Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Ако бях Петър Увалиев, бих започнал този посветен нему текст така:

Българинът има много качества – и добри, и лоши, но сред добрите трябва да отчетем, почетем и зачетем едно, от което той кой знае какъв кяр няма, ама пък му сторва широк аршина на душата. Това качество е признателността, която може да видим навсякъде из страната. Признателни сме на русите-освободители, въпреки че след това те доста се труд потрудиха, за да ни сторят Задунайска губерния. Най-накрая успяха с идването на власт на най-сервилните им послушковци, комунистите. Но дори и в онези мрачни времена българите не забравихме ония, дето са нито руснаци, нито комунисти, но са вдигали глас в наша защита в усилни години, когато най-силно сме се нуждаели от такава. Уилям Гладстон, Леандър Леге, Вито Позитано, Виктор Юго, Джанюариъс Макгахън са само част от омайните люде, които во веки веков ще греят в българската памет, от нищо и от никого незатулени. Сред това съзвездие свети и грее и името на Джеймс Баучер – ирландецът, кореспондент на „Таймс“, който идва в новоосвободената държава през 1888 г., остава цели 27 години, до 1915 година, когато страната влиза във войната, избирайки Централните сили, но независимо от това любовта му към България и българите никога не угасва. За тази негова любов написах пиеса, „Гробът в Рила“, с която скромно се опитах да изразя признателността си – и лично моята, и на моите сънародници, към светлата личност, защото напълно безкористно, безрезервно щедро и без остатък ни е обичал, харесвал и бранел.

Петър Увалиев наистина има пиеса „Гробът в Рила“, която Радиотеатърът излъчи миналия месец, на 20 декември, за да отбележи 100-годишнината от смъртта на Джеймс Баучер и 30-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Република Ирландия и България. Не зная дали излизането на втория том от радиобеседите е по някакъв повод (на 12 януари т.г. се навършиха 105 години от раждането му), но да се издава Петър Увалиев няма нужда от повод; има само нужда от желание. Защото той е един от малкото българи, които не униват в „пустата чужбина“, а се вписва съвсем органично в културния живот там (в случая Обединеното кралство), превръщайки се във фактор, от всички отчитан и уважаван. И същевременно е човек, никога незабравил произхода си и във всеки миг милеел за родината си. Това особено се вижда в „петминутките“ – един от лайтмотивите на тези есета, постоянната тема, никога неомръзващата тема, е любовта към България, към всичко достойно българско. Та дори да е футболна победа:

Не вярвам някога така да ми се е разтуптявало сърцето, когато мърморя поредните си неделни изповедни приказки. Има чувството, че този път наистина съм заприличал на лудите, които си говорят сами на себе си. Та кой ли би ме слушал, когато моите дърдорения нахално си съперничат с ехото от футболния мач между България и Германия? Прави са хората: и аз да си бях в София, и аз бих си предъвквал спомените от телевизионния екран. Едно само ми се иска: дано като мен и те да са видели на този екран не само главозамайващо зрелище, но и нагледно доказателство на какво сме способни, когато напрягаме сили да си помагаме и да не губим ума и дума, щом попаднем в небрано лозе.

В това прославяне откриваме и друга постоянна тема на Петър Увалиев – невъзможността на българите да се разберем помежду си, да спрем да се цепим на „наши“ и „ваши“, а заедно да градим бъдещето – не в препирни, а в сговор и съгласие. Той постоянно напомня, че пред разделението „или/или“ е много пò за предпочитане съгласието „и-и“; не спира да изтъква надписа върху сградата на Народното събрание „Съединението прави силата“; не се уморява да призовава политиците, а и целия народ да се осеферят и да тръгнат заедно да я правят Българията „земен рай“. Че не се получава, Увалиев обвинява политиците: хич не ги обича, много укори отнасят, а за дунанмите им на гърба на народа направо ги ненавижда. В техните късогледства и далавери открива той причина за хала ни. Но и на другите, дето ги избират, и на тях не прощава:

В България Десети ноември очевидно е заварил и власт, и народ, и избрани, и избиратели еднакво психически неподготвени да поемат каквато и да е отговорност. Налагало се е основно превъзпитание и зачитане не на партийната принадлежност, била тя червена или синя, а на честта и съвестта. Но изглежда, че в повечето случаи общественият живот се е свел до маймунско подражание на западни примери, без да е било разбрано парламентарното съчетание на разномислие и едномислие. И така се е стигнало до днешното плачевно състояние, за което са еднакво отговорни всички избиратели и всички избраници, а никой не е проявил никаква готовност да поеме съответната отговорност, която му се полага.

Но Петър Увалиев не би бил Петър Увалиев, ако би се задоволил само с укори. Той винаги обнадеждава, винаги е обнадежден. С надежда завършва и тук:

Но това не е неизлечима болка за умиралка: нищо не е непоправимо.

Удивителен е прочее този оптимизъм у човек, който е в залеза на живота си. Петър Увалиев пише това есе на 14 ноември 1997 г. и само след малко повече от година – на 11 декември 1998 г., си отива от белия свят. Той си дава сметка за старостта си, много от беседите започва с думи за преклонната си възраст:

Стигне ли човек до моята пределна възраст, все по-често го спохожда чудатото усещане, че той някак си отсъства от живота, а напук на това живее два живота.

Той може да е стар, но не е изкуфял. Напротив, думите му са мъдри, верни, правдиви и изпитани през годините; всяко негово слово е мънисто. А и ги ниже като мънистата, същи маргарити в някакво неповторимо великолепие – въодушевяващо, впечатляващо, незабравимо. Този негов вкусен език Огнян Ковачев оприличава на Патрирах-Евтимиевото „плетение словес“ и той е наистина такъв: насред едни прецизно подбрани и учени думички изведнъж се появява някоя, на която на пръв поглед хич не ѝ е мястото там, но след секунди разбираш – няма за нея друго място, нито пък за това място друга дума. Да не говорим за запазената му марка – вътрешните рими в изречението, които придават на речта му багра и благост. Петър Увалиев е гениален в това откриване на бездънните възможности на българския, обогатен с чужди думи – турцизми и не само, черпейки от тях с пълни шепи. За да ни залее с бистрата вода на речта си, която да ни освежи и оздрави.

Такъв език не се забравя, стои в паметта за възхита и почитание. И предполагам – освен че му идва отвътре, Петър Увалиев го използва именно за да активира, да събуди паметта ни. Той самият се прекланя пред паметта, много от есетата са ѝ посветени. Изрича:

Така стигам до утешителното заключение, че мой дълг е да помня. Докато съвсем излинее, паметта ми трябва да бъде памет в памет на покойните. И да има доблестта да се опълчи срещу днешната електронна психоза, робиня на мига и пленница на мигновеното, което покорява, изтънява и опростява и мисъл, и знание. Те неизбежно стават плоско двуизмерни. А моята памет не бърза и затова има време и възможност да премисли и да почита третото измерение на събитията и на хората, незасегнато от ръждата на времето и от мухъла на модите.

Много още може да се каже за този голям човек Петър Увалиев: и за почитта му към учителите, и за признанието му към талантливите, и за обичта му към добрите, които – може и да са неизвестни, но тъкмо заради добрината им, казва той, заслужават и респект, и уважение. Мисля си поради тази причина, че тия негови радиобеседи, издадени в два тома от „Агата А“ с безценния труд на съставителя Огнян Ковачев, трябва да ги има в библиотеките на всеки български дом. Не заради друго, а защото ни учат и на българолюбие, и на човеколюбие…