Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

С диригента и композитор Емил Табаков разговаря Светлана Димитрова

Как започна сезонът за вас?

След дълго отсъствие от сцената първият концерт беше на 1 октомври с Македонската филхармония в Скопие. Програмата беше променена два пъти. Първоначално трябваше да бъде „Миса Солемнис“, трябваше да гостува и НФХ „С. Обретенов“. После решихме да няма хор, а само оркестър, после се оказа, че и оркестърът трябва да е още по-малък. Така направих една програма само за струнен оркестър и ударни инструменти. Всички бяха с маски на репетициите и на концерта. Аз не мога да си представя как се свири с маска, но бяха много дисциплинирани. Радвам се, че след осеммесечно отсъствие все пак нещо се случи, дано да продължим.

Успяхте да направите „Кармина Бурана“ на Орф във Варна, а в София концерт със Софийската филхармония със сюитата „Лебедово езеро“ на Чайковски и „Гогол сюита“ на Шнитке.

Много бях доволен. Хорът на Варненската опера се справи много добре, като имаше и малка подкрепа от смесения хор на радиото и от Капелата (НФХ), за да бъде по-голям съставът. Получи се хубава продукция. До последния момент очаквах и там промени. Колкото до София, трябваше да се съобразим с пандемичната ситуация и оркестърът да не е много голям.

На отложеното юбилейно издание на „Мартенските музикални дни“ в Русе очаквахме премиерата на новата ви творба. Тя сигурно остава в програмата за тази година?

Да, програмата е направена и тя фигурира. Този концерт за цигулка и оркестър бях написал за Фестивалния оркестър, с който свирим всяка година в Русе. Там има много мои съученици, както и много други възпитаници на Русенското музикално училище. Събираме се прекрасен оркестър, атмосферата е много хубава и когато пишех концерта, мислех за Светлин Русев, който винаги е наш солист, а е свирил и като концертмайстор.

Ива Чавдарова каза, че готви няколко варианта, не се знае колко ще продължи пандемията. А музикантите във Фестивалния оркестър пристигат от цял свят. Пътуванията обаче са почти невъзможни.

Ще продължим да обсъждаме с обществения съвет и с общината какво да правим.

Мартенските дни за вас са кауза. Какви са първите ви спомени от тях?

От първата година на съществуването им. Аз съм бил в Музикалното училище тогава, дори съм свирил в Русенската филхармония. Присъствал съм на всички концерти. Нямаше места и стояхме по коридорите на отворените врати, за да слушаме. Беше огромно въодушевление около Мартенските дни. Благодарение на този фестивал гражданите на Русе получиха много знания. Запознахме се с много нови произведения, с невероятни оркестри и крупни фигури като Курт Мазур, Генадий Рождественски и други световноизвестни музиканти. Имахме възможност не само да ги слушаме, но и да се учим от тях. Колко много съвременна музика се свиреше! Ние бяхме облагодетелствани тогава. Освен това като ученици имахме срещи с всички тези големи артисти, които идваха в Музикалното училище. Спомням си, когато дойде Шостакович, как го посрещна целият град. Е, разбира се, тогава бяха други условията и имаше кой да командва (смее се). Като кажеха партията и държавата, всички спираха да работят и отиваха на гарата да посрещат Шостакович. Той е идвал два пъти на Мартенските дни. Представете си „Катерина Измайлова“ през 1964 г. в Русенската опера! Какви неща са минали през русенската сцена! И продължават. Там директорката Ива Чавдарова се справя великолепно. Аз с каквото мога помагам в обществения съвет, а и всяка година съм там като участник. Мартенските дни са много важна част от моя живот.

Фестивалът бил ли ви е стимул за създаването на нови творби?

Да, Концертът за оркестър е по поръчка на фестивала през 1995 г. Също едно произведение за „Московски солисти“ на Башмет по негова молба. Той беше помолил директорката, ако има някое ново българско произведение, да го изпълнят и ако може, композиторът да съм аз, защото се познаваме. Някои от симфониите ми са изпълнявани там премиерно.

