Писането като пренареждане на живота. Разговор с Естер Херитсен
„Литературата винаги е била и продължава да е начин да се свържеш с онова, което все още ти е непознато. Наблюдавам предимно себе си. Според мен „материал“ има във всичко.“
За първи път се срещате с българската публика. Имате ли очаквания за тази среща?
Ако трябва да съм честна, втора среща ми е. Била съм в София преди повече от петнайсет години с моята преводачка, която навремето преведе една моя пиеса на български. Беше отдавна, но си спомням, че всички бяха много мили и отзивчиви. Помня катедралата „Св. Ал. Невски“. Аз съм католичка и ми беше много любопитно да видя православна катедрала. Моята преводачка беше с мен, влязохме, докато имаше служба. Тя ми каза: „Погледни какво прави човекът до теб и прави същото“, след това излезе. Бях много впечатлена. Това си спомням най-добре.
А познавате ли българската литература, ако да – впечатленията ви?
Като се замисля за България и за изкуство, се сещам за Кристо и Юлия Кръстева. Боя се, че не съм много добре запозната.
Съвсем наскоро на български език излезе вашият роман „Жажда“. При появата му в Нидерландия е приет много радушно. Какви бяха критическите отзиви и интересуват ли ви те?
Не обичам да чета рецензии. Не само за моите книги, а по принцип. В Нидерландия рецензиите често са като коментар на учител към тест на ученик. Включително с оценка в края, от една до пет звезди. За мен този начин на оценяване на изкуството не е особено вдъхновяващ. Все едно някой да отиде в музей и да каже за някоя картина: „Щеше да е по-добре, ако беше нарисувал небето синьо“. Така че съм свикнала да не приемам съвети.
„Жажда“ поставя важни и болезнени за днешния човек въпроси: невъзможността за истинско общуване, липсата на съпричастност и разбиране в отношенията и т.н. До каква степен тези въпроси са важни за вас и извън художествения текст? Наблюдавате ли хората около вас, те дават ли ви „материал“ за вашите книги?
Наблюдавам предимно себе си. Според мен „материал“ има във всичко. Макар че изобщо не пиша биографично, в смисъл че не описвам реално случили се събития… Историята винаги е някакво ново пренареждане на живота ми и на нещата, които наблюдавам. Като в сън, когато виждаш целия си живот, но сякаш изсипан в блендер. Когато пиша, съм блендерът на моя живот.
Романът има прецизна драматургична структура, разчита много на диалога. На опита ви в писането на пиеси и сценарии ли се дължи това, или принципно имате афинитет към подобно структуриране на текста?
Просто ужасно много харесвам диалога. Точно затова толкова обичам да пиша за кино и телевизия, а преди години и за театър. Парадоксалното е, че ако искаш да покажеш, че хората не се разбират помежду си, трябва да ги оставиш да говорят.
Как да мислим заглавието на романа? По какво е жаждата в романа ви – по нещо, което липсва?
Имах предвид копнеж, силно желание… което никога не бива задоволено.
Важният въпрос, фундаментът на романа е този за майчинството. Елизабет – майката, не се справя с това да е родител. Този дар като че ли е „заключен“ за нея. Отношенията с дъщеря ѝ Коко са сложни. Какво ви привлече в този сюжет, в непрекъснатия опит на двете да се достигнат и в невъзможността това да се случи?
