Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

С американския художник разговаря Марта Монева

Джон Маврудис е един от най-влиятелните съвременни американски илюстратори. Роден е в Калифорния, в семейство от гръцко-ирландски произход. Негова корица на списание „Тайм“ – типографски портрет, изобразяващ жертвата на насилие доктор Кристин Блейзи Форд, получава наградата Корица на годината. Голяма известност има и негов типографски портрет на оттеглящия се президент на САЩ Доналд Тръмп. Работи и за „Ню Йоркър“, като за своята работа там също е получавал приза Корица на годината.

Откъде сте?

Майка ми е от ирландски произход, а баща ми беше горд грък, произхождащ от гръцката общност в Александрия. Пристигнал в Америка, срещнал се с майка ми и се родили деца. Подобно на повечето имигранти са имали някои трудни години в опит да асимилират новата култура, затова той искаше да има деца американци. За съжаление не ни учеха на гръцки у дома. А баща ми говореше арабски, гръцки, френски, италиански и английски.

Баща ви от остров Лимнос ли се е преселил в Александрия?

Не, той е роден в Александрия. Роднините му пристигат от Лимнос.

Бяхте ли кръстени в православната вяра?

Не, възпитаваха ни в католическата вяра, но ходехме в гръцката православна църква веднъж месечно. За мен беше много важно влиянието на иконописта, която виждах там.

Влиянието на иконописта върху работата ви е видно във вашия плакат за Международния филмов фестивал в Солун, който създавате за 60-годишния му юбилей.

Tова е един много напредничав фестивал. Опитах се да направя визията модерна и същевременно близка до иконописта.

Успели сте, изглежда модерно, но и води към корените. А защо използвахте мотива на пощенската марка?

Пoначало използвам мотива на пощенската марка, защото мисля, че е интересна рамка за моите произведения. Tози път, съчетана с фестивалния плакат, намирам комбинацията за съвършена. Tози фестивал създава и изпраща съобщения от света до Солун. Всеки филм е нещо като писмо и всеки член на аудиторията всеки път, когато отиде на кино, отваря ново писмо с нова история, ново послание, нов свят. Има нещо красиво в марките, тези произведения на изкуството, разположени в един малък ъгъл на плика, който носи съобщенията.

Избран сте били измежду толкова много гръцки художници по целия свят, за да създадете визуалната идентичност на Международния филмов фестивал в Солун. Как се почувствахте?

Почувствах, че ми е оказана чест, и бях щастлив, защото се гордея много с моята култура. А докато работех по проекта, бях леко притеснен, надявайки се, че ще успея да уцеля нерва на времето.

С годините станах по-уверен в това, което правя, но имам своите моменти на съмнение. Накрая останах много доволен от резултата. Докато се разхождах из града, виждах фестивалния образ буквално навсякъде, във всички различни форми.

Защо избрахте ангелски образи за плаката на фестивала?

Понякога изразявам собствените си политически убеждения по много негативен начин, но що се отнася до филмите и музиката, дори моето сърце да е почувствало нещо негативно, избирам положителната гледна точка. В този плакат виждам ангелския мотив като образ на добротата, виждам го във фигурата на всеки един обикновен човек, който седи в публиката и гледа онова, което се случва на екрана. Според мен това е един като цяло оптимистичен поглед към нещата.

Много хора се нуждаят от тази вяра, било то в Гърция, или в САЩ. Днес, когато се борят да оцелеят икономически.

Да, мисля, че първата стъпка към подобрение дори в най-ужасната ситуация е да настроиш съзнанието си правилно и да живееш ден за ден, като опитваш всеки следващ ден да е малко по-добре и по-добре. Процесът на възстановяване няма да се случи в рамките на едно денонощие. Силна вяра черпя от движението за граждански права в Америка. Защото колкото и зле да са били третирани цветнокожите хора в Америка, а именно като половин човек или животно, те бавно, но постоянно са продължили да движат нещата напред. Не е като един ден да свърши войната и да се подпише примирие. Продължаваш да побутваш всеки ден, опитваш се да подобриш малко по малко нещата. Това движение не позволи на поражението да го спре. Мисля, че това е стратегията във всяка страна, която изпитва трудности.