Спомням си на едно „Варненско лято“ дойдохте като слушател, а се оказа, че трябва да дирижирате своя нова творба, която Юрий Башмет включи извънредно в програмата на концерта.

(Смее се.) То така стана и в Русе. Той пак ме извика на сцената, защото пък онази пиеса беше и по-трудна. Аз отидох за концерта, тъй като лятно време композирам в едно село на 80 км от Варна. Казах му: „Ето тук едно произведение, да го видите“. А той попита: „Има ли ноти за оркестъра?“. Нямаше, но съпругата ми беше с компютъра си. Тя отиде да разпечата щимовете. Изсвириха го веднъж, но той реши, че без диригент е малко опасно, и на концерта каза: „Ела по-добре да го издирижираш“. Беше много приятно изживяване.

По време на изолацията какво написахте?

Написах Симфония № 11. Завърших я и дори успях да я препиша на компютъра. Ако не бяха паднали всички концерти и не си стояхме вкъщи, нямаше да успея да я напиша. За една симфония ми трябват две-три години, тъй като аз пиша само лятно време.

А какво ще е настроението в нея? Казвате, че е било потискащо усещането през тези месеци.

Аз никога не го определям като мрачно или светло. Зависи какво ми звучи. То е в моя стил, а той, както казват хората, все е малко мрачен.

Не съм много съгласна за Десетата ви симфония.

Да, тя беше малко по-светла.

Спомням си, през 1994 г. вие още ръководехте Софийската филхармония, написахте Реквием за откриването на „Софийските музикални седмици“. Тогава беше знак към управляващите.

Поръча ми го Петър Ступел. Аз бях започнал да го пиша, а той, като разбра, каза, че ще бъде поръчка на фестивала. После още веднъж го свирихме на този фестивал с Оркестъра и Хора на радиото през 2013 г. Той е за много голям оркестър и хор и четирима солисти.

Пишете за много нестандартни състави – за четири тъпана, за дванадесет контрабаса…

За четирите тъпана идеята не беше моя, а на Румяна Михайлова, която беше с нас на фестивал във Варна, когато свирихме с Оркестъра на радиото. Заместваше нашия тимпанист. Тя знае, че пиша лятно време. Беше последният ми концерт и оттам отивах директно на село. В паузата ме попита какво ще пиша. Аз не бях решил, а тя каза: „Я напиши нещо за тъпани, ама много тъпани“. „Много тъпани! Откъде ще намеря много тъпанари, които да познават нотите“. Знаете, че повечето свирят по слух. Като свърши концертът, отидох на село и като се размислих, се оказа, че идеята не е лоша. Седнах и го написах.

А как събрахте дванадесет контрабаса?

Навремето не беше проблем. Сега е доста по-трудно. Но пиесата се свири много по света. Написах я, когато бях студент. Моят професор Тошев непрекъснато ме караше да пиша за контрабас, защото според него репертоарът беше много малък. „То няма да ставаш контрабасист, казваше той, я по-добре пиши“. И аз пишех. Въпреки че бях много добър. Имах две награди от общобългарски състезания. Но сядах и пишех. Едното произведение – „Мотиви“, е от най-популярните по целия свят. Youtube е пълен със записи и все ме питат разни студенти от Австралия и откъде ли не какво съм искал да кажа. Писал съм за виола и контрабас. Така се роди тази творба. Но тогава ние, студентите, се събирахме, свирехме.

Вие свирехте ли при изпълнението на тази творба?

Не, аз дирижирах, защото то си е трудно и ако няма диригент, трябва много време да се репетира. По онова време, като пишеха колегите студенти, ние се знаехме и редовно си правехме концерти, ту в Консерваторията, ту в Съюза на композиторите. И най-важното, идваха професорите ни и слушаха. Спомням си ги – Димитър Христов, Марин Големинов. И в нас имаше някакъв заряд, имаше желание всеки да се покаже, да напише нещо по-интересно. Имаше един Любо Здравков, той замина за Америка, беше изкомпозирал за чело с тъпан. Свири на челото и едновременно на тъпана. Бяха хубави времена!