Родителството и майчинството ме интересуват много. Да, това е роман за майка и дъщеря. Започнах да пиша за майката, която е суховат тип, докато дъщерята – мокър, влажен тип. Майката обича реда, тишината, всичко около нея трябва да е чисто и подредено по определен начин. Запитах се какво е най-лошото, което може да се случи на един такъв човек, и си казах – да има дете. Ако човек има дете, то разваля всичко. Настъпва безпорядък. Затова ѝ дадох дете. Интересуваше ме и въпросът за хаоса. Дъщерята е пълна противоположност на майката. Тя обича да слага нещата където не им е мястото. Обича да вдига шум, да бъде навсякъде едновременно. Не е тих човек, не обича реда. Става въпрос за много трудна връзка между тези две жени. Трагедията е в това, че Елизабет иска дъщеря ѝ да е щастлива, но е наясно, че не може да ѝ осигури това щастие. Как обаче да реагира, когато дъщеря ѝ настоява да заживее при нея? Дъщерята има нужда да повярва, че майката се нуждае от нея. И тогава какво прави майката? Включва се в играта…
И знаете ли, все ме питат каква е връзката ми с моята майка, с моята дъщеря. И се налага да разочаровам хората и да призная, че нямам толкова ужасни истории, свързани с тях. За мен – аз съм и двете жени. Аз съм и хаотичната жена, и тази, която обича порядъка. Един ден съм едната, друг ден съм другата.
Изключително важната роля на диалога и като структурен, и като смислов фундамент на романа ни води към въпроса за езика. Прецизна е работата ви с него. И по отношение на казването, и по отношение на премълчаването. Какво е важно за писателя при изграждането на свой собствен език и стил?
Човек няма друг избор, освен да бъде максимално верен на себе си. Няма как да се правиш на някой друг, можеш да използваш единствено собствения си глас, ако наистина искаш да създадеш стойностен текст. Например много бих искала да пиша дълги романи с дълги изречения… обаче това не съм аз. Аз оголвам всичко до кокал, докато е пределно ясно какво искам да кажа. Не го разкрасявам, не го правя по-интересно или по-литературно поради някакви си неясни причини.
Херман Кох нарича романа ви „малко съкровище“ в нидерландската литература. Определя хумора в него като „изтънчен“. Бих казала, изтънчен черен хумор. Доколко е важен хуморът – в романа и по принцип в творчеството ви?
Почти винаги хуморът играе голяма роля в моите книги. Но това не е целенасочено. Това е моят поглед към света, който е едновременно и трагичен, и смешен. Аз понякога се смея на ужасяващи неща. Особено когато се случват драматични неща, хората винаги трябва да се посмеят след… едно погребение, да речем.
Кои бяха вашите учители в писането, ако имате такива?
Харесвам Дж. М. Кутси и Вирджиния Улф.
Бихте ли разказали малко за новия ви роман – той излезе съвсем наскоро.
Романът ми „Завръщането“ е за млада жена, която се опитва да разбере истината за смъртта на баща си преди 20 години. Разказва се за едно семейство, членовете на което се справят по различен начин с миналото. Излезе преди месец и разбира се, няма как да правя четения, нито да гостувам в книжарници с публика. Но книжарниците работят и човек винаги може да почете. Така че времената не са чак толкова различни.
Каква е ролята на литературата днес? Вярвате ли в спасителната роля на книгата?
Литературата винаги е била и продължава да е начин да се свържеш с онова, което все още ти е непознато. Тъй като това е художествена литература, фикция – можеш да пишеш за всичко. За чувства, които хората се страхуват да изразяват. В този смисъл литературата може да помогне да разбереш, че всяка емоция, всяка мисъл е разрешена. Не всичко, което бихме извършили вследствие на тези емоции, е разрешено, но е хубаво да прочетеш. И наистина мисля, че литературата може да ни даде нещо, което нищо друго не може да ни даде.
Писателката Eстер Херитсен (род. 1972 г.) е определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още с дебютния си сборник с разкази Bevoorrecht bewustzijn („Привилегировано съзнание“) през 2000 г. Авторка на няколко романа, в последно време набира популярност и като авторка на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на филма „Инстинкт“ (2019), нидерландската кандидатура за Оскар през 2019 г., с който се открива и Нидерландският национален филмов фестивал. Романът ѝ „Жажда“ се продава в тираж от 200 000 екземпляра за първите шест месеца и е първата книга на Естер Херитсен, преведена на български. Издаден е от ICU, преводът е на Мария Енчева.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук