Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Кинорежисьорът Николай Василев, който за втори път спечели наградата за най-добър български документален филм на фестивала „Мастър оф Арт“, пред Мария Митева

След „чудатия“ учител Теодосий Теодосиев се насочихте към друг ваш съгражданин – фотографа Александър Иванов, не по-малко необичаен. С него по-лесно ли беше да се работи, отколкото с физика Теодосий Теодосиев?

И двамата са трудни, защото обитават високото. Познавам ги още когато съм бил ученик в Казанлък. Те са изразени индивидуалности, които събуждаха в мен любопитство. Александър Иванов е едно от изключенията на града и ми е бил интересен и заради осанката си, но също така и защото съм виждал негови работи още тогава. Той все пак беше и мисля, че си остава първият и единствен смел фотограф, който снима от въздуха с мотоделтапланер, което никак не е безопасно… От неговите фотографии виждаме как може да изглежда светът отгоре.

Кога взехте решение да направите филма „Високо“?

Най-силните му неща видях събрани на едно място, като дойдох в София – в изложбата „България на 360 градуса“, която беше на Моста на влюбените до НДК преди двайсетина години. Останах безмълвен от гледките, хванати от обектива. Тогава още не бях летял със самолет и тези картини бяха очарователни, цветните платна много ми напомниха на перспективата в рисуването на Иван Милев. Оттогава Сашо ми стои във файла на чакащите да ги снимам. Много по-късно той направи още стотици кадри от въздуха, появи се „България от птичи поглед“, като с това моето желание да го снимам нарастваше.

Има ли родолюбива жилка в това да популяризирате съгражданите си?

Мотивът не е бил „родовообщинен“. Те са част от моя познат свят, който искам да интерпретирам и да разкажа за него на повече хора.

Някои от вашите герои са много трудни за снимане.

Трудни са за работа, първо защото те не харесват показността. Минавам винаги дълъг път на убеждаване. Всеки свещенодейства по своя си начин и не иска да му влизат в творческото пространство. Явно нашата работа не изглежда много сериозна, защото ни се налага доста енергия да инвестираме в доверие преди и по време на снимките. Започват чак към края на снимките да ни разбират и да ни сътрудничат. Моите герои са все някакви летящи хора, та като се захванем да работим с тях, трябва да си изсипем всичките камъни от джобовете, за да ги следваме. Това, с което са ми интересни, е, че те успяват по свой си начин да се противопоставят на гравитацията, ако не в буквалния смисъл, то в психическия. Те са хора, успяващи да преодолеят всекидневното заземяване.

Фотографът не е просто наблюдател, има и гражданска позиция.

Александър Иванов се интересува от замърсяването на околната среда, от изсичането на горите. Фотокартините му са и с такива послания: „Човек е малък, но неговите поразии могат да бъдат големи. Отгоре виждаш какви големи проблеми може да създаде човекът на планетата“. Споделял е, че за него няма по-голяма болка от тази, когато прелита над изсечени гори.

А някой вслушва ли се в неговите послания?

Самото му изкуство е част от неговата стратегия да стига до повече хора и да въздейства не само естетически, а и да променя съзнанието им в посоката на отговорност към околната среда.

Вие изкушавали ли сте се да летите с делтапланер?

Засега предпочитам да летя със съзнанието си. Между другото, детска мечта ми е да летя, обаче не с технически средства, а с въображението си. Много хора възприемат изкуството като екстра в живота и не си дават сметка, че то е много мощен начин за развиване на въображението, което пък от своя страна дава възможност да се сменят перспективите в живота. Да не си само загледан в земята, а и да можеш да се рееш.

Как изглежда родината ни от птичи поглед – красива или ощетена?

Според това, което съм видял от посредник като Александър Иванов, нещата отгоре изглеждат много по-красиви, защото се губи детайлът. Има едни мащаби, които са все едно гледаме през микроскоп света на микроорганизмите. Той винаги отгоре е по-красив, отколкото като си вътре в него. Дори и места, които са по някакъв начин токсични, каквито са хвостохранилищата.

Измамно красиво?