През годините сте ръководили няколко големи състава, включително в Белград и Анкара. Как съставяхте програмите им? Съобразявахте ли се със страната, с публиката? Трябваше ли да изпълнявате творби на местни композитори?

Правех по един и същи начин репертоарния план на оркестрите. Преди всичко да бъдат изпълнени големите, известни симфоници, защото те са важни за изграждането на един оркестър. В Турция сме изпълнили едно или две произведения на турски композитори, но и сме ги записали, издадени са на диск. Разбира се, по време на престоя ми там се запознах с някои турски произведения. Дори ми поръчаха произведение, техният Ротари клуб ми поръча концерт за пиано по повод на годишнина на турската армия. Изпълни го известен френски пианист. Има го в издание на „Наксос“. За целия ми период в Сърбия съм дирижирал две сръбски творби.

Вие сте щастлив композитор, тъй като повечето ваши композиции са издадени, и то не само в България, а и от световни фирми. И не само това, имате и много издания на цели интеграли. Важни ли са интегралните цикли?

Това е било моя цел още като диригент на „Софийски солисти“. Винаги съм мислел, че диригентът, който ръководи един състав, трябва да направи репертоара така, че максимално да запознае състава с определени композитори, които са важни в историята на музиката. А това може да стане през цялостното творчество. Така направих и във Филхармонията, и не само с Малер. Свирихме Брамс, Скрябин. В Турция направихме цикъл Шуберт, освен че свирихме Малер, Брукнер, Рихард Щраус. С Радиооркестъра направихме Шостакович. През декември излезе последният, десети диск от този цикъл. Симфониите на Бетовен не са издадени, но ги записахме за телевизията. За един симфоничен оркестър е важно да свири Бетовен, Моцарт, Брукнер, Малер. Важни са за изграждането на оркестъра. Ако се работят както трябва, един оркестър вдига нивото си. Така съм съставял програмите, че да водят постепенно до изграждането на състава. За мен е важно всеки един музикант от оркестъра да знае какъв е стилът на дадения композитор и как се свири той. За да знае това, трябва да познава цялостното му творчество. Така както всички свирят Бетовен, Брамс, трябва да продължат и по-нататък – Малер, Брукнер, Шостакович. Това са колосите в симфоничната музика. Те изграждат вкуса. Можеш една програма да направиш добре, друга не, но това не е изграждане на оркестъра, а съобразяване само с интереса на публиката. Ако си главен диригент, ако ръководиш един институт, трябва да мислиш как да го изградиш и така ще вдигнеш и нивото на публиката. Защото всички тези автори са трудни, не се свирят лесно. Но са стълбовете на симфоничното изкуство. Трябва да се познават от всеки музикант.

Шоуто го правите с Фестивалния оркестър. Програмите ви са интересни и необичайни. Като тази, в която изпълнихте по една пиеса от всяка европейска страна. Сигурно е било грандиозно издирване.

Много трудно беше. Поводът беше приемането ни в Европейския съюз. Произведенията трябваше да са кратки, ефектни, подходящи за такъв концерт. А ние не познаваме музиката на Кипър или Естония. Стана чрез посолствата, чрез познанства и музиканти в чужбина. По случай българското председателство на ЕС направихме такъв концерт, но със съвсем различни творби.

Най-важното, намерихте коренно различната програма от новогодишната във Виена, тъй като ви делят само няколко часа.

Да, винаги съм търсил това. Пък и малко доскучава два часа да слушаш само валсове. Често са ми казвали, че нашите програми са по-разчупени, по-интересни.

През всички тези години на пулта симфоничната музика преобладава в творчеството ви. Въпреки че съм присъствала на няколко много интересни оперни постановки, както и на много концерти – „Севилският бръснар“ и „Саломе“ в Софийската опера, „Евгений Онегин“, концерти с Гена Димитрова, Никола Гюзелев и млади певци, рецитали с Веселина Кацарова.