Гражданските права са важни, а наскоро споменахте, че все още не сме приключили и с уреждането на правата на жените, с което съм съгласна, въпреки че има постигнати доста подобрения. За кои други политически каузи милеете?

Точно така, идеята е, че всички трябва да се радваме, че сме по-добре от нашите предци, но не и доволни, защото ни предстои дълъг път по толкова много въпроси. Ако имах право на едно желание, вероятно бих си пожелал начело на всички държави по целия свят да застанат жени, защото мисля, че те биха ръководили света по-добре. Правата на жените винаги са били важни за мен. Е, не винаги, и аз в движение се учех. Както повечето мъже, бях глупав, но се научих.

Възразявам срещу думата „глупав“, вероятно начинът, по който сте възпитан, не ви е дал друга гледна точка за нещата. Не е имало кой да ви отвори тези прозорци.

Да, невеж. Ще използвам думата „невежество“, но си прощавам, защото, както казахте, не познавах другата гледна точка. Родителите ми всъщност бяха добри модели за подражание. И след това научих много в общуването с жени.

Да, моделът подлежи на преработване.

Искам всичко, което трябва да се случи на дъщеря ми, да ѝ се случи. Не искам да се налага да се разправям с идиоти за базовото равенство.

Дъщеря ви трябва да може да живее живота, който тя избере.

Точно така, още Сюзън Б. Антъни[1] казва: „Правата на мъжете, нищо повече. Правата на жените, нищо по-малко“. Намирам тази фраза за забележителна. Жените търсят равенство. И мъжете трябва да са на същото ниво, те не трябва да бъдат третирани като по-високопоставени. И да се върна на въпроса за каузите, в Америка имаме много проблеми, номер едно бяха Тръмп и последователите на неговия култ в Републиканската партия. Мисля, че ще преминем през това и ще се справим.

Не се ли страхувахте, че той може да бъде преизбран?

Не, но трябва да съм реалист и да призная, че имаше шанс. Нямаше обаче да съм толкова шокиран, колкото бях, когато спечели първия си президентски мандат.

Преди 4 години направихте блестящ портрет на Доналд Тръмп. Беше ли посрещнат противоречиво?

Нещо се промени в мен, когато Тръмп стана президент. Никога не съм бил много срамежлив, когато изразявам мненията си, но по политически въпроси аз обикновено изчаквам. Имах дискусии с приятели, някои от които са консерватори – ние спорим за политика през цялото време. Моят проблем с Тръмп не е контролът върху оръжията, не е и икономическата му политика или търговската политика, или гражданските права. Това е един цял пакет, всичко в едно, и опасността от действията на човек, който има нулева емпатия! Хиляди деца биват разделяни от родителите си на границата с Мексико и оставяни в лагери, това са нацистки методи. По целия свят е имало лидери, устроени по подобен начин, и това никога не е приключвало добре.

Липсата на емпатия е решаваща. А какво щяхте да направите, ако Доналд Тръмп не беше загубил изборите?

Това е добър въпрос, доста ужасяващ. Не го бях обмислял докрай, защото всекидневната битка беше всепоглъщаща и беше трудно да се гледа твърде далеч в бъдещето с някаква степен на сигурност. Живея в Калифорния, където, за щастие, хората не понасят Тръмп и всичко, което той представлява. Вероятно щяхме да продължим този вид всекидневно противодействие. Иронията на някой, който твърди, че иска да „направи Америка отново велика“, докато окончателно унищожава всички останали нейни възхитителни качества по време на втория си мандат, можеше да се окаже твърде голяма, за да я понеса.

Оръжията, осеяли тази страна, и мащабното унищожение на най-доброто от Америка за още четири години? Това можеше да е краят за Америка. Краят на един очарователен експеримент. Не съм прекалено драматичен, когато казвам това.

Как бе отразен президентският мандат на Доналд Тръм в американското изкуство?