Красотата е енергия, а не само естетичност. Затова улавя сетивата. Но фразата, че „красотата ще спаси света“, не е много вярна. Защото ако зад красотата не стои идея, тя е само външна… Затова силата на фотографиите на Александър е в това, че със себе си те носят послания, а не са просто красиви картинки.

Може би затова Бог не се намесва, защото изглеждаме много красиви отгоре. Според вас необходим ли е баланс на доброто и злото в живота?

Мисля, че неправилно търсим Бог отвън. Той е във всеки от нас и му говори според възможността ни да го слушаме и понасяме. Аз балансирам в живота си, като изповядвам философията, че „няма зло, а има нееволюирало добро“. И нямам никакъв проблем със „злото“ да го възприемам като нещо, което има потенциал да еволюира, без да го заклеймявам. Давам му моите енергии да се развие и търся обяснение защо в даден момент е с лоша проява. Иначе човек може да изпадне само в отрицания, без да знае каква е същността на един феномен, наречен „зло“. До Бог се стига с единство и прозрението е пътят към него. В този смисъл имаме да еволюираме доста в концепциите си за преценка.

Така се губи критерият за добро и зло.

Гледам и на двете като необходими за изграждането ни. Не възприемам злото като същност. Мисля, че злосторничеството е етап от еволюцията на човека и колкото сме по-близко до животинските модели на поведение, свързани със страха и инстинктите, толкова повече може да видим проява на „зло“. Когато събуждаме вътрешния човек, онзи, който се пише с голямо „Ч“, толкова повече се освобождаваме от полярностите в живота и виждаме, че те имат един източник, който моделира света в неговите еволюционни стъпала. Страданието може да роди будност, която е по-ценна от всичко останало.

Вашите филми утвърждават вярата в духовното като вид избавление, но в същото време са и деликатен урок по реалност.

То даже не е вяра, защото напоследък съм се нагледал как вярата може да те подведе да вярваш в глупости, ако не си зрял. Вярата е детинският период на човек, който няма още съприкосновение с духовните реалности, а му се налага да се уповава на нещо, което са му посочили, че трябва да вярва в него. В моите филми се опитвам да търся и утвърждавам нещо повече от вяра, търся знание за духовното. Интересни са ми хора, които не са победени от баналното или от традициите, които са конфекция за улеснение на непробудените.

Наложената изолация как се отразява на хората според вас?

Гледам да съм благодарен на тази ситуация, защото ние трябва да намерим други пътища, и то вътре в нас. Тази изолация за много хора е проблем, защото те не са свикнали да остават насаме, да гледат вътре в себе си. Тя е като практика за самовглъбяване, за самоусъвършенстване, да се научим да бъдем самодостатъчни. Това е да можеш да трансформираш страданието в развитие. Да не станем само отрицатели, които не знаят какъв е смисълът на това, а да видим потенциала в него. При повечето хора това мина през страха. И медиите го прокарват през него, а не че трябва да търсим нови посоки, да развиваме ново съзнание за новия човек. Според мен това е планетарна съдба, тоест ние имаме нужда от промяна и тази промяна няма да стане чрез благоденствие. В момента виждаме как действат механизмите на еволюцията. Учителят Теодосий Теодосиев обича да повтаря, че е смъртно опасно да си прост, а Ваклуш Толев – че планетата няма нужда от социални революции, а от сакрална революция. Такава, която всеки да я направи сам вътре в себе си. Днешната ситуация може да се тълкува като един от тези моменти.

Николай Василев завършва кино и телевизионна режисура в НБУ през 2005 г. Той е режисьор и автор на документални филми и продукции за БНТ. Носител е на награди, сред които специалната награда „Джеймс Баучер“ на Ирландското посолство за филма „Бетон“, 2008 г.; Jameson за най-добър късометражен филм на София Филм Фест за „Приказки“, 2010 г. ; Специалната награда на фестивала „Българската Европа“ за „Диагноза“, 2014 г. ; грамота от „Златен ритон“ и Голямата награда на фестивала „Българската Европа“ за „Добрият самарянин“, 2015 г. Филмът му „Пътят към Тива“ бе награден като най-добър български документален филм на фестивала „Мастър оф Арт“ през 2017 г. През 2020 г. Николай Василев получи същата награда за филма „Високо“ от поредицата „Умно село“.