А спомняте ли си, като събрах за първи път Анна Томова-Синтова и Гена Димитрова? Не подценявам операта, много я обичам. Така се стекоха обстоятелствата… Може би като по-млад съм я подценявал. За операта трябва всички да са добри – солистите, хорът, режисьорът, оркестърът. Едното като куца, и вече не е същото. Освен това периодите за подготовка са много дълги. Първото ми дирижиране на опера беше в „Ла Фениче“ във Венеция, „Фауст“ на Гуно. След три месеца ме поканиха пак там за „Норма“ на Белини. В театър „Реджо“ в Торино с Николай Гяуров и Мирела Френи съм правил „Евгений Онегин“. Тя беше вече на шестдесет и четири години и пя страхотно. Във Франция съм дирижирал „Фиделио“ на Бетовен, в Германия съм дирижирал „Хензел и Гретел“ на Хумпердинк. Тук концертно съм правил „Евгений Онегин“, „Кармен“, „Манон Леско“ с Гена Димитрова и Бойко Цветанов. Много сериозна задача беше „Саломе“. Съжалявам, че сега Пламен Карталов не ме покани за „Електра“.

В биографията ви има и един кратък период, в който бяхте министър на културата. Трудно ли беше да носите отговорност за всички хора на изкуството?

Това беше съвсем инцидентна случка. Помолиха ме президентът Петър Стоянов и Стефан Софиянски, който оглави служебното правителство. Казаха, че ме познават, че съм организиран човек. Тогава бях директор и на Софийската, и на Белградската филхармония. Имах много концерти не само с тях, но и други, дори в Англия. Отговорих, че трябва да си помисля поне един ден. И като отидох да им кажа какво съм си помислил, те вече ме бяха назначили (смее се). Обстановката в това правителство беше много хубава, приятелска. И най-важното, цялото правителство идваше на концертите на Филхармонията в зала „България“. Когато бях министър, всички щатни артисти бяха на най-долното стъпало по заплати. За този кратък период успях да ги вдигна с едно стъпало нагоре. Никой не го разбра в онези тежки условия.

След това, вече като ръководител на културна институция, как възприехте реформата и съкращаването на културните състави?

Ужасно. Това стана през 1999 г., когато събраха симфоничните и оперните оркестри и направиха ОФД. Не ми се говори по този въпрос! Това е убийство на културата. Хората са отчаяни. Като ходя в Пловдив, Варна, Русе, имам чувството, че хората са забравили да свирят симфонична музика. Делегираните бюджети разбиха всичко. Чувал съм, че оркестрантите ходели сами да продават билети, за да осигурят субсидията. Започнаха да правят какво ли не – мюзикъли, оперетки, рок концерти. И ако трябва да направиш сериозна програма, казват: „Ние сме забравили, ние не можем да го изсвирим“. Ако дойде някой диригент, работи отгоре-отгоре, колкото да сглоби концерта. Хората осъзнават това, искат да правят сериозни програми, но как да ги направят, като нямат време за репетиции. Музикантите се чувстват обидени, омърсени. А могат. Като гостувам във Варна, в Пловдив, се получават хубави продукции. Отидох във Варна за поредния концерт и избрах Симфония № 6 на Шостакович. Те се стъписаха първоначално, но след това я направиха много добре. Затова си мисля, че са изгубили вяра.

За всички години на своя творчески път Емил Табаков има завидна звукозаписна дейност – над 250 симфонични и оперни произведения. Освен споменатите в разговора интегрални изпълнения е записал Немски реквием на Брамс, Реквием на Верди, „Картини от една изложба“ на Мусоргски, клавирни концерти на Прокофиев, Рахманинов, Чайковски, Григ, Лист и др. Автор е на единадесет симфонии, концерти за оркестър, концерти за различни инструменти, камерни и солови произведения, Реквием. От 1976 до 1979 е бил диригент на Русенската филхармония; 1979–1988 – художествен ръководител на камерен ансамбъл „Софийски солисти“; 1985–2000 – музикален директор и главен диригент на Софийската филхармония; 1985–1999 – главен диригент на Белградската филхармония; 2002–2008 – музикален директор и главен диригент на Симфоничния оркестър „Билкент“ – Анкара; 2008–2015 – главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР; 1999–2004 – музикален и артистичен директор на Новогодишния музикален фестивал – София.