Вярвам, че имаше пряк отговор от американските творци в опита им да се справят със заплахата Тръмп. В някои отношения в изображенията в списанията и вестниците, в плакатите имаше завръщане към едно по-високо художествено ниво като начин за справяне с тази постоянна заплаха за американската демокрация. Мисля, че хората, които управляваха медиите, осъзнаха, че снимките могат да стигнат толкова далеч, за да разсеят всекидневния абсурд на тази администрация. По същия начин комедиантите, водещите на телевизионни предавания и писателите намериха гласа си доста бързо. Творците навярно водеха опозицията. Неща, които в други епохи можеха да минат за странни, вече изглеждаха като напълно разумни отговори на токсичното поведение на Тръмп. Някои хора мислеха, че съм преувеличил в типографския си портрет на Тръмп отпреди четири години, но днес той изглежда напълно уместно.

Имате и други много популярни типографски портрети, като например този на Хилари Клинтън, но заглавието на нейния портрет е „Жени“. Защо?

Бях направил две работи, в едната беше заобиколена от исторически личности, направили възможно тя да се яви и евентуално да спечели изборите. В нашата 250-годишна история като нация никога не е имало жена лидер на такова ниво. Втората работа беше портрет на лицето ѝ, изграден от имената на жени, които са водили битки в хода на историята. Намирам Хилари Клинтън за несъвършен лидер, има място за критика, но и за възхищение към нея.

Започвате да се занимавате с политика в ранна възраст, а след това в колежа правите и политически комикси. Мислите ли, че днес изкуството може да си позволи да е аполитично?

Мисля, че във всяка епоха има хора или художници, които са възхитителни само заради техническите си умения и високата степен на занаятчийство. И това е добре. Но се възхищавам толкова много на Гоя, той е съвършена комбинация от технически брилянтен художник и същевременно човек, правил изявления чрез своите произведения, разказвал истории, които предизвикват отзвук в обществото, и то далеч след смъртта му. Предизвикват отзвук и в мен. Серията му „Ужасите на войната“ е невероятна! Разбирам хората, които публикуват кученца и цветя във Фейсбук, понякога всекидневието ви е ужасно и трябва някак да преминете през деня, но съществува и нацизъм, има причини, следствия... Затова трябва да потърсите модели и обяснения в миналото и да направите опит да спрете нещата, преди те да се влошават.

А как стигнахте до типографския вид портрет?

Винаги съм обичал да си играя с нещата визуално. И много ми харесва двойният ефект, да мога да видя нечий портрет и да го оценя отдалече, а след това да погледна малко по-отблизо и да получа повече информация или контекст с по-дълбоко значение. В момента работя върху портрет на Боб Дилън и той е свързан с неговите песни. Има редица личности, на които бих искал да направя портрети въз основа на работата им.

Бихте ли могли да ги назовете?

Имам планове да направя портрет на Пол Маккартни, също и на някои фигури, които не са вече между нас. Много бих искал да направя портрет на Мартин Лутър Кинг. Току-що завърших портрет на Джоан Дидион, която пише за Alta, списание от Западното крайбрежие в Америка. Лицето ѝ се състои от имената на калифорнийски писатели, самата тя е голяма писателка. Бих се радвал да направя проект за Ане Франк, но трябва да се прескочат доста обръчи, защото са замесени музеят ѝ в Холандия и семейството ѝ, което е собственик на дневника. На много хора се възхищавам и затова искам да ги портретирам, други трябва да бъдат критикувани, а трети – да бъдат овъзмездени.

Някои от вашите корици са отличени като Корици на годината. Коя ви донесе най-много радост?

Корицата, с която се гордея най-много, е тази на Кристин Блейзи Форд за списание „Тайм“. По много лични показатели е номер едно – спомням си, че когато бях дете, ние получавахме списанието, спомням си червената му рамка още от детството.

Аз също, баща ми купуваше „Нюзуик“ и „Тайм“.

Те бяха гиганти. Хората от списание „Тайм“ вършат невероятна работа. Техният арт директор е фантастичен, направил е толкова много неща, че съм просто изумен. Да бъда част от този екип е забележително чувство за мен. И когато за пръв път видях корицата на Кристин Блейзи Форд с рамката, датата и всичко останало – това беше просто невероятно усещане.

На кои творци се възхищавате?

Възхищавам се на Банкси. Той не се страхува да рискува. Понякога работата му е безсрамна, но в известен смисъл толкова иронична и красиво направена, дори и нейното популяризиране е красиво. И хапе ръката, която го храни.

