическото минало, белязало съдбите на семейството; бащата художник и синът по и във неговите стъпки, равносметките му, колебанията за мястото му в днешния глобален свят – дали да не се премести в Ню Йорк, или другаде. Обаче там разрухата предстои, докато в родната му Варна тя си е вече успокояващо налична. И сякаш кореспондира със себеусещането му на художник в този свят...

Баща и син художници са герои във видеото „Как да станеш най-добрият художник в света“ (2020) на Мич Безунек. Пародийната лектория изнася бащата – стъпка по стъпка и точка по точка той раздава лесни рецепти, гарантиращи успех на бъдещия художник. Или пък на всеки, пожелал да стане такъв. Уроците са придружени с демонстрации и нагледни материали, както се полага; опитите на сина му на моменти да приземи категоричната му мъдрост остават напразни. И няма съмнение, че този занемарен и брадясал гуру, позициониран по потник в буренясала ливада в края на някакво село, с проститутка, развяваща изкусителен бюст наблизо, знае тайните на световния артистичен успех...

Пародийно се развива действието и в „Пловдивска спасителна жилетка“ (2017) на Димитър Шопов. В бърза поредица калейдоскопични кадри е представено апокалиптично бъдеще след сто години, в което машините са превзели света, а хората търсят спасение в Пловдив – място, където машините не работят, разфасовани са на части, служат за причудливи, но практични неща в бита: гуми на автомобили са цветарници или декорация някаква, каросериите им са складове или каруци, незнайни части подпират стени и т.н. Само кафемашината работи, защото на нея се крепи икономиката в този спасителен за човечеството оазис. Как се е стигнало до този бъдещ свят? Видеото вплита кадри от познати фантастични филми, в които хората воюват с роботите, които сами са си създали...

Стигнало се е и неусетно, постепенно, незабележимо – показва „Нова зона на комфорт“ (2019) на Марина Генова. С изчистена и функционална архитектура, интериор и дизайн, създавани с идеята за все по-голямо удобство на хората, които ги обитават. Но които в незнаен момент се оказват пригодени по-скоро за оптималното функциониране на машините и технологиите. Чрез които се изгражда и виртуалният свят, в който човечеството все повече пребивава – в удобство, но и в тревожност за реалността/реалностите си.

В „10 минути Национален природонаучен музей“ (2013) Самуил Стоянов „съживява“ препарираната, проучена, етикетирана и подредена във витрини природа. През нощта, въртейки над главата си лампа на дълъг кабел във всяка от залите, художникът изважда мъртвите същества от небитието. Те изскачат от мрака, стъклените им очи проблясват, сенките им бягат по стените – в оживяла призрачна джунгла, в която опасността сякаш дебне отвсякъде. Оживяла е по волята на художника в случая, но за зрителите на видеото това е поредната „анимация“ и манипулация, осъществена чрез технологиите.

Чрез тях не само виждаме, но и изграждаме образите си, показва „Блондинка в червена рокля и с ярко червило говори по телефона“ (2016) на Калин Серапионов. Камерата следи движението ѝ, но то е представено под формата на диаграма от променящи се цветове и светлини. По тях зрителят трябва да види и конструира образа и самото действие, да си го въобрази и съобрази с указанието в заглавието. И да, получава се. Но докато гледах видеото, си мислех: ако названието беше „Великденски заек с червена панделка наднича от храст с бели цветове“, дали нямаше да видя тъкмо неговия образ...

Манипулацията чрез образа и звука е наистина плашеща в „Почистване на ухото“ (2018) на Венета Андрова. Нейният анимиран и роботизиран красив образ чете шепнешком коментари под медийна публикация за убийство, изпълнени с расизъм, ксенофобия, призиви за връщане на смъртното наказание и т.н. И този съкровен ASMR шепот носи удоволствие независимо от съдържанието, в което „крещи“ езикът на омразата...

И така стигаме до видеото Suspended (2020) на Красимир Терзиев, създадено по време на локдауна заради епидемията. Филм на ужасите, изпълнен със страхове и мрачни предчувствия. Опасност дебне по празните улици и сгради, към които камерата надзърта през прозорците на празен апартамент. В него също всеки ъгъл, врата, балкон носят предусещане за нещо страшно. А всъщност става дума за прозаична ситуация – апартамент след ремонт, заснет „от ръка“ и с добавени подходящи звукови ефекти, взети от интернет. Образът на епидемията...

Един от много ѝ прочити всъщност. За които човечеството отдавна се е подготвило, лутайки се из реалните и виртуалните си светове. Поради което, прочее, може да прочете и видеата в селекцията Shooting Ghosts по много други и различни начини.