Възхищавам се на братята Стенберг от Русия в 20-те и 30-те години на миналия век. За мен те са най-забележителните графични дизайнери. Направили са много филмови плакати в ранните години на киното. Не знам дали някога съм виждал графичен дизайн, който да е по-красив. Работили са без компютър и фотошоп. И са направили всички тези изключително красиви неща! Голям фен съм на Рон Коб, политически карикатурист през 60-те години. Рисунъкът и гледната му точка са просто невероятни. Израснал съм с комиксите на „Марвел“, Джим Старлин е страхотен. Възхищавам се на Та-Нехиси Коутс, автор в „Капитан Америка“, интелектуалец, който е написал чудесни книги и статии за „Ню Йоркър“.

Имам приятели, които са невероятни художници. Исабел Самарас прави поп живопис. Моят приятел Марк Улриксен има 30 страхотни кавъра за „Ню Йоркър“. Класици като Климт, Гоя и Магрит също движат въображението ми. Харесва ми един скандинавец, Од Нердрум. Така че намирам вдъхновение навсякъде.

Имате ли любима музика?

Да, най-вече съм ориентиран към инди поп, ако приемем „Бийтълс“ за основа на тази музика. Тези групи не са много популярни, но музиката им наистина ми говори. Има интелект както в писането им на музика, която за мен е съвършена, така и в текстовете, които засягат значими теми. Групата XTC има фантастичен музикален каталог. И още една група от Нова Зеландия, The Chills, Мартин Филипс е неин водещ певец и автор на музиката ѝ. Вече от десетилетия пише красива, интелигентна поп музика. Бих искал да спомена и The Pernice Brothers, но всички те не са особено известни групи от върховете на класациите.

Музикалната индустрия е алчно създание, не всички стигат дотам.

Да, наистина. Всички групи, на които съм почитател, са били сериозно ощетени от музикалната индустрия. XTC стачкуваха срещу Virgin Records в продължение на седем години, не пускаха тяхна музика през това време.

А какви литературни предпочитания имате?

Бях голям фен на научната фантастика и фентъзито. И ми харесваше „Властелинът на пръстените“. Прочетох „Братоубийците“ на Казандзакис преди около 15–20 години, тази книга зае голямо място в сърцето ми. Искам да прочета и другите му книги. Искам да прочета „Алексис Зорбас“, разбира се. Дори филма не съм гледал още, защото първо искам да прочета книгата.

Къде сте у дома освен в Сан Франциско?

Чувствам се у дома в Гърция. Пътувал съм до Ирландия, откъдето е семейството на майка ми. И когато се разхождах там, се чувствах изключително добре. Така се чувствам и във Виетнам, жена ми е оттам. Това е странно, там се откроявам ужасно. Като се разхождам, всички погледи са вперени в мен, защото съм висок бял човек, но се чувствам у дома.

Започнахте ли типографски портрет на Камала Харис? И какво бихте вплели в него на второ ниво?

Направих само най-елементарен опит за портрет на Камала Харис, така че засега нищо не „къкри на предния котлон“. Смятам да направя един, но имам няколко други проекта, по които работя в момента, а те отнемат голяма част от времето ми. Единият е идея за корица за „Ню Йоркър“, която наистина ме вълнува силно. Никога не съм бил по-уверен в това, че ще я харесат.

Що се отнася до въпроса от какво може да се състои портретът на Камала Харис, мисля, че тя има много добър шанс да стане президент сама по себе си. Очаквам Байдън да се оттегли след четири години, а Камала Харис да бъде чудесен фаворит, който да го последва в Овалния кабинет. Четири години са си цяла вечност, но всеки портрет на вицепрезидента Харис ще трябва да подчертае историческото значение на нейното присъствие като жена и особено цветнокожа жена на длъжността, която ѝ предстои да заеме. Вероятно ще трябва да отразя всички фигури от движението за гражданските права и правата на жените, които са живели и действали преди нея, за да проправят пътя ѝ. Подобен портрет направих на Барак Обама за списание „Нейшън“, за да отбележа встъпването му в длъжност.